Протестът в огледалния свят

through_the_looking_glass_by_LanWu

Студентската окупация приключи с очакваното от мнозина позорно поражение. Окупаторите отричат този факт, но е трудно да намерим по-подходящо определение за ситуацията, в която прекратяваш определени действия, без да си постигнал единствената си заявена цел. По това тази студентска окупация напомня на редица други протестни движения по света. Движението „Окупирай Уолстрийт” не постигна целите си и е на път да се разпадне.  Гръцките протести продължават с променлив интензитет, но не съумяват да повлияят на наложената от ЕС политика, възприета от абсурдната (на пръв поглед) коалиция между ПАСОК и Нова демокрация. „Възмутените” в Испания не удържат нарастващата загуба на социални придобивки в страната. Нито едно от изброените движения не успява да забави нататъшната концентрация на едрия капитал, финансово-корпоративният световен „елит” прави каквото поиска.

Повърхностно погледнато, сходството на родните протести със световните изглежда очевидно. Усещането се засилва от лексиката и символиката на местните окупатори, копирани от движението „Окупирай”. Нека за момент да „се хванем на хорото” с окупаторите и да видим подробностите за приликите и разликите на двете движения, като обаче имаме едно на ум – да надникнем малко отвъд външната опаковка, да се постараем да анализираме съдържанието на исканията и действията, които уж осъществяват тези искания. Правим това с уговорката, че повечето от нещата, които казваме за движението „Окупирай” важат и за други протестни движения в индустриалния свят, включително тези в Гърция и Западна Европа. Захваща ме се с не лесна задача, защото движението „Окупирай” представлява сложен социален феномен, съставен от различни групи с различни идеи, чиито искания варират от революционни до козметично-реформистки. В ядрото си обаче „Окупирай” започна и се разви като движение противопоставено на едрия капитал, чийто символ е Уол Стрийт. В процеса на това (за съжаление чисто идейно) противопоставяне участниците в движението стигнаха до редица системни искания, които в една или друга степен поставиха под съмнение самия фундамент на настоящата обществено-политическо-икономическа система на САЩ. Активистите бързо стигнаха до простия извод, че в ситуация на свръхконцентриран капитал съществува една малобройна прослойка индивиди, които имат мотивацията, средствата и възможността да корумпират всяка представителна власт. Верността на този извод беше непосредствено подкрепена от редица факти като например печално известния “bail-out”, при който правителството използва трилиони от доларите на данъкоплатците да спаси от фалит (а в някои случаи директно национализира) различни банки, финансови къщи, хедж фондове, застрахователни дружества и корпорации, с други думи да отърве кожите на преките виновници за финансовата криза. Тази политика на правителството издава две основни истини – първо, налице е срастване на финансовата с политическата власт, при което народът е оставен фактически без никакво представителство при взимането на решения. И второ – стана съвсем ясно, че принципите на свободния пазар и честната конкуренция са просто лъжи за наивници, лъжи, в които не вярват нито политиците, нито банкерите, нито едрите индустриалци.

Години, десетилетия красивите приказки за “свободния пазар” бяха хвърляни като някакъв средновековен катехизис в лицата на всички борещи се за социални промени, а после държавата се издаде с дела, че не е нищо повече от институционален гарант за благосъстоянието на едрите собственици, че никога и при никакви обстоятелства няма да позволи тези конкретни капиталисти да претърпят загуби. Участниците в движението като цяло прозряха тези истини и реагираха с искания за промяна на системата, промяна при която властта да се върне обратно при голямото мнозинство хора. По-реформистки настроените се ограничиха с искания само относно “по-народна” политическа власт. По-революционно настроените осъзнаваха, че това не е достатъчно, че е необходимо икономическо равенство, което на свой ред е невъзможно в условията на капитализъм. На фона на това ново за болшинството американци разбиране за действителността се родиха основният лозунг на движението и основната му дейност. Основният лозунг беше „Ние сме 99%”, а основното действие – окупирането на офисите на големите финансови институции в Ню Йорк.

Нататък мнозина участници се радикализираха, лозунгите взеха да стават по-крайни: „Капитализмът Е кризата”, „Да изядем богатите”, „Цялата власт на народните асамблеи!”. На фона на тези настроения някои се сетиха, че светът не започва с тях. Огледаха се за критици на капитализма и представителната демокрация, посочвали слабостите на системата в продължение на десетки години преди началото на „Окупирай”. Бяха поканени хора като Ричард Улф, Ноам Чомски, Крис Хеджис и др. повече или по-малко известни радикално настроени леви интелектуалци. Тук особено внимание от наша гледна точка заслужава Ноам Чомски, световно признат учен, известен като „бащата на модерната лингвистика”, който въпреки преклонната си възраст продължава с активистката си дейност, продължава да запознава все повече хора с идеите на анархизма. Фактът, че човек като Чомски подкрепи движението „Окупирай”, говори много!

А сега да се върнем от САЩ у дома и да разгледаме спецификите на местните окупатори.

Основното им искане е „Оставка на правителството и незабавни предсрочни избори”, а основните им дейности включват протести пред парламента и министерски съвет, флаш мобове и окупация на висше учебно заведение. Веднага проличават няколко основни разлики с предишното.

На първо място е болезнено очевидно, че местните окупиращи нямат системни искания. Промяната, за която се „борят”, включва само смяна на играчите на политическата сцена. Протестиращите не изразиха никакво отношение към същността на политическата система. На тях дори през ум не им минава да поставят под въпрос икономическото статукво в България. Така че да не се изненадваме, че в България окупират университети, а не финансови институции. Другояче и не може да бъде, при положение че нашите протестиращи нямат никакви заявени претенции към капиталистическата форма на производствени и финансови взаимоотношения, за разлика от движението „Окупирай Уолстрийт”, върху чиято символика паразитират.

Втора и основна разлика се явява общата нагласа на протеста, която може да бъде определена единствено като елитарна. Като въшка на чело личи, че протестиращите възприемат себе си като авангард на българското „гражданско общество”, призван да оглави нацията по пътя на някакъв въображаем икономически възход. Патосът на „Окупирай” се въплъщаваше в лозунга „Ние сме 99%” – хем апел към голямото мнозинство американци за подкрепа, хем призив към пряка демокрация, хем настояване за егалитарно преразпределение на икономическите ресурси. А у нас? У нас се в кипеж бе чисто болшевишки авангардизъм, който изкристализира в лозунги като „Това е протест на българското качество срещу българското количество”, “Малобройните срещу малоумните” и подобни мракобесни изстъпления. Върхът представлява текстът на Манол Глишев, който обяснява, че протестите са малобройни защото „народът е масово тъп … дъртите, грозните, глупавите и злобните са повече от нормалните … дано малко повече късмет с Реформаторския блок, но ще видим … тепърва се налага нормалните да се научат да налагат себе си над останалата дебилна част от обществото” и т.н.

Затова не е учудваща слабата обществена подкрепа за протестите – протестиращите сами се позиционираха по начин, който прави невъзможна всякаква масова подкрепа. Нормално – „тъпите, дебилните, грозните, злобните, малоумните, нискокачествените” не горят от желание да подкрепят „красивите, младите, бъдещето на нацията, малобройните”, които ги наричат така.

Трета основна разлика е че родните протести са подчертано десни. Издигат се искания за „автентичен капитализъм”, „честна конкуренция”, „правова държава”. Дори някой да опита да оспори горното ми твърдение с аргумента, че тези искания са преекспонирани от медиите, аз ще му посоча, че деснеенето на протестите вади очите. Вижте кои именно “лица” активно подкрепят протестите и окупацията! Окупаторите поканиха в окупираната 272-ра аудитория в СУ следните лектори: Калин Янакиев (член на висшия съвет на ДСБ), Иван Бедров (крайно неолиберален журналист), бившият посланик на САЩ Джеймс Пардю и неколцина членове на философския факултет, които по съвместителство членуват и в дясната неправителствена организация „Център за либерални стратегии”, а за нейното финансиране медиите приказваха предостатъчно.

Да обобщим: „Окупирай Уолстрийт” искаха премахването (или в някои случаи поне сериозна ревизия) на капитализма – а местните окупиращи искат „Автентичен капитализъм”. „Окупирай” канеха Чомски, Хеджис и Улф, а тук постлаха червено килимче на Янакиев, Бедров и Пардю. „Окупирай” призоваваха за пряка демокрация (паралелно на властта функциониращи асамблеи), у нас искат „морал в политиката”. Открийте разликите, моля…

На фона на тези факти си позволявам да не се съглася с някои анархистки настроени приятели, които наричат днешните протести „реформистки”. Не, действително реформистки бяха много от проявите на движения като „Окупирай” и европейските му аналози. А ако трябва да етикетираме местните протести, то единствената подходяща дума е „реакционен”.

Оттук провалът на местните протести изглеждаше предизвестен. Една малобройна група хора с претенции за елитарност трудно може да увлече след себе си мнозинството, което съществува на ръба на мизерията и е далеч по-заинтересовано от социално-икономическите аспекти на битието си, отколкото от метафизични щения за „Нов морал в политиката”. В този смисъл липсата на социален заряд в протеста закономерно го маргинализира (праща в десета глуха, казано на езика на мизерстващите). Подчертавам: десните искания и убеждения на мнозинството протестиращи трудно намират резонанс сред популацията на най-бедната държава в Европа, въпреки многогодишната пропаганда, че “капитализмът е яко, брато”. Тук идва и третата причина за провала – все повече хора проумяват какви са мераците и тактиките на неолибералните тинк-танкове и “неправителствени организации”. Все повече хора проявяват скептицизъм към тяхната пропаганда, а връзките на местните окупиращи с такива организации стават все по-трудни за отричане.

Тук съзирам един положителен аспект от протестите – май дясната пропаганда, осъществявана от всички медии и безброй нпо-та в България от 24 години насам, вече стига своя предел. Населението вече не преглъща, а повръща. И макар пропагандата да е по-силна от всякога, бедността и мизерията изглежда започват да служат като естествен щит срещу нея и народът сякаш е все по-малко склонен да участва в постановки от тип 1990-а и 1997-а. Пътят от мизерията до истинския революционен потенциал, разбира се, е дълъг и ни предстои много работа докато го извървим, но провалът на десните талибани, т.нар. „бъдеще на нацията” показва, че може би за първи път от четвърт век насам сме застанали в началото му.

Поне се надявам на това.

Описах накратко основните идеологически и поведенчески разлики между международните протестни движения и местните им подражатели. Показах, че протестите в България напомнят на криво огледало, в което са отразени световните тенденции. Това огледало разменя ляво и дясно, прогресивно и реакционно, егалитарно и авангардистко. Следва най-трудната и амбициозна част на този анализ.

Не мога да избягам от въпроса „защо”. Защо у нас живеем в огледален свят на разменени ценности, сбъркани идеи и противоположни тенденции? Защо българските „интелектуалци” са почти изключително десни, докато на запад е обратното? Защо у нас младото градско население припознава дясноконсервативни партии като прогресивни сили, докато в същото време голяма част от техните връстници по света подлагат под съмнение самата политическа система?

За пълно обяснение ще ми трябва цяла книга. Тук само ще маркирам основните причини, които според мен доведоха до това незавидно състояние на нещата.

Първо и най-важно: България е особена страна – беше твърде дълго управлявана от една болшевишка партия, която беше иззела с насилие монопола върху левите идеи, символика и реторика и се кичеше с тях, докато същевременно с железен юмрук налагаше интересите на една малобройна партократична прослойка. Неизбежната социална реакция за съжаление се разпростря и върху левите идеи сами по себе си. Така у нас левите идеи продължават (несправедливо) да се асоциират с ретроградна тоталитарна властова система. Обяснението е психологическо. Хората рядко имат времето и енергията да разсъждават логически, когато им се налага да решават ежедневни проблеми. Напротив, с цел икономия еволюцията ни е снабдила с изключително ефективни асоциативни мрежи, които действат автоматично и в повечето случаи несъзнавано и които в голямото мнозинство от случаи водят до правилни решения с минимални усилия. Тези невронни мрежи работят на простия принцип на взаимната активация – един комплекс активира друг и т.н. докато цялата мрежа се установи в едно стабилно състояние. Така например думата „равенство” активира понятието „социализъм”, което на свой ред активира понятия като „БКП”, „връзкарство”, „концентрационни лагери”, „цензура”. Асоциативни мрежи от този тип разбира се не са вродени, а се изграждат в рамките на жизнения път на конкретен индивид като значение имат ранното възпитание, средата, образованието, медиите и други социални влияния.

(препоръчвам ви книгата на Д. Канеман “Мисленето”, а ако знаете английски, четете я тук: http://lib.freescienceengineering.org/view.php?id=776701).

Лесно е за досещане, че в България асоциативни мрежи от такъв тип лесно се изграждат, предвид близкото ни историческо минало. Бъдете сигурни, че понятието „равенство” едва ли ще провокира същите асоциации у някой швейцарец да речем, който има друг жизнен опит и който не е бил подложен на болшевишки терор. Ето така у нас левите идеи са трайно асоциирани с ретроградно-авторитарни режими и партии и тези асоциативни връзки много трудно биват разчупвани. Тук следва да отбележа, че този проблем не е специфично нашенски. Американската пропаганда от 50 години съзнателно се опитва да насади същия отрицателно зареден образ към левите идеи и движения. По думите на Ноам Чомски: „Двете най-големи пропагандни машини полагаха в продължение на десетки години систематични усилия да асоциират левите идеи с болшевишкия режим в Съветския Съюз. Съветите го правеха с цел да легитимират своята диктатура като несъстоятелно я обвържат с позитивния образ на левите движения от ХІХ и ХХ век, а Съединените Щати целяха да подронят престижа на левите идеологии като ги асоциират с антихуманната съветска диктатура. За американците беше много трудно да не се поддадат на влиянието на тези две най-мощни пропагандни машини в света, които действаха едновременно по един и същи начин и с една и съща цел”.

Но днес в Щатите все повече и повече хора започват да преодоляват тези наслагвания, като осъзнават, че болшевизмът в СССР е представлявал просто държавен капитализъм от авторитарен тип, който няма нищо общо с идеите на анархокомунизма, така както са оригинално формулирани от Прудон, Кропоткин, Бакунин, Малатеста и други. А пък у нас положението изглежда по-тежко от всякога. Разбира се, не твърдя, че мнозинството американци са се измъкнали от пропагандната рамка. Не смятам дори, че това важи за мнозинството от движението „Окупирай”. Но тенденцията без съмнение е налице. За тази тенденция спомага и фактът, че автентичните леви движения в САЩ си дават сметка за пропагандните наслоявания и прилагат стратегия, която можем да определим като „терминологично заобикаляне” – левите в САЩ не използват терминологията, която е атакувана от тамошната (а и от нашата) пропагандна машина и по този начин избягват активирането на съответните асоциативни мрежи. Така например в движението „Окупирай” са популярни термини като „асамблея”, „пряка демокрация”, „самоуправление”, „демокрация на работното място” и др. На дело тези термини заместват негативно натоварените „социализъм”, „комунизъм”, „планово стопанство”, „народна власт” и т.н., като в същото време посланието е съдържателно почти идентично. Също прави впечатление, че в предпочитаната терминология на левите от „Окупирай” често се срещат думи като „свобода” и „демокрация”, които са силно позитивно натоварени от същата пропагандна машина, на която се опитват да противостоят, като по този начин, поне частично, американското движение насочва оръжието на “върховете” срещу самите тях. За възприемането на подобна тактика си струва да се замислят малкото останали автентични леви движения у нас. Разбира се, трябва да сме наясно, че американците и европейците са в много по-изгодна позиция от нашата. Едно е да имаш мощна пропагандна машина, която в продължение на десетилетия трови общественото съзнание, съвсем друго е да си живял в продължение на десетилетия под болшевишки ботуш…

Втората основна причина за наличие на десни протести у нас е фактът, че и до днес единственото силно (т.е. разполагащо със сериозни финансови ресурси), разпознаваемо и популярно движение, което се маскира като ляво, е БСП. Хората, които изповядват автентично леви идеи в България, често се реят като свободни електрони, без да открият организация, която да им допада. Бидейки консервативна партия, чиито електорат е предимно на средна или напреднала възраст, най-често със средно образование и от малките населени места, БСП естествено отблъсква повечето млади хора, които според мислители като Херберт Маркузе са естествените носители на революционен потенциал. Отвратени от “социалистите” (Висшият съвет на БСП бъка от милионери), младите и неопитните често стават жертви на дясно-популистки организации, които ловко успяват да играят ролята на прогресивни. В България в момента всеки, който се обявява против БСП и комунизма (макар двете да нямат нищо общо) може да мине за „прогресивен”, просто защото хората допускат грешката да съдят за дадено явление на базата само и единствено на неговото противоположно. Така много хора, които асоциират БСП и комунизма с ретроградност и консерватизъм ще са склонни да асоциират с модерност и прогресивност всяко движение, което се самообяви за анти-БСП. Подобна грешка лесно се обяснява с гореспоменатите асоциативни мрежи и е толкова често срещана, че си има име – фалшива дихотомия (вж. http://en.wikipedia.org/wiki/False_dilemma). В този смисъл БСП е обсебила лявото пространство по два начина:

* първо, сама по себе си крайно консервативна формация, БСП отблъсква автентично левите, хвърля ги в прегръдките на десни „реформатори”;

* и второ, БСП успява да привлече в редиците си мнозина зле образовани хора, които нямат достъп до сериозни средства за информация.

За второто БСП очевидно използва историческата инерция, по силата на която запазва някаква част от едновремешната си членска маса и/или част от нейните наследници. Резултатът отново може да се оприличи на образ в криво огледало – в България имаме самозвана лява партия, която се състои предимно от зле образовани пенсионери, които изповядват повече или по-малко консервативни (в смисъл на стремеж към запазване на идейното статукво и на неприемане на нови тенденции в обществото) ценности.

Тук е мястото за важното уточнение, че до голяма степен именно елитаристката политика на БСП лиши тези възрастни хора от адекватно образование и достъп до сериозни средства за информация. Парадокс? Не, просто БСП няма и никога не е имала нищо общо с левите идеи. Доказателствата за това – с булдозер да ги ринеш: ентусиазираното приемане на дивия капитализъм от червената номенклатура в началото на 1990-те, трансформацията на политическата власт в икономическа от същите тези (вече бивши) представители на партийния „елит” (за каква лява идеология може дума да става, щом има партиен елит?!), парите в куфарчетата, налагането на знайни и незнайни служители на репресивния апарат сред новоизлюпените финансови олигарси, закона за плоския данък и премахването на необлагаемия минимум и така нататък почти до безкрай.

Истината е, че БСП е една крайно дясна реакционна партия, дълбоко свързана със създадените от самата нея олигархични елити, която вече 24 години злоупотребява с лековерието на стотици хиляди хора в България, за да се представи като “лява”. Така тя само асоциира левите идеологии с най-мракобесните изстъпления както на болшевизма, така и на капитализма. Нищо чудно, че у нас да се наречеш ляв е срамно за по-голямата част от младото градско население. Но БСП не губи от този факт. Да привлече в редиците си реално ляво мислещи образовани, интелигентни и радикално настроени млади хора би било пагубно за тази партия! Такова попълнение би представлявало огромна вътрешна заплаха за партийното ръководство, с неговата дясна и конюнктурна политика. Омаскарявайки лявата идея, БСП от една страна избягва тази опасност, а от друга, чрез ловки пропагандни методи и възползвайки се от историческата инерция, запазва електората си от бедните хора. Което й позволява да играе достатъчно силна роля в политиката и респективно в икономиката. За този проблем няма прости решения. Единственото, което може да се направи, е да се повтори хиляди пъти от хиляди трибуни с хиляди примери и аргументи простичката истина, че БСП е крайно дясна реакционна партия, която никога не е обслужвала интересите на работническата класа. Истината е, че докато в масовото съзнание съществува асоциативна връзка между БСП и левите движения и идеологии, за същите няма да се намери място в българската действителност. В този смисъл, макар за анархистите е естествено да се противопоставят на всякаква партийна организация, важно е да наблегнат върху антагонизма си спрямо тази конкретна партия, която почти 100 години пречи на формирането на автентични, стабилни, осъзнати и масови леви движения.

Третата причина за състоянието на нещата се отнася до профсъюзите. От средата на ХІХ и почти до края на ХХ век профсъюзните организации винаги са играли ключова роля в развитието на левите движения в САЩ и Западна Европа. За съжаление българските профсъюзи са казионни организации, партийно сближени с най-реакционните сили в нашето общество. КНСБ е директен наследник на комунистическите профсъюзи, които са защитавали интересите на партията и никога не са си мърдали пръста за работниците. „Подкрепа”, пък възникна като десен (моля?) профсъюз в началото на 1990-те, който по подобие на „Солидарност” в Полша се бореше са автентичен капитализъм (моля?!). Поредното криво огледало на родната ни действителност… Всъщност почти всичко казано за БСП като партия може да се каже за двата основни профсъюза. В този смисъл опитът за създаване на алтернативни автентични профсъюзи е задължителна стъпка по пътя на приобщаването на критична маса хора към левите идеи.

Последната причина, която ще изтъкна, ако още не сте заспали над дългата ми лекция, се отнася до изключително мощната и добре финансирана пропагандна мрежа от либерални НПО и тинк-танкове, която действа на територията на България от над 20 години и която е отровила информационната среда у нас до степен, в която социалната ни действителност е заприличала на гравитационен колапс. Тази мрежа от десетилетия пропагандира пазарен фундаментализъм, защитава капитализма като модел и систематично очерня всеки, който има различно мнение от тях. По-лошото обаче е, че пропагандата им успява да внуши, че идеите им са модерните и авангардни идеологии на запада, които трябва да приемем, ако желаем да „станем европейци”. Тази лъжа, изречена в момент, в който цял свят се тресе от финансова криза, а милиони хора излизат по улиците в протест срещу самите основи на капитализма, е особено нагла. Но и особено необходима за кукловодите от САЩ. Чрез нея те се мъчат (небезуспешно!) да привлекат много компетентни млади хора в редиците на неолибералите, грубо експлоатирайки тяхното желание за приобщаване към европейската култура и ценности, които обаче са много по-богата, сложна и многообразна категория от кухите мантри на безумстващите пазарни фанатици. Тук, по примера на Чомски, отново виждаме два сближаващи се пропагандни вектора: както БСП, така и НПО разглеждат БСП като лява формация, като за НПО това е факт, който дискредитира партията в очите на проевропейски настроени индивиди, а за БСП е нещо, което я легитимира в очите на по-ретроградно ориентираните и русофилски настроени слоеве. Тази лъжа е колкото абсурдна, толкова и полезна за двете страни. Лесно (и погрешно!) е да ги припознаем като смъртни врагове, а и те се стараят да се преструват, дори прекаляват като се изобличават за неща, които са иначе верни. Но реално те са двете страни на една и съща монета. За тази мрежа в последно време се каза и написа немалко. Съществена част от пропагандната дейност на НПО представлява директното наемане (купуване) на синекурни длъжности на мнозина „интелектуалци”, популярни журналисти и университетски преподаватели. Това не е проблем – тези организации разполагат с голям финансов ресурс. Напазаруваните “популярни личности” имат силна чуваемост сред младежите и студентите в големите градове и пробутват абсурдната пропаганда на НПО като модерно образование и/или интелигентна позиция. Редица убеждения на днешните студенти окупатори могат вероятно да бъдат проследени именно до тази пропагандна техника, прилепчива като зараза. Всъщност една от причините, поради които окупаторите капитулираха, без да съберат необходимата им социална подкрепа, изглежда беше, че твърде много хора усетиха връзките им с тази мрежа, връзки, които дълбоко в себе си заклеймиха като нечистоплътни. Единственото, което можем да направим тук, е да говорим по темата по начин, по който няма да бъдем асоциирани с БСП и нейните клакьори. Това може да се окаже трудна задача. Добре е да обръщаме специално внимание на фондации и НПО от типа на „Отворено общество”, „Център за либерални стратегии”, „Център за изследване на демокрацията”, „Фондация 14 Януари” (на Асен Генов), „Нов български университет”, „Център за пазарни изследвания”, които са основните играчи на тази сцена. Както вече казах обаче, изобличаването на тези агенти на едрия капитал трябва да става внимателно, за да не ни помислят за агентура на БСП, нейните медии, обръчи, интереси и идеология, защото после дълго се обяснява, че нямаме сестра. За целта е уместно винаги да се позоваваме на внимателно проверени източници (вж. напр. http://www.ceetrust.org/grants-database/in-country-grants/bulgaria.html) като същевременно никога не забравяме да подчертаем дистанцията си от БСП, дори ако това означава да приемем риска да бъдем досадни понякога (като например в тази статия).

В това изложение направих опит да покажа някои от ключовите разлики между българските и международните протестни движения и да докажа главното – българските протести от лятото досега са в основата си дясно-елитарни, докато световните са по-скоро ляво-егалитарни. Разликите са видими в исканията, символиката, езика и в хората, привлечени от и към протестните движения. Дали анализът ми е адекватен и дали предложените действия биха могли да коригират днешната ситуация, само бъдещето може да покаже. Едно обаче е сигурно: ако се провалим в опитите си за промяна, България ще продължава да живее в огледалния свят на борбата със статуквото, в който автентичните социални протести ще останат спорадично и незряло явление. Оттук и хората ще са по-склонни да се самозапалват от отчаяние, без да постигат практически нищо, отколкото да се самоорганизират в осъзнат опит коренно да променят битието си.

Фелдшер Славчев

Адрес на статията
Етикети: , , , , ,

За Свободна Мисъл

Вестникът е официалният печатен орган на Федерация на Анархистите в България
Абонамент за известия при нови коментари на тази публикация

3 коментара

  1. Statiyata ne e swvsem chestna na momenti. Osven tova bwrza da lepi etiketi i da dava ocenka i harakteristika, syakash sa dadenost. Izliza osven tova, che ot neshto si po-veliko nema. Dokoga s toya pwpovizwm? I dokwde? Nakwde? A tova, koeto ne e swvsem chestno e da se kakza koy bil otishwl, no ne i kakwv e bil priema. Za smetka na tova spodelyam fakta, che e jalko, che drugi hora ne sa bili dopusnati. Kato Priziv primerno, vwpreki che nyakoi gi obvinyavat, che sa bolsheviki. Ako tova e taka, tova moje bi e prosto nagleden primer, kak se vzima vlastta v edna organizaciya, zashtoto Priziv po-rano opredeleno ne e bila bolshevishka. Osven tova ne se znae iskali li sa te vwobshte da bwdat dopusnati ili e po-gotino da se kritikuva otvwd reshetkite. Moje da se dobavyat i drugi hor

  2. Статията не е съвсем честна на моменти. Освен това бърза да лепи етикети и да дава оценка и характеристика, сякаш са даденост. Излиза освен това, че от нещо си по-велико нема. Докога с тоя пъповизъм? И докъде? Накъде? А това, което не е съвсем честно е да се какза кой бил отишъл, но не и какъв е бил приема. За сметка на това споделям факта, че е жалко, че други хора не са били допуснати. Като Призив примерно, въпреки че някои ги обвиняват, че са болшевики. Ако това е така, това може би е просто нагледен пример, как се взима властта в една организация, защото Призив по-рано определено не е била болшевишка. Освен това не се знае искали ли са те въобще да бъдат допуснати или е по-готино да се критикува отвъд решетките. Може да се добавят и други хора или организации, които също не са били допуснати или поканени, но въпросът е също и как и защо… Друг елемент, който статията си спестява е все пак интересната форма на вътрешна организация, която за жалост обаче не е взета като политически модел за обществото, може би защото наистина докато се взимаш себе си за по по най изключваш възможността другите да са способни на твоите качаства. А също и защото се изисква по-широка дискусия и проекция. Изолацията явно идва отвътре, но проблемът е, че хората, които биха могли да повлияят конструктивно, явно също имат принос за изолацията и за неразпространението на конструктивните страни на движението. Равносметката изисква не да се зачеркне всичко наведнъж, а да се види какво е било полезно и какво не и да се вземе полезното като пример, а неполезното като урок.

    • … хората, които биха могли да повлияят конструктивно, явно също имат принос за изолацията…
      Какво точно имаш в предвид под „конструктивино влияние“? Поправи ме ако греша, но на мен ми изгелжда, че ако отидеш на протестите с анти-капиталистически лозунги (да речем за безплатно образование) просто ще те изгонят.

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*