Тактика и стратегия на сегашните студентски окупации

1452124_233041316859910_1976154682_n

Направо на въпроса: дотук поведението на т.нар. „ранобудни“ с минимални уговорки може да се смята за революционно. С други думи, ФАБ приветства тактиката на окупационните студентски стачки, макар да храни надежда, че те ще се развиват в по-радикална посока. Надеждите ни имат основание – последната (към момента на предаването на вестника за печат) инициатива на посъбудената студентска младеж за всеобща национална стачка е белег за решителност и зрялост. Именно зрялост, студентите не са „дечица“, на тяхната възраст мнозина революционери, например лидерите на Априлското въстание, вече са загивали в неравен бой с поробителите (немалко от тях са наричали поробители само султана, бейовете и чорбаджиите измежду собствените „сънародници“).
Подчертаваме: самият факт на активни действия от страна на студентите вече е позитивен. Остава да натрупат навици в самоорганизацията, в убеждаването на колегите, да съберат кураж в сблъсъци с униформени и “цивилни” поддръжници на властта. И дано се пазят от глупости, каквито са викането на полиция при конфликт със задкулисно контролираните от самата нея агиткаджии.
Но ако тактиката на сегашните протести заслужава предпазливо одобрение, то стратегията им, тоест целите, които окупациите си поставят, търпи унищожителна критика – и то за доброто на самите студенти.
Повечето от нас, които се мъчим да поддържаме традициите на Федерацията на анархистите, също бяхме студенти, също окупирахме ВУЗ-овете през 1990-те. Надпреварвахме се кой ВУЗ да бъде окупиран, имахме чисти стремежи и огромни дози наивност, че наистина „променяме системата“. Тогава не разполагахме с толкова опит и знания, за да прозрем, че сме употребени по най-долнопробен начин за прокарването на интересите на новата властолюбива мафия. Тя не събори старата, а се присламчи към нея – и двете ръфат народа вече четвърт столетие, цял един млад живот време. Тогава не обърнахме внимание на един много мъдър виц – че функционерите от „комунистическите“ партии ни излъгаха за комунизма, но за капитализма казват самата истина. Нямаме извинение за това, че не помислихме логично и рационално. Въпреки че чисто емоционално мразехме диктатурата, прикрила се с „комунизъм“, „социализъм“, „народна власт“ и други камуфлажни наименования, пак нямаме извинение, че позволихме да ни заблудят.
Затова се обръщаме към сегашните „размирници“: не позволявайте да излъжат и вас! Още повече, че днес разполагате с опита и информацията за това какво всъщност е станало през целия злощастен ХХ век в света и у нас.
Има пълчища змийски езици, които ще ви дуднат в ушите примерно следното: “Докато не издигнем свестни политици и най-вече докато не се научим да ги контролираме ежеминутно с желязна ръка, корупцията у нас няма да бъде подгонена истински”
Така под маската на солидарност с окупациите на университетите се промъква демагогията. Лайтмотивът е манипулативен от първата до последната си дума. Измества същественото, маскира корена на проблема. Сякаш единствено корупцията е изначална беля! НЕ! Тя е следствие от пороците в основата на самата Система. Корупцията е рожба на принципите на държавността като начин за управление, и на капитализма като начин за стопанска дейност.
„Свестните политици…“ нима за 20 години, ако не и 2000 преди това, не стана очевидно, че „свестният политик“ е като снежния човек Йети – всички знаят за него, ни никой не го е виждал? „Да изгоним корумпираните и некадърните и всичко ще се оправи!“ Нима? Чисто самозалъгване, когато излиза от устата на наивници. И преднамерена измама, когато то чуваме от овластени „лица“.
Дори да сменим палячовците, „циркът“ остава. Нека не се обиждат почитателите на цирковото изкуство! Там, на арената, наистина няма лъжа, но къртовски труд в изобилие, публиката получава удоволствие от гледката на цирковите изпълнения, без да подозира колко усилия коства лекотата на акробатите, смешките на клоуните, спокойствието на звероукротителите.
Но в политико-икономическия „цирк“ палячовците са зловещи, номерата им избиват от „зрителите“ кървав пот, вкарват публиката в тежки лишения. При все че „зрителите“ не са дошли доброволно, плащат си насила билета и нямат възможност да редактират програмата, камо ли да „контролират“ изпълнителите.
Като във всеки печеливш цирк, срещу „добрите“ герои стоят „лоши“. Част от колегите на окупаторите и доста от преподавателите оборват протеста с мъдростта на 500-годишни роби: „Не му е тук мястото!“
Може би предпочитат изявите на недоволство да се провеждат у дома, зад звукоизолирани стени? Така че да не пречат?
„Без политика във вузовете!“ – (вече) викат от радиопредавания и телевизионни интервюта. Би било уместно. Ако политиката не се намесваше в живота на хората, на учащите, на техните родители, а и деца, ако не се намесваше по груб начин, превръщайки живота в оцеляване, работата в ангария, ученето – във фарс.
„Вие пречите на образователния процес!“ – и какъв е резултатът от този, с извинение, процес? Диплома? Колко струва дипломата в очите на работодателя? Вижте един от сочените за образци – Германия. Непълната заетост и то не по специалността сред абсолвентите и абитуриентите от техникуми е факт, измерван със стряскащи проценти. Колко струват знанията в свят, който оценява единствено покорството и подмазването, лицемерието и безсърдечието?
Изобщо, авторите на тези антипротестни лозунги, без значение на възрастта им, по-добре да се върнат при мама, понеже трябва още да сучат, преди да заявяват мераци да учат.
За съжаление, самите протестиращи едва се издигат над нивото на своите опоненти.
Нима бива едно протестно движение с мощен потенциал да се стреми към толкова дребнави цели като смяна на правителство?! Нима бива уж пробудените студенти да кършат ръце: “Ах, криза на ценностите! Ах, искаме повече морал в политиката!”
С подобни нагласи – що за протест е това? На дело се превръща в част от политическата борба на партиите (същата хватка политиците вече успешно приложиха и през 1990-а, и през 1997-а). Политическата борба, отворете си учебниците по политология, не е нищо друго, освен свирепо състезание за власт и за облагите от властта. ФАБ не може да подкрепи подобен “протест” – почти революционен по форма, но реакционен по съдържание.
Свидетелства за обратното, че и съдържанието е прогресивно, биха били ясни и радикални социални призиви от страна на общостудентските съвети (предпочитате думата „събрание“, „асамблея“– добре, важен е смисълът, не словесната опаковка).
Именно призиви, не искания. Не приляга да събаряш власт и да я молиш „да вземе мерки“. Пък и социалните искания, належащите за оцеляването мерки, властта не ще ги удовлетвори, те противоречат на инстинкта ѝ за самосъхранение.
Социални искания могат да се поставят и по академичните въпроси, но мащабни, за промяна на самата концепция за обучение, за пряка връзка между начално, средно и висше образование, преливането на тези нива от едно в друго. Организирането им като истински общ проект на учащите (и техните родители в етапите преди университетите) и преподавателите. Като органична част от приложната сфера на производството и от науката, в нейното теоретично и експериментално разузнаване на областите на още неизвестното. И най-важното – смяна на смисъла и целите на този Проект: не на ученето като условие за проституиране на „пазара на труда“; не на науката и инженерията като прислуга на държавата и бизнеса! Но твърдо „за“ образование като среда и инструмент за (само)усъвършенстване на личността, категорично „за“ образование като практически умения (например обща медицинска подготовка още в гимназия), полезни във всекидневието, като ниво на минимална компетентност, която да позволява критично и адекватно да възприемаме съветите на специалистите, дори да притежаваме капацитет да ги оспорим, да поискаме по-убедителни доводи, когато искат да ни накарат да вършим или се примирим с нещо. Твърдо „за“ научните изследвания и инженерни проекти да бъдат предлагани, одобрявани и ползвани като резултат от народа, от инициативни групи, заслужили доверието на максимално възможен брой хора, без да ощетяват с плановете си останалите – това би бил израз на нещото, което наричаме „справедливост“, а тя е реалната ценност наред с безусловната свобода на всяка личност.
Социалните искания са такава взаимосвързана система, че засегнем ли образованието в неговия достоен за бъдещето формат, не се получава да оставим другите аспекти: самоуправлението по федеративна схема по комунални и административни въпроси – прословутият швейцарски или исландски модел; за първия много говореха в началото на машинацията „Преход“, после тези приказки затихнаха, за втория блеснаха няколко лозунга през ранната пролет на тази година – и идеята отново бе убита с премълчаване, погребана под демагогеми за „нормалната държава“ и нейния партньор (чети: съучастник) „гражданското общество“. Но прякодемократичните схеми от Швейцария и Исландия не работят в общества като нашето, разделени на крайно бедни и безсрамно богати. Всяка финансово осигурена партия би манипулирала референдуми, работодатели биха принуждавали работниците да приемат неприемливи компромиси, без формално да нарушават правилата на самоуправление, но като фактически ги обезсилват. И тогава – да забравим за справедливост, да забравим за образование и наука в полза на цялото общество, пак изгодата за властта и бизнеса ще е несравнимо по-грамадна от трохите благинки, останали за обикновения непривилегирован гражданин.
Следователно, искането за социално равенство е естествена защита против опорочаването. Социално равенство означава самоуправление в сферата на производството и разпределението, социализация на собствеността, която беше без преувеличение заграбена от тези, които я „ръководеха“ през десетилетията на маскирания като „социализъм“ монопартиен държавен капитализъм. Още сега студентите могат да принудят властта да предприеме отстъпки – например относно т.нар. „безусловен базов доход“, който би бил сериозна социална победа след извоюването на 8-часов работен ден (останал вече само на хартия).
Още сега студентите биха могли да инициират една истинска промяна. Стига да се освободят от илюзиите си, натрапени им от същите, срещу когото сега се надигат. Само така ще приведат аморфните засега цели в съответствие към революционните си тактики.
Ако ли не – излиза че и те твърде рано са напуснали майките си. Не им достига зрялост, за да отварят уста да променят света. Така, недосукали, не ще подобрят същината на живота – най-много да променят неговата козметика. И ще си затворят сами вратите под носа за утре, когато поумнеят, защото всеки провален накрая акт на съпротива действа като ваксинация за тандема “държава–капитализъм”, повишава силата му, прави измъкването от робството още по-трудно.

Адрес на статията
Етикети: , , , , , ,

За Свободна Мисъл

Вестникът е официалният печатен орган на Федерация на Анархистите в България
Абонамент за известия при нови коментари на тази публикация

3 коментара

  1. Каквато ви е тактиката, такава ви е и стратегията. Все сте от страната на булката. За по-тъпите – от е***та страна.
    Ако не падне правителството, докога ще стачкувате? Докато ви изгонят най-позорно от университетите или чак до следващите избори? Които най-вероятно пак комунистите ще спечелят.
    Не знам дали стачката е спонтанна или нагласено мероприятие. Обаче кукловодите доста бързо и без особени усилия успяха да постигнат целта си – да разединят както студентите, така и българския народ. Разделяй и владей, звучи познато, нали? Затова ви казвам, че пак сте от страната на булката.

    -Corleone

  2. Каква булка бе пич, коментираш без дори да си прочел статията…

  3. ФАБ не може да подкрепи подобен “протест” – почти революционен по форма, но реакционен по съдържание.

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*