Портрет на работодателя

№-4_21

Пътувам с един съселянин. Първо, докато композицията киснеше на Централна гара, ни наваля дъжд, вагоните протекоха през незатварящите се прозорци. После пекна слънце, във влака заприлича на сауна. Трябваше да се приберем от работодайната София в безработната си провинция за един час по разписание, но след потопите пътническият ни керван пропуска закъснели бързи влакове, което удължава ежедневното пътешествие с още 40 минути.

Известно време мълчахме след уморителната нощна смяна, а тя продължи до ранния следобед, както все по-често се случва, без ни най-малко този факт да се отрази в начислените ни надници,… а и тях не сме сигурни кога ще ни ги изплатят. Така че намусено си траехме, слушайки ядовете на бивш армейски старшина, отишъл да си продължи разрешителното за пищова, а вместо това се разделил с него, „докато трае проучването на молбата му“, че и платил неочаквани такси в размер над двеста лева – близо половината от пенсията му. По едно време съселянинът ми не издържа:

– И за какво ти е този пищов?

– Да се цаня за пазач, за какво друго. Не смогвам да си купувам лекарства, да покривам сметките и да се храня нормално с онова подаяние, пенсията!

– По-харно да беше гръмнал някой политик или мутра, вместо да им се цаниш за заплата! – ядоса се съселянинът ми.

Старшината от запаса за миг въздъхна благо като котарак пред паничка с мляко.

– Ох, момче, това само в антични времена чат-пат е давало резултат – убиеш царя и вражеската армия се предава. А днес, колкото бойковци, станишевци и догановци да гръмнеш, значи ти трябва не една картечница вместо пищовче, мародерската им армия остава…

Съселянинът сменя темата:

– Абе и аз преди време се наемах при един катил… Вика, ще почнеш в сервиза работа, ама преди това си купи инструменти и работни дрехи, пък след изпитателен срок ще ти давам и заплата. То като твоя работодател излиза, щом не те ще без собствен пищов. Да не е същият чорбаджия?

– Хм. Кой ли знае… Моят е бил мутра през 90-те. Застраховател. После станал ченге, катаджия. Разправяше, че като мутра се преуморявал да гони длъжници и да изтупва от тях борчове. А като униформен си рахатувал – разни нарушители сами му се натискали пари да дават. Обаче, издънил се и свършила авантата, затова станал фирмаджия със спестяванията. И сега е РАБОТОДАТЕЛ, пфу.

– Бре! Ами че моят чорбаджия е същият! Как се казва?

Имената обаче не съвпадат. Обажда се друг човек от задушното купе – и неговият РАБОТОДАТЕЛ бил от същата порода. И още един бачкатор припознава с минимални разлики своя чорбаджия в описания портрет. Купето се умълчава. После съселянина ми пак го хващат ядовете:

– Ей, старшина! Голям глупак си, че си дал да ти вземат пищова!

– И аз същото викам, глупак съм – тъжно отвръща пенсионерът. – Ама да бях само аз глупак, лесна работа. За съжаление, всички сме. Още по-лошо – страхливи глупаци.

След което стисва устни и забива поглед през мръсното от години стъкло, а на езика на всички ни горчи, ох как горчи. Още повече горчи, че преглъщаме горчилката, даже не смеем да я изплюем накъдето трябва.

 

Адрес на статията
Етикети: , ,

За Свободна Мисъл

Вестникът е официалният печатен орган на Федерация на Анархистите в България

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*