Бакунин и теорията на Революцията

По повод 200 години от рождението на М.А. Бакунин

 

“Страстта да разрушаваш,

е творческа страст!”

10366073_879688105390337_8473880130779323609_n

1. ВЪВЕДЕНИЕ

Темата за унищожението на частната собственост и предаването й под контрола на цялото човечество, за съжаление е актуална и до днес. На безкомпромисната борба с този ненаситен вампир е посветен живота на голeмият руски анархист Михаил Бакунин. Проучването на темата налага запознаване с цялата достъпна литература по въпроса. Това, което озадачава неприятно изследователя е мощния многогласен хор на марксистките историци, критици и други “деятели на науката”, които са произнесли единогласно своята анатема за Бакунин и за неговото учение, квалифицирайки го като утопия, бунтарски индивидуализъм, дребнобуржоазна революционност и стихия, “детството на пролетарското движение, така както астрологията и алхимията са детство на науката”. (Маркс и Енгелс, том 18, стр. 30) Такава е общата тоналност и лайтмотив на всички работи по този въпрос. Точно в това безцветно еднообразие се проявява най-същественият им недостатък. Съвсем друго нещо са източниците, които по същество са стерео-фотографии на епохата. Ако след гнусните околобакунистки помии се обърнем към източниците, в тях изведнъж оживява епохата и в нея започва да бие пулсиращия с бурни събития живот на най-уникалния Човек.

Що се отнася до специализираната околобакунистка литература, в историко-биографичния труд на Н. Пирумова, издаден в брежневската епоха, може да се проследи поетапното идейно развитие на великия бунтар. А в отпечатания след краха на “социализма” нейн аналитичен труд за социалната доктрина на Бакунин, за пръв път се появяват елементи на апология на знаменития революционер и опит той да бъде защитен срещу свлачището от мерзки лъжи, струпано върху главата му от основоположниците на “съветската” казионна идеология, макар и тук почетното място на Михаил Александрович в световното революционно движение да е реквизирано за “класиците, водещи работниците по правилня път към светлото бъдеще на човечеството”.

Книгата на Жак Дюкло “Бакунин и Маркс” е една пост-сталинистка карикатура с тенденциозно подбиран фактически материал и абсолютно фалшиви изводи. Неговото отношение е изразено още в подзаглавието й – “Сянката и светлината”. В сравнение с подобни черно-бели пасквили, книгата на германския марксист и комунист Франц Меринг, посветена на неговия учител и “вожд на световния пролетариат”, изглежда ярка и почти безпристрастна. В “Карл Маркс – история на неговия живот”, авторът си е позволил да обрисува фигурата на Бакунин, “без да се съобразява с официалната партийна легенда”, поради което си е навлякал яростните нападки на двамата “сионски стражи на марксизма” – Кауцки и Рязанов. Меринг, без да отстъпи пред техния морален терор, описва отношенията на Бакунин и Ласал с Маркс, съобразно изискванията на историческата истина. Но такива книги са редко изключение. Като цяло, антибакунистката литература е под влиянието на стария опортюнист Плеханов, който през 1904 г. пише за

”… неспособността на Михаил Александрович Бакунин да усвои гледната точка на научния социализъм, което го е направило не само безполезен, но направо вреден за международния пролетариат” (“Революционерите от 70-те години на ХIХ век”, стр. 24).

Не бива да недооценяваме “бакуниадата”, която ни помага да се ориентираме в проблемите на революционната борба през горното десетилетие и позволява да открием подводните камъни на революционните течения, а в известна степен и да видим, макар в криво огледало, препъникамъните на съответстващите им теории, осветяващи втората половина на бурния деветнадесети век. Не трябва да се надценяват и първоизточниците, които също са субективни в оценките си за събития, деятели и разбиране на самата епоха. Що се отнася обаче до идейния план, източниците си остават основа на основите. Интерпретаторът на една чужда теория може да я деформира, в по-голяма или по-малка степен, това не е толкова важно. Но първоначалните сведения не страдат – в източниците те са съхранили своята свежест и неизвратеност.

За всеки малко от малко, интересуващ се от анархизма, Михаил Бакунин винаги ще бъде увлекателно откритие, а наследството му – истинско откровение. Да се добере до същността на предмета, да го открие и освети за всички – без каквото и да е укриване – това е бакунисткия подход. Да забъркат, да замъглят, премълчат и недоизкажат истината, е подхода на опонентите му. Да мислят едно, да правят друго, говорят трето и пишат четвърто – това е позицията им. Не най-, разбира се, но една от най-неприятните книги, е грозният 18-и том на същите “вождове на работниците по прекия път към светлото бъдеще на човечеството”. Затова пък “Класовата борба във Франция от 1848 до 1850” в 7-и том, е ценен материал за всеки историк. Наситена с факти, с железна логика и с безспорни изводи – тя е истински блестящ исторически труд. Същото следва да се каже и за “Селската война в Германия” на втория “вожд”, която също е безценен труд. С тях, “двамата вождове” са се представили като сериозен научен колектив – това, което не е лично в трудовете им, има научна стойност, но не за тях става дума в настоящата работа. В нея източниците са ползвани, като документи, от които е “изстискано” всичко, отнасящо до бакунистката концепция за революцията, която макар и от третата четвърт на ХIХ век, е удивително актуална.

2. УСЛОВИЯ И ПРИНЦИПИ НА РЕВОЛЮЦИЯТА, СПОРЕД БАКУНИН

Паразитното устройство на човешкото общество е злокачествено явление, с което, по протежение на цялата човешка история с изключение може би само на първобитната комуна, се е сблъсквало всяко поколение, встъпващо в активния обществен живот. Съзнателно или не, всички представители на всяка генерация правят избор: едни, които са мнозинството, се покоряват пасивно на “законно-установения съществуващ ред”, който приемат като нещо, разбиращо се от само себе си; други одобряват активно паразитизма на общественото устройство, като го укрепват или променят козметично; трети не се примиряват с несправедливия световен ред и се опитват да го разрушат, за да установят друг, по-справедлив. “Стабилността” в обществото зависи решително от това, в каква степен, коя от двете последни социални групи е овладяла умовете на първата.

Привърженици на съхраняването на съществуващия строй, допускащи промени, за да си остане всичко по старому, са известните ни консерватори; либералите са за “капитален ремонт” на системата, а за пълната ликвидация на паразитизма, против всякакви “козметики” и ремонти, са революционерите. Те искат тотално разрушение на съществуващия строй до основи – веднъж и за винаги!

Във втората половина на ХIХ-ти век Русия преживява две сериозни обществени кризи. През първата – от края на 50-те и началото на 60-те години – след поражението на царизма в Кримската война от 1853 – 56 г., се оживяват либералите, опитващи се да заменят регресивния от тяхна гледна точка паразит – дворянството, с “прогресивния” – буржоазията, съхранявайки паразитното статукво. Както се знае, тяхната активност даде възможност на руското самодържавие да излезе от кризата и да се удържи някак си до следващата. В края на 70-те – началото на 80-те години, след руско-турската война от 1877-78 г., съвкупният колапс, с всички социални противоречия, се повтори. След кулминацията на 1-ви март 1881 г. (когато народоволците убиха Александър II), “победиха” консерваторите. И този път самодържавието излезе от кризата, но Русия стигна пълзешком до следващата война – японската и до следващата криза, завършила с неуспешната революция от 1905 – 07 г. Но нали и в първите два случая бяха налице кризата на властта и изостряне на бедствията за трудовите хора? – Тогава, защо самодържавието успя с помощта на “либералните и консервативни спирачки” да “спаси Русия от революцията”? Защото отсъстваше революционната активност на масите. Следователно идейното им просвещение беше недостатъчно, а непримиримите, т.е. революционерите не бяха овладяли съзнанието на угнетения народ. И макар и да имаше разпокъсани стихийни селски навдигания, като голямото Кандеевско въстание или въстанията в Полша, Литва и Белорусия, те се оказаха недостатъчни за една победоносна революция.

Какво представлява революцията, какви са нейните задачи, как се прави тя и кой в края на крайщата я извършва? – с решаването на всички тези въпроси на революционната теория и практика се зае забележителният руски революционер Михаил Александрович Бакунин. Веднага следва да отбележим много важното обстоятелство, което го отличава в негова полза от всички кабинетни теоретици на революцията. Това е неговото активно и непосредствено участие, практически във всички революционни събития в Европа: в Париж (февруари – март 1848 г.), в Прага (юни 1848 г.), в Дрезден (май 1849 г.), в Лион (септември 1870 г.), в Болоня (август 1874 г.). При това, заминавайки за последното въстание, вече на солидна възраст (Михаил Александрович е на 60 години) той се е надявал не толкова на успеха му, колкото на възможността да умре на барикадите.

И така – Бакунин и революцията. Къде се е родил, за коя се е оженил, негови ли са били децата? – не е тема на тази работа. Как се прави революция? – това е най-интересното у Михаил Александрович. Не може да се отмине и този факт, че в тази област той е крупен специалист и не случайно “е бил за италианските социалисти истински апостол на новото учение известен от Милано и Болоня до Неапол под името Santo Maestro (светия учител). Италианската младеж, … италианските работници, когато са отивали да умират под знамето на Гарибалди, вкусвайки от плодовете на съзряващата в продължение на 20 години национална независимост, накрая узнават цялата тъга на измамените си илюзии и на тълпи преминават в редовете на италианските социални революционери. Главните деятели сред тях са били учениците и горещите привърженици на Михаил Бакунин.” (“За миналото” – в руския биографичен речник от 1909 г.)

Съобщавайки за смъртта на Бакунин, лавровия вестник “Напред” пише на 15 юли 1876 г.: “Ако бихме поискали да изброим всички страни и местности, в които Бакунин е оставил следи от своя живот, от своето влияние, трябва да назовем целия свят. Дрезден, Прага, Париж, Лион, Ню-Йорк, Лондон, Стокхолм, Италия, Испания, Швейцария биха били длъжни да дойдат на погребението на този, който влезе в тяхната история, без да говорим за нашата страна, където толкова приятели и врагове, толкова адмиратори и хулители бяха пробудени за обществен живот или подтикнати към дейност от думите и от делата, от истините и от парадоксите на този всемирен агитатор”.

Като най-ярък представител на полувековното революционно движение Михаил Александрович сам е мощна историческа сила в Европа от ХIХ век, своеобразен генератор на историческия процес. За съжаление, той не видя окончателното тържество на своето дело, нито едно от многобройните му практически начинания не се увенча с успех: налагаше му се през целия си бурен живот “да тика Сизифовия камък против тържествуващата навсякъде реакция”. Като Майстор, чувстващ материала, Михаил Александрович сам отговаря защо е така: “… защото, за мое най-голямо отчаяние, констатирах, че в масите няма революционна мисъл, надежда и страст, а когато ги няма, можем да бъдем колкото си искаме гръмогласни, никакъв резултат от това няма да има…” (стр. 381-382 в биографията на Бакунин от Пирумова – ББП), … “в днешно време масите не искат социализъм” (ББП – стр. 382) … “Сега всички народи са изгубили революционния си инстинкт. Всички те са доволни от своето положение, а страхът да изгубят и малкото, което им е останало, ги прави смирени и инертни” (ББП – стр. 382) Последното, така да се каже, е пряко следствие от социалната анестезия, прилагана ефикасно от паразитите в обществото.

Какво да се прави? Да се чака – е отговорът на Бакунин. Да се чака, докато в Европа се създадат по-нетърпими икономически и политически условия. Индивидуалната организаторска и агитаторска дейност е безсилна да ни приближи или да промени нещата… Нашият… час не е настъпил”. (ББП – стр. 390) Защото материалът на революцията е мощният енергопотенциал на масите, намиращ се под високо социално напрежение. Това е самата тази бакунинска стихия: тук той наистина е като риба във вода. Наличието на материала, обаче, е само необходимото, но не и достатъчно условие за извършването на победоносна революция. Забягвайки напред, можем да кажем, че за това е нужно взривът на енергопотенциала на масите и освобождаването на революционната енергия да имат кумулативно действие, тоест да са съсредоточени в едно и също направление. И още нещо, затова е необходим самият Майстор с калфите и чираците, тоест една разклонена организация, обхващаща целия революционен, взривен материал.

Но Москва не е построена за един ден – самият Бакунин не е стигнал до това си решение изведнъж. По това време, зад гърба на Михаил Александрович, са били цели десетилетия на интелектуални усилия и търсения, многобройни връзки по цяла Европа, публицистична дейност, активно участие в революциите от 1848-49 г., две смъртни присъди, години на пребиваване в руските “почивни домове” (три години в Петропавловската крепост и още 3 в Шлиселбургската), 4 години сибирско заточение, създаване на тайното революционно “Интернационално братство”, организирането на “Алианса на социалистическата демокрация”, товарът на нечаевския радикален вариант на руската революция, операцията по овладяване на Интернационала, който след бакуниновата атака умира в САЩ, публикацията на собствените му концептуални трудове. Дейността на Бакунин в Европа е не само катализатор на текущите европейски процеси, но и генериране на нови всесветовни процеси, в чиито последствия живеем сега.

Изхождайки от своя колосален опит, Бакунин е разработил глобален стратегически план за ликвидиране на световното паразитно устройство. Изтръсквайки от главата си остатъците от метафизическата плява, захвърляйки я обратно в интермундия, той преди всичко посочва реалния враг, след това го изучава обстоятелствено и едва тогава предлага методика за унищожението му. Конкретният враг е ясен – това са паразитните класи. Оръдието за угнетяване на трудовите маси и цялата спътстваща паразитизма механика – това е държавата.

Анализирайки закономерностите на възникване на държавата и нейната роля в живота на обществото, Бакунин прави извода: държавата е зло, но исторически оправдано зло, необходимо в миналото; обществото и държавата не са тъждествени, и самата държава не е вечна, тя е само временна обществена форма, която трябва да изчезне напълно, трансформирайки се в обикновенна “канцелария” на обществото, в своего рода “всеобща счетоводна кантора”.

Бакунин предлага проста, “бездържавна” форма на организация на социалния и икономически живот на обществото: не организирано в държава, а общество, почиващо върху социално-икономическите начала на самоуправлението, на автономията и свободното федериране на индивидите, комуните, провинциите и нациите, върху принципите на социализма, тоест на свободата, равенството и справедливостта за тружениците, еманципирани от всякаква експлоатация и потисничество.

Анализирайки принципите на съществуващото паразитно устройство на света, Михаил Александрович формулира своя собствен “единствен и велик принцип”. В света, според него, съществуват два принципа: принципа на авторитета и този на свободата. Първият от тях, провеждан от църквата и държавата, се основава на презрението към самия човек. Срещу него се издига “великия революционен принцип на свободата, достойнството и правото на човека”. “… Да бъдеш свободен, е право, дълг, достойнство, щастие и мисия на човека. Изпълнение на съдбата. Да нямаш свобода, значи да си изгубил човешкия си облик. Да лишиш човека от свобода и средства за постигането и ползването й – това не е обикновенно убийство, това е убийство на човечеството. Най-великият и единствен морален закон е: бъдете свободни и не се задоволявайте само със състраданието, а уважавайте, обичайте, помогнете за освобождението на вашия ближен, тъй като неговата свобода е непременно условие за вашата”. (ББП – стр. 235 – 236) Паразитният порядък, установен от хората е придобил видимостта на русовия обществен договор, според който свободата на един, ограничава свободата на другите и затова всеки отстъпва част от своята свобода в полза на общината. Държавата се проявява не като утвърждаване на свободата, а като нейно отрицание, като ограничение на личната свобода на всеки в полза на общността. Но нали “човекът инстинктивно, неизбежно е социално същество и се ражда в общество, като мравките, пчелите, бобрите. За човекът, както и за по-малките му братя, тоест, като за всички диви животни, е присъщ законът на естествената солидарност, заставящ и най-примитивните племена да живеят задружно, да си помагат един на друг и да се управляват с помощта на естествените зкони”. (ББП – стр. 236) Благодарение на своя разум човекът е създал “втора природа” – човешкото общество. И това е единствената причина, поради която неговият инстинкт на естествена солидарност се е превърнал в съзнание, а то на свой ред – поражда справедливостта”.

По пътя на серия редуващи се еволюции и революции, човекът превръща примитивното общество в организирано и разумно, като създава своята свобода. “Работата не е в необходимостта от нейното намаляване, а напротив, през цялото време, тя трябва да се увеличава, тъй като колкото повече свобода имат всички хора, съставящи обществото, толкова повече то придобива човешка същност”. (ББП – стр. 236) Редът в обществото не изисква да се ограничава свободата на личността, а обратно, самият ред трябва да произтича от тази свобода. “Свободата не е ограничение, а утвърждаване на свободата за всички. Такъв е законът на солидарността. Разумът се разпалва от разум, но по един и същи закон той гасне под натиска на глупостта. По такъв начин, разумът на всеки расте в същата степен, в която расте у всички други, а глупостта на един, в известна степен, е мярка за глупостта на всички.” (ББП – стр. 237) Същият закон на солидарността действа и в областта на обществения труд. “Аз мога да бъда свободен само сред хора, ползващи се от еднаква с моята свобода. Утвърждаването на моето право за сметка на друг, по-малко свободен от мен, може и трябва да ми внуши съзнание за моята привилегия, а не съзнание за моята свобода… А нищо не противоречи на свободата, както привилегията”. “Пълната свобода на всеки е възможна при действителното равенство на всички. Осъществяването на свободата в равенство – това е справедливостта”. (ББП – стр. 237)

И така, бакунинският принцип може да бъде формулиран по следния начин: Свободата без социализъм е несправедливост, а социализма без свобода е робство. За осъществяването на справедливостта в обществото е необходима преди всичко отмяна на наследственото право, свобода на брака и равенство за жените. Единствен производител на богатствата трябва да стане трудът. Преустройството на обществения живот е напълно възможно да се осъществи при минимално насилие: “Унищожете правото на наследяване и мощното действие на работничските асоциации при съдействието на новия дух и свободното организиране на страната ще бъде достатъчно за постигане на целта… Като политически организъм обществото се формира отдолу-нагоре. Комуната представлява политическо единство, малък свят, независим и основан върху индивидуалната и колективна свобода на всички свои членове”. (ББП – стр. 237) Комуналните проблеми се решават от общото събрание, което избира Съвет на комуната, чиито членове се редуват ротационно за решение на общите проблеми и за управление на текущите дейности, както и за избор на делегати за конференциите на регионалните съюзи на комуните или за националните им конгреси – всички снабдени с императивни мандати и отзоваеми по всяко време. Конференциите и конгресите, с излъчените от тях комисии и органи за съгласуване и координация на общите решения и планове, нямат право да се вмесват във вътрешните дела на комуната. Нацията се състои от федералния съюз на провинциите, а международната Федерация – от нациите, желаещи да влязат в нея и са съгласни с правата, задълженията и начина на функционирането й. “Общественият ред не е основа, а венец на свободата и… следователно организацията на обществото се построява не посредством централизацията, както е при всички съвременни държави, тоест от центъра към периферията (отгоре – надолу), а чрез свободните федерации и техния доброволен съюз, тоест отдолу – нагоре, от периферията към центъра”. (ББП – стр. 238)

Такава е в общи черти социалната програма на Бакунин. Трябва да се подчертае едно съществено обстоятелство – това е програма за глобалното преустройство на човешкото общежитие, поради което тя може да бъде реализирана само в глобални мащаби. Осъществяването й в една отделно взета страна е утопия. Това е отбелязал и самият Бакунин: “… не е достатъчно да въстане само един народ, трябва да въстанат всички или в краен случай поне няколко, за което е нужна тайна международна организация, с две думи международен заговор”. (ББП – стр. 238)

Първата бакунинова скица на такава организация е “Тайният Международен Съюз за освобождение на човечеството” (ТМС) – документ, чийто оригинал се намира в Шведската Кралска библиотека. В него Бакунин пише “Нашата цел е обединението на всички революционни елементи от всички страни, за създаване на истински Свещен Съюз на свободата против свещенния съюз на тираниите в Европа: религиозни, политически, бюрократични и финансови”.

В края на 1864 – началото на 1865 г. Бакунин създава такъв таен революционен съюз, известен под името “Интернационално братство” или “Таен интернационал на Бакунин”. (ТМС – стр. 67-92)

Програмен документ на Братството е “Революционния катехизис”, разработен също от самия Михаил Александрович. В него, той полага, веднъж за винаги, в основата на революционната практика принципът на мондиализма:

“Нашето основно убеждение се заключава в това, че както свободата на всички народи е солидарна, така и отделните революции в отделните страни са длъжни да бъдат солидарни, че от днес в Европа и в целия цивилизован свят няма повече място за отделни революции, а само за една всеобща революция… и че, следователно, всички частни интереси, национални самолюбия, претенции, дребнави зависти и вражди са длъжни да отстъпят и се слеят в общия универсален интерес на световната революция”.

По-нататък е изложена бакуниновата версия на такава мондиална революция: “Тя ще започне с разрушаването на всички организации и учреждения: църкви, парламенти, съдилища, административни органи, полиции, армии, банки, университети и други подобни, съставящи гръбнака на държавността. Държавата трябва да бъде разрушена до основи! Едновременно, в общините и градовете, ще се пристъпи към конфискация на всичко, което е принадлежало на държавата, в полза на Социалната Революция; ще се конфискуват също и имуществата на всички реакционери, а всички съдебни дела, имотни и дългови документи ще бъдат изгорени, цялата документална, гражданска, углавна, съдебна и официална гнилоч, която не ни се е удало да унищожим, ще се обяви за губеща силата и валидността си. По такъв начин, ще бъде завършена социалната революция, и след като нейните врагове бъдат лишени веднъж за винаги от всички средства, с които биха могли да й навредят, няма да има никаква нужда да бъдат подлагани на кървава разправа, която е нежелателна, защото рано или късно би предизвикала неизбежна реакция.” (пак там)

На местото на разрушената държава, по най-естествен начин ще се създаде свободна федерация, тоест ще възникнат и ще се утвърдят именно тези връзки и отношения, които са жизнено необходими за вътрешните й структури: вътрешно-федеративните отношения са производни от нуждите и потребностите на нейните структури. Такъв процес на усложнение и подреждане на обществената организация е естествен и по причина на това, че е в съответствие и в пълно съгласие с общоеволюционните процеси на всички жизнени форми на Земята, тоест не противоречи на всеобхващащите човешкото общество – антропосферата – външни биосферни процеси, а в съвкупност и едните и другите образуват единствен, по същността си антиентропиен процес.

На паразитизма и на лакействащите в негова угода паразитофили, методите на Михаил Александрович могат да не се нравят и ползвайки своя лексикон, да наричат това идеен бандитизъм. Никому не можем да забраним да се възмущава от методите на Бакунин. Те могат да бъдат наричани кому-както е угодно, но, всъщност, са най-обикновени методи на социална хигиена, естествен природен процес на кратковременна профилактика в глобални мащаби. За Бакунин кървавата саморазправа след гражданската война (ако господарите, вчепкали се във властта и в богатствата си я предизвикат), е нежелателна, но ако върху развалините на държавата се появят “нови” подобия на ленинско-сталинските паразити и поискат да въстановят в “нова”, по-“прогресивна” форма старият, паразитиращ върху глупостта “принцип”, тогава (ако уроците на болшевишката диктатура са били забравени) за известно време бакуниновата профилактика ще придобие “перманентен характер”, докато разноцветните яростни привърженици на “принципа на авторитета” не… “отмрат” в световен мащаб. (Проблемът: дали този принцип е производен от “принципа на паразитизма” или обратно? – е във висша степен схоластичен, защото сме изправени пред “класическия” въпрос за “първичността” на кокошката и яйцето, с който тук няма да се занимаваме…)

Гореказаното не е в противоречие с бакуниновата теория на революцията защото става дума за разгъваща се в дълбочина и ширина социална и универсална революция, водеща до генерализираното планетарно самоуправление на цялото човечество. Ако принципът на мондиализма е нарушен, като изключения ще възникват колизии между съхранението или “възраждането” на държавността и перманентността на анти-паразитната профилактика, като форми на световната класова борба вътре във все още, всесветовната паразитна система. Ако обаче надделее принципът на мондиализма, след бакунистката революция човешкото общество ще бъде една единна отворена система, в която ще възникнат естествени процеси на справедливо светоустройство и в края на крайщата ще се установи хармония между антропосферата и биосферата. По силата на принципа за необратимостта на антиентропийния процес и на принципа на социалната хомеостаза, връщането ни към обществото на австралийските аборигени се изключва. Успехът на бакунистката революция ще бъде напълно гарантиран, ако се задействат още два принципа: принципът на стихийността и принципът на кумулация на революционната стихия. За реализацията на революцията, Бакунин изисква създаването на тайна, разклонена организация, която да сплоти, организира и насочи стихийните народни сили в необходимото направление.

“Преди всичко, моята система се отличава с това, че тя не признава нито ползата, нито дори възможността за друга революция, освен стихийната, масовата, социалната. Всяка друга революция ще стане непостижима, невъзможна и неизпълнима. Всяка друга революция… е безчестна, вредна, свободо- и народо-убийствена, защото тя ще донесе на народа нова мизерия и ново робство.

Централизацията и цивилизацията, ж.п.-линиите, телеграфите, новите оръжия и новата организация на армиите, въобще административната наука или “науката” за системно поробване и експлоатация на народните маси и за смазване на народните и всякакви други бунтове, днес е толкова щателно разработена, проверена чрез опита и усъвършенствана в продължение на последните 75 години, че всичко това взето заедно, е въоръжило държавата понастоящем с грамадна сила, поради което всякакви отнапред планирани, тайно-заговорнически и всенародни опити, с внезапните нападения, изненади и удари – трябва да се стоварят върху нея наведнъж, защото тя може да бъде победена и сломена само от една стихийна-народна-социална революция.

И така, единствената цел на тайната революционна организация трябва да бъде не създаването на изкуствена народна сила, а инспирирането, сплотяването и организирането на стихийните народни сили; по такъв начин, единствено възможната, единствено действителната армия на революцията – не е вън от народа, а е самият народ. Да се подбуди народът изкуствено… да се произведе революция изкуствено, е невъзможно. Тя дори не може да се ускори значително, макар и да не се съмняваме, че една дейна и интелигентна организация може да облекчи нейния взрив. Има периоди в историята, когато революциите са просто невъзможни; има други, когато те са неминуеми. Всички тайни организации, трябва да се откажат преди всичко от нетърпението. Разбира се, те не трябва да спят, напротив тяхното задължение е да бъдат готови във всяка минута, следователно, да са нащрек, винаги способни да се възползват от всеки удобен случай; но заедно с това, те са длъжни да бъдат организирани и тренирани не с оглед на едно близко въстание, а с цел – продължителна и търпелива подземна работа…” (Бакунин М.А. Философия. Социология. Политика. М., 1989. Стр. 538-539 = Б-ФСП, стр. ххх–ххх)

“Основното ядро на тайната организация трябва да бъде съставено от най-крепките, от най-умните и по възможност знаещи, тоест, от опитно-умни, страстно, непоколебимо и неизменно преданни хора, които са се отрекли… от всички лични интереси и са се отказали, веднъж-завинаги, за през целия си живот, до смъртта, от всичко, което прелъстява хората, от всички материално-обществени изгоди, удобства и наслади, от всичко задоволяващо щестлавието, властолюбието и славолюбието им, и които поради това ще бъдат погълнати единствено и всецяло от страстта на всенародното освобождение… В моята система от тях съвсем не се изисква много… нужно ще бъде не да създават армия, а само щаб на революцията… най-много от 50, 60 човека, те са достатъчни… след това още няколко стотин члена от втората степен на организацията – областните братя – и вие ще сте покрили всяка страна с една действително могъща мрежа…” (Б-ФСП, стр. 536)

Разбира се, освен разработената структура на тайната организация, тя се нуждае и от устав, в чиято основа трябва да бъдат положени принципите на Катехизиса на революционера. И Бакунин нахвърля в общи черти 21 пункта на такъв проекто-устав, от който са изключени “системата на впримчване и иезуитска лъжа… на парламентарно бръщолевене и щеславна суетност, и е съхранена най-строга дисциплина на всички членове спрямо местните комитети и на последните по отношение на общо-организационния комитет”. (Б-ФСП, стр. 556)

В заключение, Бакунин съобщава, че осъществяването на тази програма не е предстоящо: “ние знаем добре, че за да се осъществят само нейните основни пунктове, са необходими поне 50, а може би и повече от 100 години… ние… сме основали организация за дълъг срок, която ще ни надживее и която ще бъде разпусната само тогава, когато цялата програма на революцията бъде изпълнена”. (ББП – стр. 238)

И така, успехът на бакунистката революция се гарантира от наличието на революционна ситуация, на революционна организация и от реализацията в революцията на трите принципа: МОНДИАЛИЗЪМ, СТИХИЙНОСТ И КУМУЛАЦИЯ.

 

3. ПАРАЗИТОГЕНЕЗА И СЪЩНОСТ НА РЕВОЛЮЦИОННОТО ДЕЛО

Анализирайки развитието на историческия паразитогенезис до съвременните (на бакуниновата епоха) държавни форми, в хода на своето блестящо изложение, Михаил Александрович е направил две великолепни открития. Това са: законът за неадитивност на кумулацията (за неравенството между сумата от действия на отделните компоненти и общото действие, резултат от кумулацията на силите им) и заговорът, като основен фактор на паразитогенезиса.

Да допуснем, че пред нас е човек, който не приема паразитното устройство на света. Ето как разсъждава Бакунин: “… ако аз съм си поставил цел сам, без всякаква връзка с някой, който възнамерява да промени съществуващия порядък, само защото на мен и само на мен единствен той не се харесва – аз бих бил дурак. Ако бихме се събрали 10, 20, 30 души с еднаква цел, то това би било вече значително по-сериозно от всяко мое усилие, не само защото сумата от няколко единици винаги е по-голяма от единицата… – но затова, защото, когато десет или повече души съединят своите усилия за постигане на обща цел, между тях се заражда нова сила, далеч превъзхождаща простата аритметична сума от тяхните частни усилия.” (Б-ФСП, стр. 151 – 152)

Това е и изводът затова, че кумулацията е неадитивна величина. И веднага след него, следва формулировката на основния фактор на паразитогенезата: “… в разглеждания от мен случай действа, тоест се създава нова сила… сговорът (сговорът и последващото го непременно създаване на план за действие, а след това и най-доброто разпределение и механичното или пресметнатото структуриране на немногочислените сили, съобразно създадения план). Работата е в това, че от както съществува политическата история, във всички страни… цялата сума на обществените сили се е разделила на два главни противоположни един на друг разряди: На една маса от несъзнателни, инстинктивни, традиционни, като че ли стихийни и съвсем неорганизирани, макар и пращящи от живот сили, и втора, несравнимо по-малка сума от съзнателни, сговорили и обединили се преднамерено сили, които действат по определен план, съобразно който са се организирали механично. Към първият разряд принадлежи цялата многомилионна маса на народа, едно значително болшинство от образованото и привилегировано съсловие и даже цялата нисша бюрокрация и войска; макар тези съсловия (бюрокрацията и армията) по своята същност, по изгодите от статута си, по целесъобразността и механичното устройство, да принадлежат повече или по-малко към втория разряд, чийто център е зает от правителството. С една дума, обществото е разделено на малцинство, съставено от експлоататори и от огромната маса, съзнаваща или не, на експлоатираните.” (Б-ФСП, стр. 151)

Върху примера на Русия, Бакунин ни показва моделът на йерархическото и паразитно устройство на света: “… селският народ и еснафите са чисти представители на експлоатираните. Над тях се извисяват един над друг цели обществени слоеве, които, колкото са по-близко до народа, толкова повече принадлежат към разряда на експлоатираните и толкова по-малко са експлоататори. Колкото по-далече са от него, толкова в по-голяма степен принадлежат към експлоатираните, бидейки сами експлоататори. Така у нас, над селячеството и еснафството се издига в селата слоят на кулаците, а в градовете – търговските гилдии, без съмнение, експлоатиращи народа, но на свой ред експлоатирани от най-едрите търговци, от духовенството, от дворянството и най-вече от висшите правителствени чиновници. Същото може да се каже и за нисшето духовенство, подяждано от висшето и за дребното и дори средно дворянство, все повече ограбвано от една страна от едрите земевладелци, а от друга – от висшата бюрокрация и придворната аристокрация. Самата бюрокрация и армията представляват най-странна смесица от страдания и от дейност в полза на експлоатацията, при което колкото са по-ниско, толкова по-големи са страданията им, и колкото са по-нависоко, толкова повече действат съзнателно за укрепване на паразитизма. На самия връх на тази социална пирамида се намира малочислена група от най-съзнателните експлоататори: Централното правителство, преди всичко императора със своя августейший дом, своите министри, генерал- и флигел-адютанти, всички висши чинове във военното, в гражданското и в духовното ведомства, а под тяхното висше покровителство е цялото богатство, или по-вярно цялата народна мизерия”. (Б-ФСП, стр. 152)

Анализирайки демографската статистика, Бакунин стига до извода, че “на 70 милиона жители са осчетоводени 200 хиляди истински злостни експлоататори така, че на една експлоататорска “душа” се падат по 350 експлоатирани”. (Б-ФСП, стр. 153) Естественно възниква въпросът: “Защо в държавата 200 000 човека могат безнаказано да експлоатират 70 милиона?” И физическата сила, и природният ум у последните е повече отколкото в първите, но първите имат едно огромно преимущество пред последните: образованието.

“Защо малцинството е образовано, защо огромното мнозинство не е образовано? Затова ли , защото малцинството е по-способно за образование, отколкото мнозинството?” Не! “Образователната способност на народа е несравнимо по-голяма, отколкото е в малцинството”. Значи действат други причини. “Причината е една и тя е известна на всички: малцинството се е намирало и продължава да се намира в такова положение, че образованието е достъпно само за него”, а за народните маси – не е.

Кога е възникнало това статукво? И на какво се базира? На сговора. “Всички държави, сегашни и минали са имали като свое главно и неотменно начало сговора”. (Б-ФСП, стр. 154) Разбира се, такова мощно средство на социалната анестезия, каквото е религията, не може да бъде главната причина, тъй като тя е само начин за кодиране на експлоатираните народни маси в такова еднородно духовно състояние, при което логиката на тяхното поведение е предсказуема, а самите те лесно манипулируеми. Религията и народното невежество са синоними за Бакунин. “Но за това, щото глупостта да стане експлоатируема, е необходимо непременно да се намерят експлоататори, които сговаряйки се помежду си, създават ДЪРЖАВАТА”. (Б-ФСП, стр. 154) {NB: За сега оставяме открити въпросите: Каква е разликата им със сговорилите се марксленински “революционери” и “органът” (държавата) не създава ли експлоататори и корумпирани бюрократи?} И Михаил Александрович рисува не без хумор паразитогенезата: “Вземете сто дурака, между тях непременно ще се намерят неколцина по-смислени, които макар и глупави, но бидейки по-малко глупави от всички други, по-най-естесвен начин ще станат лидери и в това им звание или по-скоро положение, отначало те ще се борят един срещу друг докато не разберат, че така се унищожават взаимно, без всяка полза за себе си и за това, което им се струва кауза. Проумявайки това, те ще се стремят към обединение; вероятно не всички ще се обединят, но ще се разделят на две или три групи, на два, на три сговора или партии. Между групите по необходимост ще започне борба, в която всяка ще употребява всички възможни средства: и услуги, и подкупи, и измами, и разбира се – религията, за да привлекат на своя страна народната маса, тоест всички останали дураци. Ето ви и началото на държавническата експлоатация. Накрая, една партия (най-обширният и умен сговор), побеждавайки всички други, ще се възцари и ще създаде правилната държава. Победата ще привлече по естествен начин мнозина от победените на страната на победителите, и ако победилата партия е достатъчно умна, то тя охотно ще ги приеме в своята среда, ще им окаже всяко уважение и ще даде всякакви облаги на най-влиятелните и най-силните от партиите на победените, разпределяйки ги според специалните им знания, тоест според тези методи и средства, към които са привикнали или са прибягвали по наследствен приом, за едно повече или по-малко съзнателно експлоатиране на всички останали дураци – раздавайки кому попство, кому болярство, или в търговията. По такъв начин, се създават държавните съсловия и държавата е напълно готова. Една или друга религия после ще обясни на дураците, тоест ще обожестви свършения факт на насилие и със самото това ще постави основите на така нареченото държавно право”. (Б-ФСП, стр. 154 – 155)

Постепенно, както самите експлоататори (по рождение или по наследствено положение) “започват сериозно да си вярват в своите исторически или от рождение права”, така и експлоатираните по силата на анестезиращото действие на “злоумишлени религиозни учения” и по традиция, също започват да вярват в правата на своите експлоататори и мъчители.

С развитието на паразитогенезата, предумишленият заговор се концентрира все повече и повече в ръцете на върховното правителство, чиято главна задача става повишаване ефективността на експлоатацията на мнозинството при надеждната стабилизация на неговия паразитизъм. Последната се свежда, както вече бе отбелязано, до умението да се кодира съзнанието на масите в невежеството и те да се анестезират при експлоатацията им. При такива методично и целенасочено създадени условия, процесът на пробуждане на “разумното съзнание в народа” е необикновено забавен.

Бакунин отбелязва две главни причини за това забавяне: “Първо, народът е смазан от тежката работа и от още по-тежката грижа за живота. И второ, от самото свое социално и икономическо положение, той е обречен на невежество”. (Б-ФСП, стр. 156) Последното му “пречи да осъзнае ролята на своята повсеместна солидарност и своята грамадна числена сила; пречи му да се сговори и да създаде организация на бунта против организирания грабеж и потисничество – против държавата”. (Б-ФСП, стр. 156)

Тъй като е невъзможно да се потисне напълно естествения процес – той може само да бъде забавян или активиран – то в хода на своята паразитогенеза, паразитните системи постоянно са разтърсвани от чести народни бунтове.

Перманентният сговор на експлоататорите и перманентният бунт на експлоатираните са два взаимносвързани процеса. Но първият потиска втория процес, защото обладава едно голямо преимущество – организираността: “в народа има достатъчно стихийна сила, … но тя е лишена от организация, поради което не е истинска сила. Тя не е в състояние да издържи на дълга борба против много по-слабата, но добре организирана сила. Върху това безспорно преимущество на организираната сила над стихийната, е основано цялото държавно могъщество. Затова, първото условие за народната победа – това е организацията на народните сили”. (Б-ФСП, стр. 170) Но това не може да се направи без сговор – този път народен. В осигуряването на тези два момента – на народният сговор и организацията на народните сили – се състои “неотложната работа” на всеки революционер от бакунински тип.

И така, следва да отдадем дължимото на бакуниновия интелект и да обобщим резултатите от този раздел, като отбележим, че на Михаил Александрович принадлежи приоритета на такива открития, като:

– неадитивност на кумулацията на човешките усилия;

– възгледът върху историята, като перманентен заговор;

– заговорът като фактор на паразитогенезата;

– държавата като резултат от паразитогенезата;

– идеята за контразаговора: на организирания сговор на угнетителите трябва да бъде противопоставен и може да го преодолее само такъв организиран сговор на угнетените, тоест контразаговор.

Тогава балансът на обществените сили ще се промени в полза на последните, и такава паразитна форма, като държавата ще рухне под напора на кумулативната стихия на угнетените маси. Задачата за осъществяване на сговора на народните маси и кумулацията на тяхната енергия по време на бунта, Бакунин възлага на революционерите. В това, според него, се състои “истинската революционна дейност”.

4. ИДЕЯТА НА КОНТРАЗАГОВОРА.

На нея следва да се спрем по-подробно. Ако допуснем, че на карти играят двама силни играчи, но играта на единия е скрита, а на другия открита, – кой ще спечели? Разбира се, първият. Мисълта на Бакунин е проста: на тайния заговор на паразитите трябва да се противопостави таен антипаразитен контразаговор. Напълно възможно е схемата на организация на такъв таен съюз да е започнала да се оформя у Михаил Александрович едва в 1864 г. “и да са й оказали известно влияние мацинистките организации в Италия”, както твърди Пирумова (ББП – стр. 237), но следва да се отбележи, че генетичните корени на тази идея се откриват много по-рано. Ето откъс от писмо на Бакунин до брат му от 1845 г.: “…не говорете напразно: научете се да надхитрявате вашите врагове и ги бийте със собствените им оръжия…” (ББП – стр. 77) Между другото, по въпроса за конспирирането Бакунин напълно се е разминавал със създателите на МРА (имат се предвид Маркс, Енгелс и техните последователи “марксисти” в Международната Рабатническа Асоциация или първият Интернационал). От позициите на гореизложеното МРА е играла ролята на фискална организация и, така да се каже на международен… доносник вследствие своята откритост. Изведнъж, ни идват на ум думите на апостол Павел: “Ако не можеш да подтиснеш движението, трябва да го възглавиш.”

Естествен и логичен е опитът на Бакунин да използва мрежата на МРА за своите цели: да внедри в откритата система своя – тайна. Както е известно, световната икономическа криза от края на 50-те и началото на 60-те години на ХIХ век породи естествено оживление в работническите среди, с тенденция към международно обединение, резултат от което бе създаването на МРА. Нейните учредители открито, на всеуслущание – така да се каже пред целия свят – прокламираха принципите и целите на първия Интернационал. Трудно е да се прецени какво доминира – легализацията или легавизацията (доносничеството) – в замисъла на цялото това предприятие, но неговите отци-учредители заявиха громко, че то е “основано, за да служи като център за връзка и за сътрудничество между работническите съюзи, съществуващи в различни страни и преследващи обща цел, а именно защитата, развитието и пълното освобождение на работническата класа”. (Маркс и Енгелс, том 16, стр. 12 = МЕ, т.16, стр. 12)

Рожденната дата на МРА е 28.09.1864 г., а месторождението – в Лондон. Но откритостта на борбата беше постулирана от отците-класици още през 1848 г. в техния “Манифест на компартията”. Още тогава те обявиха твърдо, че е настъпило време “да изложат открито пред цялия свят своите възгледи, цели и стремежи…” Що за страст към легалност? На психологическия фон на това явление обръща внимание Михаил Александрович. Не без сарказъм, той пише за такива открити борци: “…непоправими доктринери, наричащи себе си свободни мислители… в по-голямата си част те са негодни като революционери, щеславни егоисти и страхливци. По положението си принадлежат към интелигентските слоеве и треперят за комфорта и за тънкото изящество, за умствено-щеславното наслаждение, с което е препълнен живота им. Те разбират, че народната революция по същество и по самата си цел е груба и безцеремонна, и няма да се спре пред разрушението на буржоазния свят, в който са се настанили така добре, и затова, освен че съвсем не възнамеряват да си навлекат неудобствата, свързани с честното служене на революционното дело и че не им се иска да възбуждат срещу себе си негодуванието на по-малко либерални и смели, но все таки скъпоценни покровители, приятели и другари по образование, по житейските си връзки, по финеса и удобствата, те просто-напросто не искат и се страхуват от такава революция, която би ги смъкнала от пиедестала и лишила от всички изгоди на сегашното им положение”. (Б-ФСП, стр. 513)

Характеристиката на кабинетните легални и открити “борци” е много точна. Що се отнася до другата страна на явлението – доносничеството, по същество то не се променя от това дали доносникът го прави съзнателно или не, ръководен от свои благи намерения. Резултатите от тези две разновидности на “социомониторинга” са еднакви – подконтролност, манипулируемост и крах на всяко начинание в работническото движение, на всеки опит на тази безжалостно експлоатирана класа да се освободи, тъй като нейните добронамерени и доброжелателни вождове, кабинетни революционери и открито-борчески доносници ще го разтръбят веднага гръмогласно.

Да се държи врагът постоянно в информационен вакуум, относно своите истински намерения, ето тактиката на истинската революционна организация. Бакунин я е разбирал ясно, предлагайки глобалната си идея за таен анти-паразитен контразаговор, вместо шумната откритост, прилягаща повече на едно рекламно международно шоу, отколкото на безпощадна класова борба.

Марксистите “считат за презрително, да крият своите възгледи и намерения” – нека, това е тяхна лична работа. “Те заявяват открито, че целите им могат да бъдат достигнати само по пътя на насилственото събаряне на целия съществуващ обществен строй” – да, това е така, но с други методи и с друга, революционна тайна организация, която ще е истински помощник, повеждайки въставащите маси.

В началото на ноември 1864 г. (преди да е изсъхнало мастилото на Временния Устав и Учредителния манифест) Маркс и Енгелс узнават за пристигането на Бакунин в Лондон. За тях е било съблазнително да се опитат да използват такава харизматична личност за своите цели, например за пропагандиране в Италия на съставените от тях концептуални документи на МРА. Срещата се е състояла на 3.11.1864 г. и когато всемирноизвестният славянофоб (Карл Маркс) разкрива картината на широкото международно работническо движение пред великия руски революционер, Михаил Александрович разбира, че точно от това се нуждае. Още преди тази среща, дошъл до мисълта за необходимост от създаване на таен международен съюз на революционерите, Бакунин узнава от Маркс, че нещо подобно вече има, наистна в суров вид. Необходимо е да се използва тази международна “визитна картичка” за истинските революционни цели: да осъществи, с помощта на МРА, своя гигантски замисъл, съгласно който цялият свят, първоначално поне страните в Европа, ще бъдат покрити с “мрежата от строго законспирирани клетки на Международния таен съюз за освобождение на човечеството”.(ББП – стр. 233)

Разбира се, Бакунин не съобщава нищо подобно на най-великия “открит борец”, обратно, той се съгласява с всички програмни положения на МРА, дело на двамата “класици”, и дори обещава да работи в съответствие с тях “неуморно”. И действително, връщайки се “у дома” Михаил Александрович се заема веднага, с удесеторена енергия “без да скръства ръце”, да осъществява своя глобален проект. Първи негов вариант е създаването на “Интернациналното братство”, чиято програма Бакунин преписва, поправя, допълва нееднократно. Изпращайки последната й редакция на Херцен и разказвайки пътьом за структурата на своя таен международен съюз, той пише в април 1866 г.: “След тригодишна нелека работа, аз постигнах положителни резултати. Ние имаме приятели в Швеция, в Норвегия, в Дания; имаме ги в Англия, в Белгия, във Франция, в Испания и в Италия; има поляци и дори няколко руснаци… Целият народ, особенно в Южна Италия, се стича масово към нас, и бедата не е в материала, а в броя на образованите хора.” (Писма на Бакунин до Херцен и Огарьов, под редакцията на Драгоманов = ПБХО, стр. 278 – 279) На следващия етап от реализацията на своя замисъл, встъпвайки през юли 1868 г. в Женевската секция на МРА, Бакунин събира своите “братя” и им предлага да основат нова организация – “Съюз на социалистите-революционери” (ес-ери), с който да влезнат в МРА с правата на самостоятелна организация. Но, доколкото в последната редакция на програмата й фигурира, че “Съюзът” има три степени: I – интернационални братя, II – национални братя и III – полутаен, полуоткрит Международен Съюз, това е подействало алармиращо на “класиците” и техните привърженици, които го възприемат еднозначно, като акт на “бакунистка контрабанда” и те решават да “съставят постановление за отказ да признаят този Съюз”. (МЕ, т.32, стр. 186 -187)

Маневрирайки, Бакунин обявява, че “Съюзът на ес-ерите” е напълно разпуснат и предлага на Генералния Съвет на МРА да приеме само неговите отделни секции в Швейцария, Испания, Италия и Франция. Уловката се удава и през юни 1869 г. отделните секции, на вече съвършенно тайния “Съюз”, се вливат в МРА. Така Бакунистката конспиративна организация заема изгодни за себе си позиции в Интернационала, оставайки й “само” да реализира своята програма. Но още първата реч на Михаил Александрович по въпроса за правото на онаследяване, произнесена на Базелския конгрес на МРА през 1869 г., ясно продемонстрира пред марксистите, че в “тяхната организация” се е появил смъртно опасен конкурент. Затова, между тях, в последствие, ще се разгори истинска война не на живот, а на смърт: не толкова за единството на работническото движение, колкото за ориентацията и непосредствените му цели, при което от страна на марксистите тя приема най-калните и недопустими форми. Бакунин никога не е слизал толкова ниско, отдавайки дължимото на легалните интернационалисти за основаването и заслугите им към делото на МРА, той заявява, че ще влезе в тази борба, “не поради нанесените му лични обиди, а по принципния въпрос за държавния “комунизъм”, и тогава тя ще се води не на живот, а на смърт.”

Текущата тактическа задача на Михаил Александрович е била да се укрепи в МРА, а след това да избере удачния момент, за да съкруши противника и “превземе” цялата организация: “Но всяко нещо с времето си, сега то още не е дошло… всички тези господа, заедно с нашите врагове, съставляват една фаланга, която трябва първо да бъде разединена, раздробена, за да бъде разбита по-лесно… Divide et impera. Ако сега бих тръгнал на открита война против Маркс, три четвърти от интернационалистите в света биха се обърнали срещу нас, аз бих бил един неудачник, загубил единствената почва, върху която искам да стоя…” (ПБХО, стр. 339 – 340) Михаил Бакунин е бил абсолютно уверен в това, че само неговата програма може да осигури живото участие на угнетените маси в революцията и че само “тайната, строго законспирирана организация” може да оформи и да кумулира този единствен, окончателен и тотален революционен взрив. Именно тук и така, трябва да се оцени това историческо отстъпление, – чиято цел, макар и частично, е да покаже доколко сложно е било за Бакунин да реализира практически замисленото, за да може да премине след това към по-принципните въпроси. Работата е в това, че независимо от абсолютно неопровержимата и ясна по същество бакунистка идея за контразаговора, в историографията на “революционния” радикализъм се е “създало” колективното и твърде превратно мнение за нейната дълбока “погрешност”. Без да говорим за установената оценка на цялостната система на възгледите на Бакунин, според която в нея доминирал по-скоро перемухинския, отколкото сериозния и близък до науката подход, се създава впечатление, че за мнозинството от събратята, които пишат на тази тема, terra bakounia не е както казват – terra utopia, а си е чиста terra incognita. Парадоксът се заключава в това, че тайните врагове на Бакунина го познават по-добре от неговите явни приятели и спътници.

Нека да разгледаме един елементарнен социодипол (социално множество от два елемента). Най-простата подобна паразитна система се състи от експлоататор и експлоатиран. Вътрешно-системното отношение между двата елемента, или социодинамичното взаимодействие между тях, се базира на знаменития принцип на Хамурапи, който бил фиксиран върху един базалтов стълб още в 18-ти век преди нашата ера. Неговата същност е следната: нуждата на трудещият се трябва да бъде поставена в пряка зависимост от паразита, а тази зависимост да се превърне в неизчерпаем източник на все по-растящите нужди на трудещия се. По силата на това, самият механизъм на взаимодействие между социалните полюси се опростява: по правата връзка – от паразита към трудещия се, е необходимо да се даде нещо, а по обратната връзка – да се вземе повече, отколкото е дадено. Това “нещо” може да бъде жито, домашно животно, скъпоценности или пари. Пряката връзка се нарича кредит, а обратната – дълг. Системата действа като закрита помпа (по време на дремещото някога средновековие, на фона на слаборазвитата техника, ефикасно и мощно е действала само фугер-помпата, установена в Западна Европа от известния германски търговски клан на Фугерите). Тя е била неустойчива и недълговечна, защото поради природни бедствия, обществени кризи, болести или смърт, производителният елемент не винаги е бил платежоспособен. Но, ако системата е била открита и се е намирала в среда от себеподобни, то по силата на известния интеграционен ефект и целенасочено поведение (вследствие ясно разсрочената си цялост в условията на случайно превишаване на енергопотенциала й над други ней подобни диполи) тя придобива едно ново качество – способност към експанзия. Такава открита система, с целенасочено поведение, е вече по-жизнеспособна. Много подобни на нея социо-диполи, в чиято среда тя действа, могат също да се разглеждат като система. За да придобие последната вътрешна устойчивост, тоест, за да се озове в социално равновесие, е необходимо “хармонично” взаимодействие между вътрешните й елементи – социални диполи.

Време е да си спомним за Михаил Александрович: тук встъпва в действие и обезпечава необходимата устойчивост новия социодинамичен фактор – сговорът на паразитите. Първо сам по себе си сговорът е следствие на емержентността (има такъв дурашки термин) или на формиращата се нова цялост, когато образуването на връзки между социо-диполите довежда до поява на нови свойства в системата, които са неприсъщи за нейните отделни елементи. От друга страна, сговорът е причина за подреждането на отношения, които свързват елементите на образуващата се нова цялост и обезпечават равновесието й. Става дума, както се досещате, за държавната система. Нейния структуриращ фактор е бакунисткият сговор, но нека продължим по-нататъшните си разсъждения. Множеството държави, действащи в единна среда и проявяващи се там, като “открити” системи, имат поведение, като това на вътрешните им елементи-социодиполи. В резултат на все същата емержентност, паразитния сговор се изкачва на ново йерархичнко ниво и действайки в единното политико-икономическо пространство, се облича в нова форма – междудържавна или наддържавна. Естествено, в появилата се нова цялост (какъвто е например днешният конгломерат от европейски държави) започва да се структурира нова, вече наддържавна система. А тъй като факторът, който я подрежда, е таен, то и новото образувание придобива нова форма. В епохата на Бакунин, такава структура вече се е създала (нейните генетически корени се проследяват до ХIII век от н.е. включително, когато в Ломбардия е въведена за пръв път банковата система). До каква степен Бакунин е различавал тази паразитна сакулино-(ракообразна) система, вече не е толкова важно. Важното е, че той е определил абсолютно точно врага и също така абсолютно точно е посочил мерките за неговото унищожение – контразаговорът. Как действа това злокачествено наддържавно раково новообразувание, каквото е кредитно-финансовата сакулина? (N.B.: Виж на края що е сакулина?) Върху цялото световно политическо пространство е хвърлена тайна агентурна мрежа. Доколкото абсолютно затворени системи не съществуват, то с помощта на културни, търговски, политически и други връзки може да се проникне във всяка, считаща се за “затворена” (или “независима”) държава. Ако за кредитно-финансовата сакулина, дадена държава представлява лакомство, то с помощта на подкупи чрез своята тайна агентурна мрежа във всички сфери на властовите структури тя придвижва “свои хора” – “отварячки”, които “отварят” държавата, като интегрират нейната вътрешна, автархична стопанска система в “световната икономика”. За да я изядеш, трябва да я отвориш. Граф Сергей Юлевич Витте е бил типичен пример на такава “отварячка”. Питателната среда за сакулината са парите. “Да отвориш” държавата – значи да отвориш нейната финансова система, да проникнеш в нея и да имаш възможност да управляваш финансовите й потоци. А по-нататък, съгласно принципа на Хамурапи, по пряката връзка нещо ще се кредитира, а по обратната – ще се върне кредита с лихвата. Заработила е фугеровата помпа и платежоспособността е потекла от държавата към джобовете на тайните големци. И не е никак важно, каква е обществената система в държавата, каква е формата на управление, какъв е режимът и въобще какви са законите – “хуманни” или “не хуманни” – важното е да се овладеят финансиите й и да се експлоатира цялата тази “открита” държава с всичките й граждани, както се… дои крава. В епохата на Бакунин тази тайна, сакулинообразна система вече се е била развила. Тя е исторически резултат от продължителната паразитогенеза, чийто движущ фактор е сговорът.

 

5. ВЪПРОСЪТ ЗА ФОРМАТА НА РЕВОЛЮЦИОННАТА БОРБА.

Бакунин и МРА бяха две алтернативи. Кой беше прав? Нека видим как Бакунин предлага да се води борбата с такава паразитна система и как – марксистите, за да поставим в края на крайщата точка над въпроса: кой от тях е прав? Да започнем с марксистите от МРА. Ето цитат, отразяващ тяхното ниво на разбиране на света, или по-точно – дълбочината на проникване в същността на паразито-генезата в ранния етап на собственото им развитие. Той е от ноември 1847 г., в навечерието на революционните събития: “… В Германия, решителната борба между буржоазията и абсолютната монархия, тепърва предстои. Но, тъй като комунистите не могат да разчитат, че ще им се наложи да влязат в решителен бой с буржоазията, преди тя да е достигнала господство, то в интерес на комунистите е да помогнат на буржоазията възможно най-скоро да достигне господство, за да могат по-скоро, на свой ред, да я съборят. По такъв начин, в борбата на либералната буржоазия с правителствата, комунистите са длъжни да бъдат винаги на страната на първата, предпазвайки се обаче от самоизмамата, в която е изпадала буржоазията и да не се доверяват на нейните съблазнителни уверения за облагодетелстващите ги (следреволюционни) последици. Единственото преимущество за комунистите от победата на буржоазията ще се заключи: 1) в различни отстъпки, които ще ги облекчат при защитата, обсъждането и разпространението на своите принципи, с което ще се улесни обединението на пролетариата в тясно сплотена, готова за борба организирана класа, и

2) в увереност, че от деня, в който ще се срине абсолютизма, ще настъпи ред на борбата между буржоа и пролетарии. От този ден партийната политика на комунистите, ще бъде такава, каквато е и в страните, където буржоазията вече господства.(МЕ, Избрани произведения т. 1, стр. 94)

Под всяка критика! Да се помага на един паразит, да се добере до държавната ясла, в неговата борба със затлъстелите аристократични паразити, да се даде на новия паразит възможност също да затлъстее, щото след това… да го облеят в кръв. Писал го е 27 годишен, прекрасно образован млад човек. Но защо е написал тоя маразм? Изхождал е от догмата, като тревопасен динозавр от лагуна. Дословно, като върху каменна плоча, в съзнаниего на младия човек вече са били дълбоко постулирани “обективните закономерности на формационните промени и метаморфози”. А по-нататък, не се иска много труд, за да се нанижат една след друга с немска педантичност ред силогизми. Растат логични, многокилограмови трудове, расте и хипнотичното въздействие на тия килограми, в резултат на което маразмът се възприема от епигоните, като откровение.

А ето какво е писал в същото време младият, също така добре образован руснак: “В Москва ще бъде разбито робството на “обединените” сега под руския скиптър славянски народи и въобще на всички славяни, а заедно с тях и цялото европейско робство, ще бъде погребано навеки под собствените си отпадъци и развалини; високо и прекрасно ще се извиси в Москва, в море от кръв и пламъци, съзвездието на революцията и ще стане пътеводна звезда за благото на цялото освободено човечество”. (Бакунин, Събрани съчинения и писма. Т.3.,М., 1934, стр. 360) Чист, страстен призив за революция, вяра в Русия, като че ли без всякаква логика…

И накрая, ето какво е написал по същото време, най-мъдрият от легалните интернационалисти. В неговата забележителна работа “Класовата борба във Франция от 1848 до 1850” е даден точен анализ на политическата и обществена ситуация в тази образцова страна на паразитите.

Първо, от самото начало е определен еднозначно главният паразит: “След юлската революция либералният банкер Лафит… отронва фразата: “От днес ще господстват банкерите…” Лафит е издал тайната на революцията. При Луй-Филип е господствала не френската буржоазия, а само една нейна фракция: на банкерите, на борсовите и железопътните крале, на собствениците на каменовъглени и желязорудни мини, гори и свързаните с тях земевладелци тоест, т. нар. финансова аристокрация. Тя е седяла на трона, диктувала законите в парламента, раздавала доходните държавни постове, начиная с министрите и завършвайки с казионните тютюневи будки”. (МЕ, Избрани произведения, т. 1, стр. 214)

Второ, върху примера на Франция, е показан самият механизъм на действие на финансовата примка по принципа на Хамурапи:“… задлъжнялостта на държавата е била в интерес на тази фракция на буржоазията, която е законодателствала и господствала чрез парламента. Държавният дефицит е бил многократно предмет на нейните спекулации и най-важен източник на обогатяването й. С изтичането на всяка година – нов дефицит. След всеки четири или пет години – нов заем. А всеки нов заем създава нов удобен случай за финансовата аристокрация да обира държавата, поддържана изкуствено на границата на банкрута – тя трябва да сключва нови заеми от банкерите при най-неизгодни условия. Освен това, всеки нов заем създава поредния случай да се доограби публиката, влагаща своите капитали в държавни ценни книжа, посредством борсовите операции, в чиито тайни са били посветени правителството и парламентарното мнозинство”. (МЕ, Избрани произведения, т. 1, стр. 215). Точно и почти гениално, защото “ограбването на държавата” е изтръскване на “брашняния човал”, а вложителите на капитали в ценни книжа, не са от класата на “презрените, подтиснатите и унизените”. Иначе е много познато – това вече е Русия от нашата епоха.

В сравнение с такава “гениалност”, страстните бакунински проповеди за перманентна (непрекъсната) социална революция, за война до изтреблението на последния враг, “която ще се прекрати, само когато Европа – цяла Европа, без да се изключва и Русия – ще се превърне във Федеративна демократична република”, (Бакунин, Събрани съчинения и писма. Т.3.М., 1934, стр. 296) -някому може да приличат на юношеска мечта. Между другото, “перманентната революция” стана научен термин – и до днес, всеки претендиращ за званието “троцкист”, е длъжен непременно да бъде тестван за перманентност. Сам Бакунин е отбелязял съществената разлика между себе си и прославения теоретик на пролетарското движение: “Маркс тогава беше много по-краен, отколкото съм аз, а и сега (30 години по-късно), ако не по-краен, той е несравнимо по-учен от мен. Тогава аз нямах и понятие от политическата икономика, моят социализъм беше повече инстинктивен”. (ББП – стр. 72)

Така стартират младите борци от различни категории, намирайки се в различни стадии на информираност, при което научният багаж на Бакунин е значително по-лек, отколкото този на всеки от съперниците му. Безспорно, по това време тежкият багаж на двамата “класици” е бил и обемист, докато Михаил е писал малки статий “за душата”. Но доколко е бил опасен този багаж, като концепция за ефикасна технология наа ликвидиране на глобалния паразитизъм? Да сондираме съдържимото на багажите на двамата борци от тази гледна точка. Първо, трябва да си спомним, че майката история (или мащеха) е постулирана от двамата знаменити тежкотонажни борци още в техния “Ком-Манифест”, като класова борба. Но класовата борба е вътре-системно отношение. Към това ни насочва и самото заглавие на цитираната по-горе работа. И така, държавата Франция е система, класите са нейните елементи, а тяхната борба, която е една динамична функционална взаимовръзка между елементите, е нейна характеристика. Но в епохата на анализираната работа, отделно взетата държава – не е крайна форма на паразитогенезата. За автора на “Класовата борба във Франция” този факт е напълно очевиден и дори тривиален. Отдавна се е създал и продължава да се развива световният пазар, чийто неизменен лидер е Англия. Самото понятие световно икономическо пространство, също не е чуждо на Маркс; в неговата терминология, това е “буржоазния космос”, за “демиург” на който той посочва същия Албион. Ясно е, че паразитометаморфозата е достигнала по-висш стадий, отколкото отделната паразитна държава: вече се е образувала някаква супер-система, вътре в която протичат интензивни процеси на интеграция на подсистемите – държави.

Основен катализатор на тези процеси, пораждащи появата и развитието на нова, йерархическа, по-сложна паразитна структура, е същият онзи елемент, който Маркс определя като вътрешнодържавен и го нарича “финансова аристокрация”. Ролята на тази “фракция на банкерите” отдавна е излязла вън от рамките на локалната система, тоест на всяка отделна паразитна държава. (Както споменахме, във времето на дремещото средновековие, тоталното влияние на тази “фракция” върху европейските дела се е превърнало в нова динамичнасила – фугер-фактора).

Затова “финансовата аристокрация” на Франция, за която пише Маркс, вече е една от перифериите на междурегионалния суперпаразит, така да се каже – един от неговите филиали. И без съществуването на тази глобална сакулина (без трайното й вмешателство във вътрешните процеси на контролираните държави -нейни елементи) никакво “самодържавие на финансовата аристокрация” не би устояло на ударите на революционната стихия. Към това самият автор добавя, че след бурните събития от 1848 г. “финансовата аристокрация не само, че не е била сломена в резултат на революцията, но напротив, е укрепнала още повече”. (МЕ, т. 7, стр. 98).

Нещо повече, той твърде скрупульозно показва как в мътните политически води се появяват такива риби, като Фулд (който е по-скоро пираня, отколкото акула), как този еврейски банкер става министър на финансиите, тоест периферен манипулатор в ръцете на глобалните паразити: “Да се назначи Фулд за министър на финансиите, означава да се предаде официално френското национално богатство в ръцете на борсата, да се управлява държавната собственост от борсата и в интерес на борсата.”(МЕ, т. 7, стр. 77) Но какво е национална борса? – Това е периферийна фугер-помпа, една от многото, които изпомпват и прехвърлят националното богатство на Франция в търбуха на сакулината. В условията на финансов оглавник, когато “обемът на националното производство представлява непропорционално малка величина в сравнение с размера на държавния дълг… борсата е главния пазар за инвестиране на капитали, желаещи да растат по непроизводителен начин”. (МЕ, т. 7, стр. 78), тоест по принципа на Хамурапи, гарантиращ нееквивалентността на правата и обратна връзка (кредитна и дългова) – даваш едно, а вземаш повече. Маркс описва рестриктивния трик, извършен филигранно във Франция от 1847 до 1850 г., тъй като той е бил вече “проработен” в Англия от 1797 до 1819 г. Неговата същност е такава: печатат се хартийки с по-малка номинална стойност, от тези, които са в обращение; след това всички хартийки се обявяват за законно платежно средство, но едновременно Френската банка е била освободена от задължението да ги обменя срещу злато; следва нова емисия на хартийки с още по-ниска стойност; след това се декретира сливането на департаменталните банки с националната и връщане към обмена на хартийките срещу злато. Резултатът е увеличение на активния капитал, концентрация на целия френски кредит в едни ръце и струпването на всичкото френско злато в подземията на една-единствена банка. Капиталът вече е готов за износ на международния спекулативен пазар.

Например, току-що се е появила възможност за “експлоатация в крупни мащаби на калифорнийските златни залежи”(МЕ, т. 7, стр. 97) и изведнъж възникват редица спекулантски предприятия, маса “дружества” и т.н., тоест монтира се поредната фугер-помпа. Всички процеси вече са “проиграни” в Англия: “както периодът на криза, така и този на подем, настъпват на континента по-късно, отколкото в Англия. Първоначално процесите винаги начеват и протичат в Англия” (МЕ, т. 7, стр. 99). Авторът показва блестящо, как икономическата криза в Англия през 1845 г. е предизвикала кризата на континента, която довежда до революциите.

Този материал, извлечен от “Класовата борба във Франция”, е напълно достатъчен, за да се открие междурегионалния интегриран враг, действащ тайно и целенасочено, влияещ на тези процеси в Европа и света, които Маркс нарича обективни и се старае винаги да обясни (да детерминира) причинно-следствената им връзка. А този диференциран по национален признак и разпределен по различните държави враг, който авторът нарича “фракция”, е първо, само периферийна фугер-помпа и второ, наистина е фракция, но не от “националната буржоазия”, а от международната мафия на лумпенизираните паразити.

“Класовата борба” с фугер-помпите е чистопробен лудизъм в нова вариация или донкихотство, тоест, по нищо не се отличава от борбата с тъкачните станове и с вятърните мелници. Класовата борба на угнетените с угнетителите при всеки нейн изход, тоест при всяка пермутация на класовите сили вътре в държавата, привежда само локалната фугер-помпа от един режим на експлоатация в друг, при това, още по-ефикасен. Именно, в това направление работи тайно и целенасочено междурегионалният финансов суперпаразит. Неговата цел е – колкото се може по-ефикасно и колкото може по-безболезнено (за да не се почувства) да експлоатира всички народи в света, тоест цялото човечество. Паразитогенезата вече е достигнала своята най-висша степен – глобалния сакулинизъм. Как? По тайни пътища, с тайна дейност (отзад и в тъмното), с тайни организации, с тайна агентура – и всичко това, на основата на тайния злоумишлен заговор. Как може да се обезвреди тази сакулина?

Международно обединявайки се, сражавайки се открито с местните фугер-помпи (с местната “финансова аристокрация”), със смяна на класовата диктатура, както предлагат новите лудити, или на основата на таен контразаговор да се създаде строго законспирирана организация, способна да кумулира стихийната енергия на народните маси в нужния момент, в нужното направление и да разруши завинаги глобалния паразитизъм? Отговорът, като чи ли е ясен.

Но да се върнем към борците с паразитизма. В общоконцептуален план, още на старта, Бакунин е надиграл всички свои съперници, взети заедно, губейки само по тонаж на публикациите. Освен всичко друго, той ги е считал “по-учени” в икономическите премъдрости и, нещо повече, е отдавал дължимото на “пролетарския Иехова” за откритието на тази “несъмнена истина”, че “икономическият факт винаги е предшествал и предшества юридическото и политическо право”. (Б-ФСП, стр. 444)

Четвърт век по-късно, в близост до условния финал, ситуацията се променя. Сега вече, “върховните вождове на работническата класа” изучават с калем в ръката работите на Михаил Александрович. Целта им е известна – да разгромят идейно съперника си. Но ето какво е интересното – пътьом се извършват някои заимствания. Например, в 1874 г. “Маркс чете и конспектира книгата на Михаил Бакунин “Държавност и анархия”, прави ред свои забележки, в които обосновава положението за историческата неизбежност на диктатурата на пролетариата и за съюза на работническата класа със селячеството, като необходимо условие за победата на социалистическата революция.” (МЕ, т. 18, стр. 755).

Това е явно бакунистко влияние, тъй като на старта в 1848 г. този отговорен другар беше резервирал революционността изключително за една класа: “само пролетариатът, сам по себе си е действително революционна класа”; що се отнася до селяните – пише той – те не са революционни, а консервативни. Даже нещо повече, те са реакционни: те се стремят да върнат назад колелото на историята”. (МЕ, Избрани произведения, т. 1, стр. 117) Както виждаме, макар работата още да не е стигнала до “разбойниците и крадците”, като част от революционната стихия, то в посока към орачите придвижванията са съществени. Пътьом следва да отбележим, че Бакунин е промил мозъците на двамата ярки славянофоби и по отношение на “контрареволюционността” на славянските народи. Те са писали за славяните като за “тор на Европа” и са ги считали за ултрареакционни. Сега изучават историята на общинното земевладение в Русия, историята на руските граждански закони, на артела в древна и днешна Русия, особенно ги интересуват трудовете на Чернишевски, и въобще всякякви публикации на руски революционери. Защо става това? Откъде тоя хъс? (“Пролетарският Иехова” започва да изучава руски, за да чете Чернишевски в оригинал. Какво означава това? – Това, че вярата в революционността на германския народ е започнала да изчезва.) “Самите немци – пише Бакунин – не вярват в германската революция. Трябва да я започне някой друг народ или някаква външна сила да ги увлече или подтикне; сами по-далече от резоньорството никога не ще отидат”. (Б-ФСП, стр. 486) В резултат на осъзнаване на реакционността на неславянските народи, с “върховните пролетарски вождове” се извършва удивителна, даже парадоксална промяна. Да припомним, с какво бяха започнали: “Около 1845 г. Маркс застана начело на германските комунисти или държавните социалисти… тяхната пропаганда, макар и да се разпространяваше малко из Германия, си оставаше тайна и затова не излизаше на открито”. (Б-ФСП, стр. 445) Важен детайл – организацията има таен статут. Причините за тази форма на дейност не са концептуални, а тактически – свързани непосредствено с условията на текущата епоха. По силата на личните амбиции на по-големия от славянофобите и на стремежа към единовластие, в съюза настъпва разкол: седмина индивиди начело с Вилих и Шапер се отделят в самостоятелна организация на 15 септември 1850 г. Процесът на обособяване получава гласност, за което можем да съдим по текста “Предложения на ЦК в Кьолн”: расколниците “се намират в състояние на открит метеж против законния ЦК, те са нарушили… всички задължения, поети, като членове на тайни организации… от времето на разкола те нарушават всички закони на тайните съюзи”.(МЕ, т. 7, стр. 564) След незабавното отсичане на “сухите клони”, се открива изкушаващата перспекива на единовластие. Създаден е нов Комунистически съюз, за който е съставен нов устав. Целта на съюза е “с всички средства на пропагандата и политическата борба да се постигне повалянето на буржоазията”. Що се отнася до статуса на съюза, то той е “тайна организация, не подлежаща на разпускане, докато пролетарската революция не постигне своите крайни цели.” (МЕ, т. 7, стр. 565) При разпращане на текста, уставът бива прихванат от пруската полиция. Цялата тази “тайна” суетня приключва със съдебен процес през 1852 г. “Най-видният деятел” избягва неприятните последици от едно посещение на дранголника, тъй като в заловения текст на устава не е открита никаква негова следа. Той прави съответните изводи и преминава към открита форма на борба и към своего рода… доносничество. Този “исторически момент” се нуждае от щателно проучване (по силата на известна щекотливост и на определени клевети, станали в последствие любим стил и жанр на излезлия сух от водата вожд). Трябва да се подчертае дебело, че от този “момент” започва и добре известният легален етап на революционно доктринерство и на открита борба, който продължава, докато на европейската политическа арена не се появява яркия феномен “Ласал – Бисмарк”. “Съвсем не е нужно да се прибягва до подли предположения за обяснения на връзките и сделките на Ласал с пруския министър. Ласал е бил в открита война с либералите и демократите от всички оттенъци и страстно е презирал тези невинни дърдорковци, чиято безпомощност и несъстоятелност виждал ясно; Бисмарк, макар и по други причини, също враждувал с тях, което станало първи повод за сближението им. Главното основание за това се е заключавало в политико-социалната програма и комунистическата теория, създадена от г-н Маркс. Основният пункт на тази програма е освобождението (мнимо) на пролетариата, само чрез държавата… Пролетариатът трябва да извърши революцията, за да овладее държавата… овладявайки я… според теорията на г-н Маркс… той трябва да я укрепи, да я усили и в този вид да я предаде в пълното разпореждане на своите благодетели, опекуни и учители – началства на компартията или по-точно в ръцете на г-н Маркс и неговите приятелчета, които ще започнат да го освобождават по своему. Те ще съсредоточат юздите на властта в силната му ръка, защото невежественния народ се нуждае от съвсем солидно попечителство; ще създадат единна държавна банка, съсредоточаваща в свои ръце цялото търговско-промишлено, земеделско и дори научно производство, а народната маса ще разделят на две армии: промишлена и “на орачите”, под непосредствената команда и постоянен контрол на държавните инжинери-надзиратели, които ще съставят новото привилегировано науко-политическо съсловие”. (Б-ФСП, стр. 485 – 486)

Коментарите са излишни: бакуниновата прогноза се оказа безпогрешна. “Но за постигането на всички тези благини е било необходимо да се направи малка, невинна крачка – да се извърши… революцията! Ласал обаче е познавал твърде добре своите съотечественици, за да очаква от тях революционни акции и инициативи. Тогава, какво му е оставало? Единствено да се свърже с Бисмарк. Основа на съединението е била самата теория на Маркс: единна, мощна, силно централизирана държава. Ласал я е искал, а Бисмарк вече я е правил. Как да не се обединят?” (Б-ФСП, стр. 488 – 489)

Така Михаил Александрович обяснява безвъпросно-ясно феномена. Поставяйки точната диагноза на немците – революционно безсилие, – Ласал им предлага мирния, по-съответстващ път на техния “войнствен дух”. За целта: “Той е образувал значителна, преимуществено политическа партия на немските работници, организирайки я йерархично, подчинявайки ги на строга дисциплина и на своята диктатура, с една дума, е направил това, което г-н Маркс е искал да направи в последните три години в Интернационала. Опитът на Маркс се оказва неудачен, а този на Ласал се увенчава с пълен успех. Като пряка и най-близка цел на партията, той поставя мирната агитация за завоюване на всеобщо право на избиране на държавните представители и власти. Завоювайки това право по пътя на легалната реформа, народът ще изпрати свои “истински” представители в “народния” парламент, който с редица декрети и закони ще превърне буржоазната държава в народна. Първата работа на народната държава ще бъде откриването на изгоден кредит за производителните и потребителски работнически асоциации, които само тогава ще бъдат в състояние да се борят с буржоазния капитал и в кратък срок ще го победят и… нагълтат. Когато процесът на поглъщането завърши, тогава ще настане период на радикално преобразуване на обществото.” (Б-ФСП, стр. 480) За чий ни е тук Ласал? Ами затова, защото неговата програма по нищо не се отличава от тази на марксистите. Разбивайки на пух и прах икономическата система на “прогресиста” Шулце-Делич, в посветената на това благородно дело брошура, Ласал е написал на прост език, че всички “тези идеи и дори терминологията принадлежат не нему, а на г-н Маркс, за пръв път изказани и развити в неговото забележително, още не издадено съчинение”. (Б-ФСП, стр. 481 – 482) Както виждаме, той се е постарал да се предпази от бъдещи обвинения в плагиатство. (Въпреки това, във въведението към “Капитала”, авторът е счел за нужно да се оплаче, че е бил ограбен, че Ласал му е откраднал идеите.)

Нека проследим по-нататъшния процес на открита борба и… доносничество.

“След смъртта на Ласал, свободната федерация на съюзите за образование на работниците в Германия и всеобщите немски работнически съюзи, създадени от Ласал, под прякото влияние на приятелите и последователите на г-н Маркс, се сливат в една трета партия – “социал-демократическата германска работническа партия”. Начело на ГСДП застават двама талантливи деятели, единия полуработник, а другия литератор, пряк ученик и агент на г-н Маркс: господата Бебел и Либкнехт”. (Б-ФСП, стр. 489 – 490)

След Нюренбергския конгрес в август 1868 г., тя добива окончатерния вид на известната ни днес Социалдемократическа партия. Намеренията на нейните основатели са прозрачни: да я направят пангермански филиал на МРА, след което, “посредством нея да внесат програмата на Маркса, отхвърлена на първия Женевски конгрес (1866 г.)” (Б-ФСП, стр. 490)

В шаха това се нарича “ход с коня”. Каква е същността на програмата? Бакунин пояснява: “В началото й се повтарят някои от главните параграфи на програмата на Интернационала, приета на Женевския конгрес, но след това, изведнъж се извършва рязък преход към “завоюването на политическата власт”, което се препоръчва на немските работници, като “най-близка и непосредствена цел” на новата партия, с прибавяне на следната знаменателна фраза: “Завоюването на политическите права (всеобщо избирателно, свобода на печата, на асоциациите, на публичните събрания и т.н.) е необходимо предварително условие за икономическото освобождение на работниците”. Ето значетието на тази фраза: преди да пристъпят към социалната революция, работниците трябва да извършат политическа революция, или което е по-съобразено с немския манталитет, да придобият политически права, посредством мирна агитация. А тъй като всяко политическо движение, вън от социалното, не може да бъде друго, освен буржоазно, излиза, че тази програма препоръчва на немските работници да защитават преди всичко буржоазните интереси и цели, тоест да създадат политическо движение в полза на радикалната буржоазия, която от своя страна, “в знак на благодарност”, щяла да освободи народа, като го подчини на своята власт и експлоатация.” (Б-ФСП, стр. 490 – 491)

Мислите, че това е софизъм? Не, то е абсолютно точно разбиране на произтичащото от фразата: една парадоксална метаморфоза от тайна псевдо-революционност към “джобна”. Ходът с коня, обаче не се удава: макар на Базелския конгрес немците да са се явили “като добре дресирана рота и са гласували, като един човек, под строгия надзор на един от своите коневоди – г-н Либкнехт, те претърпяха съкрушително поражение: тяхната буржоазна програма не бе приета.” Уместно е да се задържим за малко върху този исторически момент. Тъй като до сега е прието да се обвинява Бакунин за торпилирането на МРА и до днес всички псета лаят единствено срещу него, то няма да е излишно, ако чуем и самия “разрушител”: след като опитът да се постави политическият въпрос преди всички останали не успя, започна онзи “разкол в Интернационала, причина за който бяха и си останаха немците. Те дръзнаха да предложат, да наложат почти насилствено, своята тесно-буржоазна, национална, пангерманска програма на една интернационална организация ибяха разбити на пух и прах. За това им поражение помогнаха главно хората, принадлежащи към “Съюза на Социалните Революционери” – членовете на “Алианса”. От тук и жестоката ненавист на немците против “Съюза”. Краят на 1869 и първата половина на 1870 г. бяха изпълнени със злостни клевети, още по-злобни и нередко подли интриги на марксистите против алиансистите”. (Б-ФСП, стр. 494)

По-нататък, следваше добре известната лионска епопея на Бакунин, в която той се бори за превръщане на империалистическата френско-пруска война от 1870 г. в гражданска и в социална революция, на която стратегия Маркс противопостави своите “научни” коментари и съвети, “перманентно” променящи се от позицията на германски шовинист, през увещания на френския пролетариат да поддържа правителството на своя бъдещ палач – Тиер, до заключителните, закъснели поздравления към “щурмуващите небето парижани” в “Третия адрес”…

Парижката Комуна показа на Европейската работническа класа, КОЙ, КОЙ Е! В актива на Бакунин е записано непосредственото участие в революционните събития през есента на 1870 г., констатацията за водещата роля на пролетариата във “войната на колибите срещу палатите”, постановката на въпроса за необходимостта от съюз на работниците със селяните, необходимостта от революционна пропаганда сред последните, тъй като те оставаха безучастни зрители на събитията и накрая, необходимостта от търпелива организационна работа, която може да продължи още десетки и десетки години.

В актива на Маркс и последователите му е изводът, че “работническата класа не може просто да овладее готовата държавна машина и да я пусне в ход за постигане на собствените си цели”. (МЕ, т. 18, стр. 90). За да се стигне, накрая до бисерът на марксическата теоретична мисъл – до “творческия подход” към решаването на въпроса за формите на прехода на различните страни от капитализъм към социализъм, в зависимост от конкретните исторически условия, от споразуменията и от съотношението на класовите сили. В реч, произнесена на 8 септември 1872 г. на митинг в Амстердам, “пролетарският Иехова” издига и обосновава тезиса за това, че наред с революционното насилие, в някои страни, например в Англия, САЩ и Холандия, поради специфичните исторически условия, сложили се в тях, “работниците могат да постигнат своите цели с мирни средства”. (МЕ, т. 18, стр. 154). Метаморфозата е приключила: извършило се е невероятното превъплъщение на бунтаря Карл Маркс в… Мики Маус. Активната открита борба постепенно се е свлякла до вътрешно-системен реформизъм, чието продължение е вътрешно-системната интеграция. И така, от условния старт до условния финал, нашите тежкотонажни “научни социалисти” са изминали славен маратон, наченал с легализацията и легавизацията в класовата борба, до изпращането й в… канализацията. Такава е перманентната дегенерация, която в края на крайщата ни води до простия и ясен въпрос: марксизмът не отпраща ли енергията на експлоатираните маси в клоаката на историята? Дали “класиците” и техните изтърсаци са правили това съзнателно или несъзнателно, не е толкова важно.

Например, в Петата република, повече от 100 години след Парижката Комуна, две разновидности на откритата политическа “игра” – компартията и соцпартията или “революционната” и реформистка “алтернативи” – бяха обединени от обща програма, с която френският пролетариат и дребната буржоазия, трябваше да направят нови крачки към светлото си бъдеще. Този път те бяха водени от тройния “авангард” (ФКП + ФСП + “левите” радикали) начело със стария въжеиграч, “полумарксист” и опортюнист Франсоа Митеран, сменил 11 партии и участвал в две дузини правителства, начиная с това във Виши на маршал Петен по време на нацистката окупация на Франция през Втората световна война в съюз с “комунистическия” клоун Жорж Марше. В цитираната в началото книга на “революционния” марксист Жак Дюкло (“Сянката и слънцето”) може да се прочете: “С цел ликвидация господството на крупния капитал и провеждане на нова икономическа и социална политика, която да скъса с политиката на финансовия капитал, правителството постепенно ще предаде на обществото (тоест на държавата) най-важните средства за производство и финансовия апарат, намиращи се в ръцете на господстващите капиталистически групи… От самото начало на работата на парламента, необходимият минимум от предприятия ще бъде национализиран. Политиката на предаване на средствата за производство в ръцете на обществото, ще обхване веднага банковия и финансов сектори, а също и промишлените групи и предприятия, заемащи решаващи позиции в ключовите отрасли на икономиката.” (стр. 329)

Какво е това – мозъчна атрофия или измамничество? По-скоро последното, тъй като тази “джобна” обща програма е осъществима само, ако извънсистемното правителство позволи на вътресистемното “ляво” правителство на Франция “да скъса”, “да предаде”, “да обхване” и “да национализира”. Именно в такъв “позволителен” режим е възможна гръмогласно провъзгласената от Маркс на митинга в Амстердам перспектива на “мирния преход” към “социализма”. Ако финансовата сакулина има изгода от такъв преход, при който режим на работа интегрираната фугер-помпа ще бъде по-ефикасна и доходоносна, то тя няма да препятства, а по-скоро – обратно, всячески ще способства, провокира, устройва такъв “преход”, имитирайки “обективни световни процеси”, за които ще тръбят “джобните” агитпропи, социолози, икономисти, политолози и прочее лакей.

Ако такъв “мирен” или немирен преход се извършва в “непозволителен” режим, при най-невинния опит да се отнемат част от заграбените богатства, глобалната сакулина на паразитите, ще произнесе смъртна присъда срещу тези, които са дръзнали да нарушат правилата на мондиалната игра. Глобалната кредитно-финансова сакулина “обективно” ще устрои фашизоиден пуч или блокада, за да върне “блудната” страна в “правия”, “нормален”, “цивилизован” исторически път на развитие, връщайки заблудилата се овца в стадото на “международната общност”…

Но нека се върнем отново в ХIХ-ти век, в края на неговата трета четвърт. И така, на финала на класическия марксизъм, вътрешносистемните реформи и интеграция в паразитната система на държавността и “пазарното стопанство” са закономерни. На своя главен идеологически съперник в МРА и на неговата гнила, опортюнистическа политика, Михаил Александрович е издал следната кратка характеристика: “… в политическо отношение г-н Маркс е пряк ученик на Луй Блан… той се учеше от малкия французин… Тази странност е лесно обяснима: и двамата – френският риторик, като буржоазен политик и отявлен поклонник на Робеспиера и ученият икономист в тройното му качество на хегелианец, евреин и немец – бяха отчаяни привърженици на държавността и проповядваха държавния социализъм, с тая само разлика, че първият вместо с аргументи, се задоволяваше с риторични декламации, а вторият, както подобава на учен и тежък немец, защитаваше любимия им принцип с всички хитрости на хегелианската диалектика и с цялото богатство на многостранните си знания.” (Б-ФСП, стр. 444 – 445)

Както е известно, Луй Блан твърдеше, че ликвидацията на паразитните отношения е възможна без революционна борба, по пътя на създаване на обществени работилници и въвеждане на всеобщо изборно право. По същество, той беше родният баща на Ласал и на съвременните социалдемократи.

Печалните резултати от “откритостта”, както вече споменахме, произтичат от абсолютното несъответствие между избраната форма на борба и условията на тази борба. В условия на таен паразитен сговор, такава форма е обречена на провал. Нещо повече, тя е някаква отвратителна разновидност на доносничество, тъй като в атрибутите на откритата борба, вече е заложена “играта на закрито”. Социалният мониторинг, канализираната революционна енергия на масите и социалната анестезия са трите главни коза, открити за противника. С помощта на първия се проследява състоянието на експлоатираните маси и градуса на тяхното социално напрежение; с вторият се смъква излишното напрежение в режим на управляемо разтоварване; а с помощта на третия се постига безопасен режим на експлоатация, при който масите се импрегнират с всякакви социални псевдо-теории, пред тях се поставят лъжливи цели, имитира си “класово борба” и им се внушава, че всичко се развива както трябва (“като по учебник”) в посока на “най-добрия от всички възможни светове”.

Идеята на Михаил Александрович, че на организирания сговор на угнетителите трябва да противостои също такъв организиран сговор на угнетените, е просто обречена на успех, защото: първо, тайният характер на борбата обезпечава внезапност на всяка тактическа атака срещу паразитните структури; второ, гарантира пълна самостоятелност за всяко мероприятие, на всеки негов етап – от замисъла до реализацията, тъй като отсъства подконтролността и съответно манипулируемостта от страна на същите структури; и трето, има огромни възможности за маневриране, в това число и лъжливо, което се обезпечава от наличието на множество открити организации сред угнетените маси, и което създава възможности за манипулиране от своя страна и отвличане вниманието на противника с цел скриване на истинските си намерения.

Затова и на въпроса кой е прав и кой – не, е време да поставим точка: в избора на форма и стратегия на водене на борбата, прав се оказва Михаил Алексавдрович. Неговата идея за контразаговора е жизнена, рационална и ефикасна, и главното – печеливша, като се има предвид всеобхватният, концептуален характер на бакуниновия таен контразаговор в борбата с паразитизма. Що се отнася до тривиалната идея на заговорничеството, то нейните корени са много древни: тя се е родила спонтанно и едновременно със самата борба за власт. Представата за заговора, като единствена възможност за установяване на “достойни закони за обществото”, са развивали крупни теоретици и практици на тази идея, като авторът на “Принца” – Макиавели, Пестел, Бланки, Ткачов. В този смисъл Бакунин не е изобретил “дървения велосипед”. Но неговата концепция има надсистемен, интернационален/световен характер, докато идейните разработки на гореизброените му предшественици и съвременници са били вътресистемни и чисто локални, и най-главното – преследваната от тях цел е била заграбване на държавната власт, тоест установяване на поредната диктатура, а според Бакунин точно тя “няма да освободи народа, а ще го подчини на нова експлоатация”.

Нека си спомним, че държавата е резултат от паразитогенезата, тоест е исторически създадена машина за угнетяване. Глобално разрушение на всички държави – ето простата бакунинска рецепта за болестта на човечеството. Няма да бъде излишно, ако цитираме точно мисълта на Михаил Александрович:

“Разрушение на всички държави, унищожение на буржоазната цивилизация, свободна организация отдолу нагоре, посредством свободни съюзи – организация… на цялото освободено човечество, създаване на нов, общочовешки свят”. (Б-ФСП, стр. 503)

Всякакви теории на държавността, както и тези за революционна диктатура, по същество, не се отличават една от друга – те са или блъфове на лакеи, или доктрини на юридически кретени: “Цялата разлика между революционната диктатура и държавността се състои само в опаковката. Всъщност, те представляват едно и също управление на мнозинството от малцинството, в името на глупостта на първото и мнимия ум на последното. Затова те са еднакво реакционни, водещи до един и същи резултат: непосредствено и непременно утвърждаване на политическите и икономически привилегии на управляващото малцинство и на икономическото и социалното заробване на народните маси. Сега е ясно, защо “революционните” доктринери, чиято цел е събаряне на съществуващата власт и ред, за да основат върху техните развалини своята собствена диктатура, никога не са били и не ще бъдат врагове на държавата, и винаги са били и ще бъдат най-горещи поборници за нея. Те са врагове на сегашната власт, защото тя изключва собствената им диктатура, но заедно с това – са най-верни приятели на държавната власт, без чието удържане, революцията, освобождавайки народните маси, би отнела на мнимото революционно малцинство всяка надежда да ги вкара в новия ярем и да ги “облагодетелства” със своите правителствени мерки.” (Б-ФСП, стр. 438 – 439)

В качеството на доказателство, Бакунин привежда съвременни нему събития, когато в 70-те години тържествуващата навсякъде европейска реакция, под предводителството на Бисмарк, довършваше “метастазите” на Парижката Комуна, – ето, “сега когато мислихме, че всички искрени революционери ще се обединят, за да дадат отпор срещу отчаяното нападение на европейската реакция, ние виждаме обратното: псевдореволюционните доктринери под предводителството на г-н Маркс застанаха не само в Германия на страната на държавността и властниците, против народната революция.” (Б-ФСП, стр. 439)

Разбираемо е, че подобна линия би била невъзможна при наличието на една международна, строго законспирирана, разклонена, мрежова, революционна организация, действаща по единен план, едновременно и съгласувано в цяла Европа. Над изграждането на такава организация от готовия материал на МРА бе работил Михаил Александрович.

Създавайки първоначално “здраво” ядро от преданни на делото на революцията, опитни, безстрашни, устойчиви и мъдри съмишленици, той навярно вече не се е съмнявал в успеха на своето начинание: – от това ядро, като от семе, малко по малко, съобразявайки се с текущата епоха, ще израстне боеспособна и мощна организация. В писмото си до Нечаев, Бакунин нахвърля структурите и устава на такъв таен съюз. Важното е да отбележим, че що годе смислена, състоятелна и сериозна критика на бакунистките идеи от страна на Маркс и на ленинистите (с програмата им за вътрешносистемна трансформация на буржоазната революция в държавно-капиталистическа, посредством установяване на своята военно-полицейска диктатура и етатизация на икономиката) не съществува. Има само явни софизми, смесване на разносистемни елементи и отношения: конспирацията и свободната самоорганизация на обществото били несъвместими; разрушението на държавата се свеждало до декретиране от страна на анархистите, на които се вменява във вина отказ от въоръжената борба с буржоазията и т.п. дребнави клевети, непрекъснато жонгльорство, ощипвания и кална помия, изобщо четенето на “анти-бакунисткия” 18-ти том на “класиците” е безвъзвратно губене на ценно време.

Създадената ситуация е била твърде точно осветена от Пьотр Ткачов в неговото “Открито писмо до господин Фридрих Енгелс”:

“Вие се възмутихте единствено от това, че ние русите имахме нечуваната смелост да не застанем с вас под едно знаме, по време на великия спор, който разцепи Интернационала на две части. Вие ни упреквахте рязко, защото в своя отчет пред руските читатели за този спор “Напред!” е нарекал вашата безтактна брошура против “Алианса” памфлет и затова, че не пожела да се овъргаля в полемичната кал, с която вие и вашите приятели се постарахте да омърсите един от най-великите и самоотвержени представители на революционната епоха, в която живеем… вие видяхте, че нашите симпатии и тези на нашата революционна партия не са на ваша страна, а са с човека, който се осмели да вдигне знамето на въстанието против вас и който оттогава стана вашия заклет враг, стана вашия кошмар – b?te noire на вашия апокалипсис… Вие не бяхте в състояние да разберете, че бидейки напълно солидарни с основните социалистически принципи на европейската работническа партия, ние можем в същото време да не бъдем солидарни с нейната тактика и никога няма да бъдем солидарни с фракцията, начело на която стоите вие и господин Маркс, по въпросите, отнасящи се до практическото осъществяване на тези принципи и революционната борба за тях”. (“Революционният радикализъм в Русия през ХIХ век”, М. 1997, стр. 343 – 346 = РРР ХIХ, стр…)

Във въпросите за формата и начина на организиране на революционните сили, руската радикално настроена младеж застана на страната на Михаил Бакунин: “Доколкото политическият елемент на борбата се издига на пръв план, все по-силно се чувства потребността от една страна да се координират повече революционните сили, а от друга – да се облече в по-голяма тайна тяхната дейност” (РРР ХIХ, стр. 354)

В леталния изход за МРА, повече никой не се е съмнявал: “… на легалната повърхност сега остана само агонизиращата форма, която не плашейки вече никого, тихо и мирно доизживява своите последни дни”. (РРР ХIХ, стр. 354)

Анализирайки дейността на МРА, младежта отказа решително правото й на живот: “Историята на тази организация и нейното съвременно положение в различните европейски държави, свидетелства, че тази легална почва, върху която тя искаше да се бори със съществуващия ред, с всеки ден все повече и повече се изплъзва из под краката й…” (РРР ХIХ, стр. 354)

Както виждаме в избора между МРА и Бакунин, руската революционна младеж без колебание и без уговорки взе неговата страна.

Бакунистката теория на революцията в своята универсалност, има общ характер. В локално приложение, когато не се е задействал принципът на мондиализма, тя приема специален характер. Този случай (на изолиране на революцията в национални или регионални граници) следва да се разгледа в специалната теория на революцията, но това е друга тема, която се нуждае от отделно изследване.

6. ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Време е да направим изводите. Във времето, когато Карл Маркс, според Енгелс, открива “фундаменталния закон”, че хората първо трябва да ядат, да пият, да имат жилище и облекло, а след това всичко останало, и с препоръките си за легална политическа борба, отведе работническото движение в задънената улица на социалдемокрацията, а по-късно с нелегалната, “революционна” – в капана на болшевизма, Михаил Бакунин, посветил изцяло живота си на делото за освобождение на човечеството, без откривателски стремежи, успя да създаде своята универсална теория на революцията, при това в завършен вид, правейки пътьом купчина открития, без дори да ги забележи.

Приоритетът на Бакунин е безспорен в следните иновации (употреба на нови идеи, процеси и практики, базирайки се на |ново| приложение на науката и/или теxниката):

неадитивност на кумулацията на човешките усилия;

– възгледа върху историята, като перманентен заговор;

заговорът, като фактор на паразитогенезата;

държавата, като резултат от паразитогенезата (по-точно в определен, междинен стадий от нейното развитие, но в никакъв случай не и като крайна фаза на паразито-метаморфозата защото негативният процес на създаване на мултинационални и транснационални паразитни и военни образувания ще продължи, дотогава, докогато има благоприятни условия за тях, т.е. докато не им се сложи край);

идеята за контразаговора: на организирания паразитен сговор трябва да противостои също така организиран, интернационален, антипаразитен, таен заговор, който единствен може да преодолее заговора на паразитите.

 

Имайки най-сериозни, некабинетни намерения да реализира своята идея за контразаговора, Михаил Александрович е разработил своя собствена технология на революцията и изхождайки от практиката, е извел „на повърхността“ нейната обща теория в най-универсалния й вид. Да разработва последната като кабинетна доктрина, Бакунин не е възнамерявал, – той е бил съвсем деятелен човек, не му е оставало време и затова тя е разпръсната във всичките негови немногочислени работи и в многобройните му писма. Въпреки това, такава теория съществува в творчеството му, при това във великолепно проектиран, макар и незавършен вид. Успехът на бакунинската революция се гарантира:

– при наличието на революционна ситуация;

– при наличието на тайна революционна организация;

– при реализация в перманентната пряка революционна акция на трите принципа: мондиализъм, стихийност и кумулация.

 

В заключение следва да подчертаем, че в бакунинската концепция засоциалнатареволюция, перманентността има две измерения – в дълбочина и в ширина. В дълбочина ще рече до ликвидиране на държавата и на пазара, и замяната им с анархокомунизма, а в ширина – до реализирането му в планетарен мащаб – върху петте континента.

Двете развития са свързани помежду си и са взаимно обуславящи се, като “в дълбочина” е основата на развитието на революцията “в ширина”, или другояче казано, в дълбочина е “първичното” начало, а в ширина – “вторичното”!

Освен разминаванията на анархизма и марксизма по стратегическите, тактически и организационни въпроси на социалната революция, които са разгледани в тази студия, още по-капитално значение имат програмните разлики между тях и последиците от практическата им реализация, които ни отпращат в две различни “социални пространства” – на анархокомунизма и на държавния капитализъм, както ни показа това примерът със спряната на полупът Руска революция от 1917 – 1921 г. Болшевишкото крило на социалдемокрацията се превърна в гробар на перманентната социална революция, а тезите на “зрелите” Маркс и Енгелс, които цитирахме бяха по-скоро “меншевишки”… Кървавата руска трагедия завърши, като смрадлив фарс в блатото на съвременния капитализъм и неговите социалдемократически лакеи.

 

Тук, с примера на МРА, бе продемонстрирана неефикасността (изразявайки се меко) на откритата легална борба с паразитизма. Победният резултат на противоположната, нелегална форма на борба е концептуално обоснована от Михаил Александрович, а на историята бе предоставено да потвърждава не само формата, но и цялата бакунинска технология на депаразитологията.

Методите на легалната борба за унищожение на сакулината доказаха своята несъстоятелност. Тя просто няма да го допусне. Глупаво е да се мисли, че виждайки как се опитват открито да срежат “кислородните й шлангове”, тя ще позволи ножа да влезе в действие. Особени “научни” доказателства на този очевиден факт, не са нужни.

Да се уповаваме на вярата, че политическата просвета на масите и всеобщото избирателно право ще изключат фугер-помпата “в конституционен порядък”, занулявайки, например, процента на рефинансиране на фалиралата система, е чиста утопия: веднага ще бъдат взети всички превантивни мерки, както това се видя при различните банкови и системни кризи, на които станахме свидетели в наше време.

Време е да се разбере, че известният на цял свят лозунг на пролетарския Иехова, отправен открито към пролетариите, в действителност отдавна вече е реализиран тайно от паразитите-сакулинисти, наистина в малко коригирана форма:

“Паразити от всички страни, съединявайте се!” Те отдавна са се обединили и, създавайки мощна междудържавна паразитна структура, са извървяли своя таен мафиотски път от ломбардската банко-мафия до фугер-фактора.

Технологията за разрушаване на паразитната структура е разработена и оставена ни в наследство от Михаил Бакунин. Уроците от историята на освободителното движение потвърждават тезите му, затова нито той, нито неговото наследство се нуждаят от някаква апология. Делото на Бакунин е справедливо, следователно – победоносно. Това също не се нуждае от особени “научни” доказателства…

Георги Константинов

______________

ЩО Е САКУЛИНА? Малко ракообразно, представляващо тип паразитираща “лепка”, която разчита на морските раци за своя растеж и процес на възпроизводство. Женската ларва на сакулина намира морски рак, пробива твърдата му външна обвивка и инжектира мекото си вътрешно тяло през една от сглобките в черупката на рака. Така тя прониква в тялото на рака и започва паразитната си дейност. Ларвата на сакулина расте вътре в него и образува торбичка, която виси навън от тялото на рака, където обикновено биха се мътили неговите яйца. Паразитът предизвиква безплодие у рака и така запазва енергията, която той би използвал за възпроизводството си, в полза на собствения му паразитен растеж и жизнен цикъл. Инфектираните раци са неспособни да възстановяват вреди по черупките си или да регенерират изгубените си крайници, като по този начин допълнително пестят енергия в полза на паразита. При мъжките раци паразитът предизвиква забележителни промени в тялото на рака и поведението му. Сакулина изпуска хормони, които химически кастрират мъжкия рак, променят тялото му, така че да изглежда като женска от същия вид, и дори карат рака да изпълнява женските танци на чифтосване.

Мъжките сакулина намират инфектиран рак и оплождат яйцата в торбичката на женската, висяща от коремната област на рака. По време на възпроизводство при здрави раци, женската освобождава оплодените яйца от мътилото. Раците, които са паразитирани от сакулина, извършват същото, но по недоглеждане освобождават облак от яйца на сакулина. Ракът се грижи за чуждите яйца, както би го правил и за своето собствено поколение, и щом ларвите се излюпят от яйцата и бъдат освободени в морето, процесът започва отначало.

 

ДАНО ВСИЧКО ДА Е СТАНАЛО ЯСНО!

 

Адрес на статията
Етикети: ,

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*