От двете страни на стените

Gabriel-Pombo-da-Silva

IX. Дълъг път

Обичам да сядам пред пишещата машина, когато, едва разбудил се, не зная дори кой съм, откъде идвам и къде отивам… Тогава, когато духът ми още е една мъглявина от смут и хаос, отвъд Пространството, Времето и цялата диалектика…

Малко по малко, пишейки, аз се „връщам“ към своето Аз (каквото и да е то…) Отварям прозореца на „моята“ килия, поемам дълбоко студения утринен въздух и чувствам дробовете ми да се изпълват… Приготвям си кафе – неговият мирис ме успокоява; напомня ми за едно „друго време“,… за моето детство и за мама…

Мама ставаше всяка сутрин в пет часа, за да отиде на работа… Тя слагаше джезвето върху кухненската печка и за няколко минути във въздуха се рееше този ежедневен мирис, който толкова обичах… Като малък бях убеден, че една от причините мама да бъде „брюнетка“ беше пиенето на кафе… Не зная защо; детски представи…

През почивните дни я придружавах на работата ѝ – можех, защото нямах училище… Правеше ми удоволствие да ѝ помагам…

Мама беше (и винаги е била) „работничка по чистотата“. За да се прехранва, тя трябваше да чисти магазините и бюрата на другите; тя винаги беше горда от своята работа… или може би от възможността да работи – така и не разбрах истината…

Баща ми, който е покойник, беше зидар и строеше къщи за другите, докато ние живеехме в беден квартал под наем; той също беше горд с работата си… или защото имаше работа… Така и не разбрах…

Още като малък усещах как у мен расте отвращението от това, което се нарича „наемен труд“, но което именуват просто „работа“… Моето ежедневие успя по своему да ме научи, че тези, които нямаха нищо, трябваше да продават времето си и своите сили на онези, които притежаваха всичко…

Когато питах родителите си защо има бедни и богати, те ми отговаряха, че винаги е било така, откакто свят светува – „манталитетът“ на моите родители винаги ме е шокирал… Просяците живееха така, защото били мързеливи… Проститутките бяха проститутки, защото били порочни и извратени. Така и крадците бяха покварени – те не искаха да се присъединят към емигрантската диаспора (както го бяха сторили родителите ми) или да приемат изгнанието… или по-скоро експлоатацията като наемни работници, или диктатурата на постфранкисткия пазар. Те бяха решили „да крадат“ или да „вдигнат оръжие“ срещу установения ред…

Тези жени, които купуваха „на вересия“ и дефилираха като мълчалива армия със своите малки найлонови торби към затвора и които в много случаи се лишаваха от храна, за да могат техните деца, братя или мъже да имат своя пакет с чисто бельо и храна, бяха за мен въплъщение на солидарността и на любовта… Аз ги обичах и уважавах дълбоко.

Една от тези жени (майка и баба) се казваше – или ние я наричахме – доня Кристина. Дребна сбръчкана старица с приятни черти, беше мъничка,… толкова малка, че нейните найлонови торби като че ли я приковаваха към земята, превръщайки всяка нейна крачка в титанично усилие… Често ѝ помагах да ги занесе до автобусната спирка…

Доня Кристина имаше син в затвора от 12 години… Беше откраднал няколко коли (по времето на Франко), които продаваше след това за резервни части, за старо желязо или на автосервизите – за малко пари… Синът ѝ беше един от хилядите затворници, които „политическите амнистии“ от края на 70-те не засегнаха; той беше един от бунтовниците, организирани от COPEL (вече в упадък), един от онези, за които никой не искаше да знае…

Ако моето семейство беше бедно, това на доня Кристина живееше в най-крайна мизерия… Нечовешките условия, в които тази жена оцеляваше (с дъщеря си и децата на синовете си, без „съпруг“ или някаква финансова помощ), ме възмущаваха до такава степен, че аз реших да ѝ помогна…

Това беше през лятото на 1982 година. Както всяка сутрин, един човешки рояк се раздвижваше, за да се пръсне във всички посоки, като работни мравки… Нишки и колони от мъже, жени и деца тръгваха за работа или на училище… Техните униформи и вид позволяваха лесно да се разбере техният занаят, училище и дори „социалната класа“, към която принадлежаха…

Рядкост бяха онези, които отиваха на работа с коли; повечето вземаха обществения транспорт или ставаха съвсем рано, за да отидат пеша…

Бях на кормилото на един Seat 131, който откраднах през нощта на другия край на града… Моите приятели бяха приковали погледите си върху улиците в съседство с банката, за да наблюдават всяко движение, всяка кола, всеки човек, всичко…

Аз гледах чистачката, която влизаше в банката в този ранен час: кърпата, която покриваше косите ѝ, ръкавиците от жълт каучук, една малка пластмасова кофа, в която тя вероятно подреждаше своите четки и парцали… Тя ми напомняше за мама, която сигурно работеше като нея, но в една друга страна на 2500 километра от тук…

Тони ме побутна по рамото и ми каза да запаля двигателя, защото щели да ни „забележат“, както сме паркирали пред банката…

Тони беше познат като „левичар“; години по-късно го намериха убит с приятелката му Марго… с по един куршум в главата. Говореше се, че било работа на полицията: от бригадата против грабежи на Виго…

Тони беше 15 години по-голям от мене; да е бил към 30-годишен… Наскоро излязъл от затвора, участваше в група, ангажирана с поддръжката и борбите на затворниците… Харесвах неговия маниер – не говореше много, а каквото казваше, беше на място…

Моуре, който се самоуби години по-късно, седна до мене на предната седалка и ми намигна, смеейки се, почисти оръжието от смазката и го постави върху коленете си… Потеглихме към околностите, където полицията беше по-малко; в крайна сметка нямаше нужда „да протежираме“ бедните срещу тяхната мизерия… Парите бяха в града, в банките…

Стигнахме до планината и излязохме от колата, за да се раздвижим. Бяхме уморени от прекараната в обиколки нощ. Тони взе една пръчка и започна да чертае на земята позициите, които трябваше да заемем, и различните етапи на грабежа… Определихме също маршрутите и пътищата за бягство след обира…

По време на тази първа акция аз трябваше да остана в колата и да „покрия изхода“, в случай, че жандармите пристигнат. За целта Моуре ми даде една пушка „Уинчестър“, която много ми приличаше на тези на каубоите от холивудските филми…

След като всичко ни беше обяснено, се качихме отново в колата и потеглихме към целта… Всеки потънал в мислите си – това беше моментът, в който нямаше какво да се добави, защото всичко беше казано: пълно мълчание, абсолютна концентрация, едно неописуемо напрежение…

Пристигнахме – бях стигнал на 20 метра от банката, когато Тони ми каза да спра колата… Не бях още спрял, когато го видях да скача с пистолет в лявата ръка и да крещи: „Хайде, тръгваме, тръгваме!!!“ Моуре го следваше на няколко крачки, въоръжен с револвер…

Видях ги да „изчезват“ в банката – няколко минувачи, вцепенени от сценката, гледаха ту към тях, ту към мене… Не знаех точно какво да правя със „зрителите“, но реших да сляза от колата и да предприема нещо, за да се отърся от напрежението… Взех пушката и им изкрещях: „Хайде глупаци, разкарайте се, да не почна да стрелям напосоки!!!“

Бях с открито лице, само слънчевите очила ме „маскираха“ малко. За щастие не се наложи да изпълня заканата си; зрителите се оттеглиха… Останах вън от колата и насочвах пушката към улиците, от където можеха да се появят джандарите… Сърцето ми биеше бясно в гърдите; имах нужда от инхалатора за астма, но си спомних, че забравих всичко в къщи… Ръцете ми бяха потни; минутите траеха цяла вечност… Ако полицаите се покажеха, бях готов да стрелям – такава беше уговорката ни… Казах си, че следващия път няма да оставам в колата… Предпочитах да вляза в банката… Най-после видях приятелите ми да излизат от банката и да тичат към колата… Скочих вътре, оставих пушката на задната седалка и ги взех в движение…

В колата цялата ми енергия и натрупано напрежение се освободиха… Приятелите ме се смееха; аз също… Шегуваха се с моята пушка и слънчеви очила… Хвърчахме с бясна скорост по предвидения път… Оставих ги на уреченото място, където те се скриха с оръжията и парите… Аз трябваше да се освободя от колата далече от „базата“ ни… Имах навика да опожарявам колите…

Ден по-късно доня Кристина намери пред прага си торба със 150 000 пезети… В квартала се появиха надписи с червена боя: „Пълна амнистия!!! Свобода за всички затворници!!!“

Левичарите от квартала говореха за „политически затворници“… Хората не ги разбираха… В крайна сметка „политическите затворници“ бяха вече освободени с две частични амнистии… Говореха за „солидарност“, за „свобода“, за… но само за затворниците от техните организации… А за затворниците от квартала?

Колкото до мене, аз не участвах в „политическите“ събрания… Бях на 15 години и не разбирах за какво говорят… Освен това, винаги едни и същи говореха… Бръщолевеха като „ония от телевизията“…

Разделих се с моите приятели, като се прегърнахме… Трябваше да се съберем, когато подготвя обира на един магазин за хранителни стоки (Ревиля) в квартала,… който щеше да се увенчае с успех…

Извикайте ме, когато подготвите друга акция… „Политиката“ не ме интересува…

За две години успяхме да експроприираме двадесетина банки и дузина бензиностанции, наред с другите акции…

* * *

Изминаха близо 30 години от тези сцени, тези неща, тези речи; и пак за мен е непонятно да се прави разлика между затворниците. Абсурдно е да считаме, че само затворниците с „политическо съзнание“ са достойни за нашата „солидарност“… Все едно децата на доня Кристина не бяха също жертва на системата… Все едно „лумпените“ бяха неспособни да правят заключения от своя опит и условията… Все едно липсата на „образование“, на „култура“, на пари и подкрепа не беше достатъчно наказание и отлъчване…

Това разграничаване не служи за нищо в затвора, то няма смисъл, понеже карцерната архитектура „смесва“ затворниците не според тяхната „политическа идеология“, а точно обратното… Времето, архитектурата, „персоналът“, всичко е построено изкуствено,… изградено така, че съотношението на силите и властта да бъдат в служба на „ежедневното функциониране“, тоест на потискането, отчуждението и пр.

Един от начините да се защитим (един вид самоотбрана), както вътре, така и вън – понеже системата е една и съща от двете страни на стените – против тези фалшиви „разделения“, е неформалната организация… Тя не почива „само“ върху акциите и не цели само тях, защото на всяко действие съответства една „организация на задачите“. Тя преследва две цели: „да живеем нашия живот, тук и сега“, поставяйки си „по-амбициозни“ цели, надхвърлящи собствената ни „индивидуалност“, без това да означава да пожертваме личността си върху олтара на незнайно каква „общност“ или „комунизъм“…

Ние желаем… – или поне аз го желая… – да изчезнат отношенията на власт, основаващи се върху силата… Да живеем и действаме според „това, което имаме в корема“… Да виждаме другите не като „обекти“ и/или „субекти“, а като личности… Свободата не се състои в „отчуждаването“ ни от другия, а в разбирането на споделените интереси и желания за свободата на всички и в този смисъл да живеем, да се организираме, да действаме и мислим заедно, без да „отричаме“ себе си… Да участваме, без да делегираме, „без да си цапаме ръцете“, да се включим, да приемем „отговорностите“ и т. н.

Никаква организация не е над моята лична свобода… И аз не желая да участвам в революция, където няма да може да се танцува.

Габриел

Адрес на статията
Етикети: , , , ,

За Свободна Мисъл

Вестникът е официалният печатен орган на Федерация на Анархистите в България

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*