Емиграция или Революция?

Letishte-Sofia-T2

Да бягаш или да гониш?

Вероятностите не са в полза на емигрантите – те не впечатляват хората толкова, колкото житейските истории, разказани по подходящия начин, но за разлика от тях, вероятностите не лъжат…

Идеята, представата, че ако нещата станат „съвсем зле“, ако „няма светлина в тунела“, „ако до няколко месеца не си намериш свястна работа“, винаги можеш да махнеш с ръка на „тая шибана държава“ и да се запътиш към терминал 2 на път за западния рай е ментален спасителен пояс, който помага на много хора да не се отчайват от безперспективната ситуация. Повечето от тези хора всъщност няма да емигрират. Но идеята все пак помага да не униваш… Идеята помага не само на закъсалите и унизени българи обаче. Тя е особено полезна за мафиотската олигархия.

Всъщност, идеята за емиграция е така добре пропагандирана сред обществото, че за една конкретна социална група – по-младите и образовани хора – емиграцията се е превърнала от ментален спасителен пояс в основен символ за собственото им човешко качество. Ако ставаш за нещо, ще емигрираш и ще се докажеш в чужбина, ако не, ще си мизерстваш у нас – това е в съкратен вариант житейската философия на мнозина студенти и ученици от „елитни“ гимназии в България днес. Това е особено полезно за олигархията – бори се да емигрираш, учи английски език, конкурирай се с връстниците си на изпити като SAT, TOEFL, GRE, но никога, никога, никога не подлагай под съмнение статуквото. Наистина, ако някой има ресурса – времето, енергията, идеализма, необременения от клишета мироглед да се противопостави на системата в днешния ѝ вид, то това са младите хора. Колко удобно този ресурс е насочен в „правилното“ русло…

Основният проблем с идеята за емиграция е, че за голямото мнозинство от хората тя никога няма да се осъществи. Обективните данни са, че над 85% от младите хора в България не емигрират. Процентът варира за различните социални групи, разбира се, но сумарният резултат е този. Да вземем например новозавършилите лекари в България, за които процентът на емигрирали е най-висок. Сред тях неемигриращите са 60% за последната година по данни на НЦИОМ, т. е. дори ако си специалист, образован в най-перспективната за емиграция професия, шансът да заминеш за чужбина е значимо по-малък от шансът да хвърлиш тура. Нещата са много по-зле със специалистите в хуманитарни области като психология, социология, философия, история и т. н. Там шансовете да заминеш и да работиш по специалността си в чужбина са под 10%. Шансовете да заминеш и да упражняваш неквалифициран труд са малко по-високи, но тук има друг проблем – изследвания са показали, че общото ниво на удовлетвореност от живота сред хора с висше образование, които полагат неквалифициран труд в чужбина е изключително ниско. Заслужава ли си? Шансовете за емиграция сред завършващите „елитни“ езикови и математически гимназии е около 50%, но много от заминалите да следват в чужбина се връщат след завършването си, защото не успяват да си намерят работа в съответната държава и/или срещат проблеми с адаптацията към различната културна среда. Отделно от това, по-малко от 5% от учениците в България учат в тези „елитни“ гимназии. За тях шансът за образование в чужбина е под 15%.

Вероятностите за емиграция сред неквалифицираните работници е по-трудно да се изчислят, защото в много случаи става дума за нелегални емигранти, но със сигурност знаем, че световната криза намали процентите сред тях драстично. Същата тази криза доведе нещата дотам, че миенето на чинии във Великобритания отдавна вече не е толкова перспективно начинание – заплатите не са толкова високи, контролът е засилен и рискът от депортация е нараснал многократно, разликата във валутните курсове не е тази, която позволяваше да си купиш апартамент и кола с 10 000 лири стерлинги.

След скандалните случаи с депортирането на български цигани от Франция, Норвегия, Италия и други държави от ЕС виждаме, че вероятността за емиграция сред малцинствата клони към 0.

С други думи вероятностите не са в полза на проекто-емигрантите. Истина е, че вероятностите рядко впечатляват хората толкова, колкото конкретни житейски истории, разказани по подходящия начин. За разлика от тях обаче вероятностите не лъжат…

Идеята тук не е да докажем, че емиграция няма – има и то в застрашителни размери. Демографската криза в България, за която се заговори в последно време (но която е факт от 15 години), се дължи в много по-голяма степен на ниската раждаемост и високата смъртност, отколкото на емиграционните процеси. Разбира се, проблемите са свързани – високата емиграция сред медиците системно влошава качеството на здравните услуги, което на свой ред понижава средната продължителност на живота. Колко от вас, уважаеми читатели, са лекари, които имат 40% шанс за емиграция? А колко от вас не са, но са хора, които в един или друг момент ще имат нужда от компетентна медицинска помощ? Колко от вас, уважаеми емигранти, са легално пребиваващи в съответната страна и са здравно осигурени (застраховани) там? Сумарно погледнато, емиграцията на високо квалифицирани лекари полезна ли е лично за вас? Не? Разбира се, че не!

Да предположим, че човек емигрира в чужбина. Има ли гаранции, че ще се адаптира там? Отговорът е „не, няма“. Стотици изследвания показват, че сред емигрантите процентът самоубийства рязко нараства в сравнение с риска да сложиш край на живота си в родната си страна. За поляците например е 2,7 пъти (!) по-вероятно да сложат край на живота си в САЩ, отколкото в Полша. Съотношението е 3,4 пъти за италианците, 2,4 пъти за канадците, 5,4 пъти за ирландците и т. н. Подобна е статистиката за риска от сериозно психическо заболяване като шизофрения и депресия – рискът нараства в пъти сред емигрантите в сравнение с риска за населението в родната им страна. Има данни, че рисковете продължават да са съществено увеличени и за хората, които са първо поколение емигранти, т. е. родени са в страната, в която са емигрирали родителите им. Накратко, емиграцията далеч не е за всеки…

В теорията на вероятностите има едно основно правило – за да получиш крайната вероятност за настъпването на две или повече независими събития, трябва да умножиш вероятностите за настъпването на отделните събития, при което естествено финалната вероятност намалява. Вероятността човек да замине в развита западна държава не е висока. Вероятността да се адаптира там успешно (без да се самоубие, побърка или да стане жертва на насилие) е по-ниска, отколкото същата в родната му страна. Умножете двете вероятности и числото, което ще получите, ще е много по-ниско, отколкото сте очаквали, много по-ниско, отколкото ТВ предавания като „Другата България“ искат да внушат. В този контекст изглежда, че емиграционният ентусиазъм не е особено рационална житейска стратегия дори на чисто индивидуално равнище – да не говорим, че е пагубна за обществото като цяло. Това не е изненадващо, защото решението на социални проблеми на личностно равнище е фундаментално сгрешен подход.

Хората в България са склонни масово да допускат тази стратегическа грешка: опитват се да решават социалните си проблеми на индивидуално равнище. За съжаление, този подход е очевидно несъстоятелен. Човек, който си мисли, че всеобщата бедност и неравенство са неща, които не се отнасят лично до него – проблеми, които той лесно ще избегне благодарение на собствената си инициативност, прилича на лекар, който се опитва да лекува рак с аспирин. Подобен подход обаче служи повече от добре на самоназначилите се „елити“, защото постига едновременно няколко цели. Първо, така се създава едно по-атомизирано общество, при което отделните индивиди се конкурират, вместо да се кооперират, и това намалява шансовете за съвместно противопоставяне на статуквото. Второ, хората започват да обясняват неизбежните си за настоящата система провали в контекста на собственото си поведение, избор и качества (или тяхната липса). Това генерира един по-невротичен, стресиран и депресивен социум, който е много по-лесен за манипулиране (психолозите отдавна са установили, че способностите за критично осмисляне на сложни проблемни ситуации рязко намаляват в условия на стрес).

Внушението, че социалните проблеми се свеждат до абстрактни статистически данни, които нямат пряко отношение до качеството на живота на конкретните индивиди, което зависи главно от самите тях, е любима пропагандна техника на властващите капиталисти и техните подопечни корпоративни медии и неправителствени организации. Тази пропаганда не е трудна за осъществяване, защото учените многократно са демонстрирали, че хората като цяло трудно възприемат, анализират и помнят вероятностни съждения (и съответно не са склонни да ги отнасят към себе си). За сметка на това хората са изключително чувствителни и лесно се повлияват от конкретни истории представени като причинно-следствени поредици от действия. И щедро медиите ни засипват с внимателно подбрани истории на конкретни хора, като изкусно представят техните действия като пряко свързани с определени резултати, без да отчитат общото състояние на системата и базовите вероятности за успех, в рамките на които всеки човек е принуден да функционира. Разбира се, тези истории не са представителна извадка за генералната съвкупност от човешки съдби, но това е целта на упражнението – чрез внимателно подбрана и лесно смилаема информация да се наложи една версия за действителността, която трудно би могла да бъде по-далеч от истината.

Нека любезният читател опита за момент да се абстрахира от конкретните примери, които му идват на ум, когато се спомене думата емиграция. Конкретните примери, за които се сещаме, не винаги са полезен източник на информация – понякога са ни внушени с конкретна цел, а понякога са примери от нашия личен живот, за които обичаме да се сещаме не защото са добро обобщение на опита ни, а защото ни изпълват с приятни емоции.

Идеята за емиграция в момента е пуснала дълбоки корени практически в цялото българско население. Повечето хора виждат в емиграцията естествено средство за решение на собствените и/или на близките си социални и икономически проблеми. Всъщност, за голям процент това е единственото решение, което по някакъв начин би довело до облекчаване на личните им тегоби и едновременно с това изглежда поне теоретично осъществимо. Както показахме по-горе обаче, нито едното, нито другото е особено вероятно.

Тук трябва да направим едно важно разграничение: идеята да емигрираш като решение на социалните ти проблеми и същинската емиграция са две различни неща. Идеята не винаги води до съответното действие. Ще разгледаме последователно тези две явления, като анализираме последствията, които имат върху местната олигархия и европейските „елити“. Накрая ще анализираме последствията от идеята за емиграция и фактическата емиграция върху хората като цяло.

Реалната емиграция играе двойнствена роля за местната олигархия. От една страна обезлюдяването на България потенциално представлява проблем, защото оставя по-малко хора (особено такива в трудоспособна възраст) на разположение за експлоатация, което е отрицателен ефект. От друга страна обаче емиграцията води до наливане на свежи пари в икономиката, защото повечето емигранти изпращат пари на роднините си у нас. Тези пари биват автоматично експроприирани от държавата под формата на абсурдни сметки за битови консумативи, ДДС и най-различни данъци и такси. По този начин властта и капиталът усвояват допълнителни средства за собственото си добруване – средства, които абсурдната БГ икономика (моделирана от същата тази власт и същия този капитал) е очевидно неспособна да генерира. Не по-маловажен е и фактът, че властниците се чувстват в далеч по-голяма безопасност при положение, че усилията на българския социум се насочват към опити за емиграция и адаптация в чужбина – вариант, чиято липса би генерирала социално недоволство и брожения, които в определен момент биха могли да поставят под въпрос статуквото. Разбира се, очевидно е, че засилената емиграция, особено сред високо образованите хора, прави манипулацията на масите много по-лесна. Трябва да отчетем факта, че днешните условия биха могли потенциално да генерират сериозен революционен потенциал. От една страна, сегашната власт не разполага със средствата за репресии, достъпни на болшевишката олигархия отпреди 1989 г., а от друга, бедността, мизерията и особено неравенството са по-широко застъпени у нас днес, отколкото в кой да е друг исторически период. Сумарно, това е рецепта за социална революция и по мое мнение основната причина този потенциал да остане нереализиран е канализирането на социалната енергия в емигрантска, нежели в революционна посока. В този смисъл, като цяло, българската престъпна олигархия печели от емигрантските процеси.

По подобен, но още по-еднозначен начин стои въпросът, що се отнася до западната олигархия. Там използват пришълците от България едновременно по няколко начина. Първо, емигрантите са евтина работна ръка, което води до директна печалба за едрия бизнес. Второ, като евтина работна ръка, емигрантите подбиват цените на труда, което позволява на западните компании по-лесно да експлоатират собствените си граждани. По-ниските цени на труда, разбира се, подкопават устоите на западните профсъюзи, като им оставят по-малко степени на свобода за преговори с компаниите по отношение заплатите на работниците, условията на труд и т. н. Трето, емиграцията на квалифицирани специалисти е особено полезна за западните държави, защото получават наготово високообразовани служители, за чието образование, подготовка и квалификация не са отделили и стотинка. Имате ли представа колко струва да се образова един лекар? Да го отгледаш, да го храниш, да го лекуваш, да го пратиш на детска градина, да завърши училище, да завърши медицински университет, да специализира в университетска болница… Последно, но не и по значение, западните олигарси използват емиграцията, за да подклаждат етнически конфликти и националистически настроения в собствените си държави, което отклонява хората от реалните икономически и социални проблеми в тези общества и насочва справедливото им негодувание не към едрия капитал и придатъчната му политическа система, а към иноземните пришълци, които често работят по 12-16 часа в денонощие за минимални заплати без осигуровки и едва свързват двата края. Те нерядко работят (нелегално) за същите „бизнесмени“, които финансират националистически партии, които пищят от ужас от „емигрантската вълна“.

Има ли друга стратегия?

Можем ли да направим нещо в посока да си решим проблемите като общество, а не като индивиди, да се справим с истинския проблем, който е социален по своя характер и който не се решава с поглед, замечтано вторачен на запад? Както показахме, повечето хора гледат на запад, но повечето от тях си стоят тук, в резултат на което сме заприличали на нация от бездомни кучета пред месарски магазин… Можем, но за целта е необходимо солидарно противопоставяне на статуквото, смяна на системата, с две думи – социална революция. Шансовете за такава е трудно да се оценят, но при тази стратегия има едно основно предимство – вероятностите зависят не от Шенген, а само от нас и от нашата способност да се самоорганизираме. •

Светослав

Адрес на статията
Етикети: , ,

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*