Горките студенти (анализ на окупационната стачка)

1466306_256496011166710_623075630_n

Горките студенти. Бяха подложени на натиск отгоре, отдолу, отстрани. Отгоре преподаватели, държавници и идеолози ги кичеха с епитети, приканваха ги към терминалите на летището, заплашваха ги с нулева година. Отдолу непротестиращи студенти настояваха за правото си да учат, за да вземат диплома и да се продадат по-скъпо на вездесъщия пазар на работна сила – мускулна и мозъчна. Отстрани напираха партийни или агиткаджийски активисти, включително и самите те студенти, както и “просто граждани” – едни заплашваха със саморазправа, други пък се натискаха “да подкрепят”, но така че да повлияят върху протеста в определена насока. Разбира се, определена от партийна централа или икономическа групировка. Двузначна бе ролята на тъй нареченото “Национално представителство на студентските съвети” – то постъпи така, както действат легалните ни “синдикати” Подкрепа и КНСБ в полето на трудовите конфликти – тоест изговориха благи думи за “правото на гражданска позиция”, като в същото време с все сили натиснаха спирачките и се завайкаха за “диалог”, проведоха и “референдум” в Медицинска академия.

Впрочем, първата грешка на инициаторите на окупационната стачка бе това, че не се постараха да убедят колкото може повече свои колеги да се включат в окупацията, да пожертват малко време (и пари за наеми на квартирата), да отложат ученето. Така стачката поне щеше да е нравствено оправдана и недосегаема за повечето упреци. Но не би. Студентското мнозинство се оказа прекалено пасивно и конформистко.

Уви, самите инициатори едва се подаваха над нивото на конформизма, радикални единствено на приказки и тук-там някое хаотично действие.

Окупация на практика не се случи (не и в сравнение със също употребените от политиците стачки от 1990-а и 1997-а), учебният процес не бе прекъснат, а и повечето протестиращи “ранобудни” не се стремяха да го прекъснат, дори напротив. Няма нищо по-смешно от протестна акция, която не обръща внимание върху себе си, като засяга околните непосредствено, която не ги сблъсква с императива: избери позиция!

Горките студенти.

Бяха подложени на одобрение отгоре, отдолу, отстрани и отдалеч. Други преподаватели ги обсипваха с похвали, подстрекаваха ги към “повече решителност”. Но и тези преподаватели, както и антиокупационно настроените, в основната си маса бяха пак партийно мотивирани. По техни внушения студентите излязоха на площада и направиха нещо странно: искайки оставка на правителството, обкръжиха парламента. Искайки нови избори, се опитваха да пречат на депутатите да си тръгнат от Народното събрание, макар че логично би било да не им позволяват  да припарят до “храма на законодателната власт”. Защо наистина не блокираха парламента с мото “не влизай!” – това е загадка. Може би не бяха толкова ранобудни, колкото им се искаше на самите тях.

Привнесоха кураж разни “съпричастни граждани”, които носеха храна, напитки, завивки. Но част от дарителите бяха удивително организирани, анонимни и доста ресурсни, което странно защо не разбуди подозрения сред ранобудните, а и да разбуди, то те не задълбаха. А отдолу идеха обещания на невключени студенти, че “от утре ще се включа”, което създаде у окупаторите лъжливо усещане за по-голяма собствена значимост от реалната. Тя се подгря и с посещения “отдалеч” – пристигнаха видни шоумени с чевръсти патетични езици, но душевно втренчени в хонорарите си, рекоха сума ти глупости, сред които и редки проблясъци като например “има два пътя – или правите партия, или правите революция”, при което следващата фраза “ама времето на революциите отмина” съсипваше умното в предишната. Довтасаха и чуждестранни дипломати, които надали могат да научат студентите как да се съпротивляват на системата, но с повече успех биха консултирали полицията как да разпръсне размирниците така, че да им държи влага години наред.

Но най-дълбоката драма на “ранобудните” не идеше нито отгоре, нито отдолу, нито отстрани, ни отзад, ни отпред – а ОТВЪТРЕ. Младежите, които не превърнаха окупираните помещения във вертеп, които успяха да се организират да обсъждат действията си прякодемократично, въпреки това не проумяха какво точно искат.

Оставка? Ами след нея – какво?

Нови избори – и? Уж нови лица, но в същото казино, в същите роли. Кое тук е “промяна на системата”?

Нов обществен договор? Това ще рече – нова конституция, нов пакет натрапени на народа закони, измислени от тарикати, които ще си рахатуват върху тези закони, отново недосегаеми и всесилни.

За “повече морал в политиката”? Моралните норми се менят – от епоха към епоха, от култура към култура, от обществен слой към друг обществен слой. Страх ме е да предположа, но се налага, предвид някои поддръжници на окупацията от академичните среди, че иде реч за християнски морал. Добре, нека и християнски, но защо в църковната му версия, защо не в традициите на първоапостолското братство, защо без социален заряд? Отделно, а това студенти би трябвало да го знаят, политиката е борба за власт, съхранението на властта, нейното прилагане и ползването на облагите от нея. Това си е съвсем отделен морал – моралът на конкуренцията и егоизма. Без да имаме точна статистика, осланяйки се на преки впечатления, инициативата за окупация тръгна от студенти прависти и историци – срамно е да не знаят тези неща.

Драмата тук е, че самите протестиращи студенти не я усетиха като драма. Затова продължиха като фарс.

Наистина, много объркана вселена се оказа умът на отделно взетия ранобуден окупатор. Лично ми познати студенти илюстрираха що е то типичното “дете на прехода” – одобряваха статии от сайта на “Свободна мисъл”, а после, с разлика няколко минути, лайкваха лозунги от вида на “Да възстановим държавността, законът над всичко!” – убийствено явление. Дори изисканата шегичка “партия или революция” остана неразбрана. Думата “революция” за младите се свързва или с музика от “култов” сериал, или с нов модел айфон. Революция ли е, когато външно, по облекло, реч и маниери множество млади хора едва се различават един от друг, освен ако не се обърне внимание на маратонките им – дали са маркови или боклук от складовете в Илиянци!

Това е то “преходът” – двумислието, извратеността на термините стана норма. Поривът на младежката възраст да има “собствена революция” се сблъска с неразбирането към какви цели е достойно да се стремят. А може би, тъкмо обратното – много добре осъзнаван интерес, който обаче с нищо не променя системата, а се стреми да намери в нея уютни ниши, да си ги изтъргува, изпроси от властта. А това не е революция. В най-добрия случай е козметичен реформизъм, в най-лошия (но, уви, и най-вероятният) – съучастие в превантивна социална контрареволюция. Разбира се, контрареволюция в един мъничък мащаб, не като войнстващата “перестройка” от 1989-91.

И така, студентската стачка в СУ и други висши учебни заведения в страната вече фактически отмина, макар че самите окупатори да твърдят обратното – че просто е “преминала в друга форма”. Добре, нека е “друга форма” – но и тя също толкова лековата, колкото предишната с колебанията “отваряне на университета – затваряне на университета”, “пускане на колеги, администрация и преподаватели – ограничаване на достъпа”. Предишната “форма” постоянно се колебаеше от половинчатост към символичност, докато накрая не се превърна в чисто символична акция, която, независимо от нагласите на окупаторите, по съдържание е чисто развлечение. Протест, повече театрален, отколкото реален.

В своя статия от юли 2006 за пряката демокрация Мирослав Златев твърди:

“Свободата е да се упражнява власт и да се носи отговорност за своите постъпки. Ето защо, когато някой започне протести, то това е … израз на безправие … Ако народът е свободен, той не протестира, а упражнява властта си. Правото на протест замества правото на власт и е доказателство за липсата на народен суверенитет.”

Не можем да се съгласим с цитираната дефиниция на свобода, но нямаме никакви възражения срещу тезиса, че протестирането е белег за безсилие и липса на свобода. Нещо повече – липса на състояние на вътрешна свобода. Протестът е уместен в затвора. На улиците редно да е бунт. Но бунт с ясна цел и с вече организирани отдолу сили, които се стремят към тази цел, рискувайки да бъдат смазани от бранителите на закона (какво е казал Ботев за законите и правителствата, драги студенти? – не помните).

Заплаха с бунт имаше, но само на ужким. След краткия си и, какво да се лъжем, относително мек контакт с “родната полиция”, студентите окончателно се вляха в протестното ”ходене в кръг” от лятото и досега, което “ходене” (защото трудно е да го окачествим като “движение”) пък е отчетлив израз на чисто политическа борба. Тази борба е срещу изборните резултати, тя е недоволството на редица “партии на прехода” от това, че са отстранени от упражняването на власт. Няма бунт, няма нагласа за истински промени, няма интерес към социалното бедствие, в което се гърчи преобладаващата част от населението на тази страна (папагалски наричана “държава”, сякаш тези думи са безспорни синоними).

Констатираното поведение на ранобудните е доказателство за липса на вътрешна свобода, защото съгласието със системата, в която е нужна жертва на свободата в замяна на сигурност (зависима от благоволението на властта) – това издава страх от самата свобода. Или пълното неразбиране що е тя. И нищо чудно неразбирането да е по-голямо от страха, понеже съвременният новоговор, възникнал по времето на “прехода”, строго следва своя виртуален образец от романа на Оруел “1984”. Мирът е война, свободата е робство – гласяха лозунгите на тоталитарната антиутопия от книгата. Днешният “социален мир” взема жертви колкото една война (например тази в Сирия – около 4000 души месечно; със същото количество се стопява населението на ТАЗИ, нашата страна), а свободата като понятие е редуцирана до право на избиране на властници, приемане на условията на работодатели и до избора в кой хипермаркет да пазаруваш.

Затова, и да са желаели някои студенти “революция”, къде наивно, къде по силата на простодушно детинско лицемерие, то тя не се получи. Студентската “стачка” 2013 се върна към исканията от началото на “прехода” – към вече реализираната “перестройка” (приватизирането на собствеността). Тоест към нищото.

Николай ТЕЛЛАЛОВ

Адрес на статията
Етикети: , , , ,

За Свободна Мисъл

Вестникът е официалният печатен орган на Федерация на Анархистите в България

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*