Имунната система на капитализма

Фарсът не е от вчера

Имунната система се задейства, когато има опастност за властта

Според съвременните разбирания различни органели образуващи еукариотните клетки1, които изграждат всички животни и растения са възникнали от симбиозата на тези клетки с различни бактерии (бактериите представляват едноклетъчни организми, и бактериалните клетки се наричат прокариотни). Преди работата на известната американска биоложка Лин Маргулис повечето биолози са смятали, че еукариотните клетки са възникнали постепенно чрез механизмите на дарвиновата еволюция – естествен подбор влияещ върху честотата на определени гени, които вече съществуват в природата или се появяват в даден момент в следствие на случайни мутации. Това класическо разбиране обаче се оказва невярно след като разработките на Маргулис биват потвърдени в лабораторията и се оказва, че основният градивен елемент на животните и растенията е възникнал в следствие на симбиотична връзка между няколко различни едноклетъчни организма. Определени клетки са „погълнали“ дадени бактерии, които са продължили да живеят, да функционират и да се размножават в тялото на основната клетка изпълнявайки функции, които са подпомагали оцеляването и. Постепенно тези бактерии са се превърнали в жизненоважна част от клетката, в неин „орган“. Пример за такъв „орган“ са митохондриите, които осигуряват енергията необходима за нормалното функциониране на клетката. Тези органели някога са били прокариотни бактерии, които са били инкорпорирани в други клетки (предците на днешните еукариоти) и които и до днес носят собствено ДНК, размножават се независимо от клетката майка и са жизнено важни за нормалното и функциониране.

В природата има много подобни примери за симбиотични взаимоотношения, които биха могли евентуално да доведат до формирането на нови видове чрез сливането на симбиотите в един общ организъм чиито способности за оцеляване надхвърлят тези на двата симбиота взето поотделно. Типичен пример са множеството интестинални бактерии, които живеят в дебелото черво на хората (напр. бактерията Бифидус). Тези бактерии спомагат за храносмилането и се борят с патогенни бактерии навлизащи в организма. Всъщност типичните за чревната флора бактерии имат ключови функции за определени аспекти на имунологичния отговор (реакцията на имунната система при контакт с патогени). Такива функции например са способността на определени бактерии (Bacteroides fragilis) в комбинация с някои полизахариди да коригират дефицити на Т-лимфоцити (бели кръвни телца с изразена имунологична функция), способността на други бактерии директно да синтезират бактероцини (вещества с токсичен за патогенните бактерии ефект) и способността на симбиотни интестинални бактерии да увеличават киселинността на средата, което има унищожителен ефект за болестотворни бактерии, повечето от които виреят добре в среди с неутрална киселинност.

Тези бактерии се смятат за симбиотични организми, а не за естествена част от човешкия организъм (новородените почти нямат чревна флора, тя се появява по-късно с навлизането на такива бактерии в организма предимно чрез храната) но на функционално ниво могат да се разглеждат като структуроопределящи за нормалното функциониране на имунната система. Поради полезните си имунологични и храносмилателни функции такива бактерии често се наричат „пробиотични“.

В природата подобен тип симбиоза протича както на микро, така и на макро ниво и както видяхме играе ключова роля във формирането на нови биологични видове. Интересно е, че симбиотите могат да играят ролята и на мощно оръжие. Осата от вид cotesia congregataизползва специфичен вирус при размножителния си цикъл. Вирусната ДНК е инкорпорирана в оригиналната ДНК на осата и се инжектира в ларвите на червея Manduca sexta заедно с яйцата на осата. Вирусът унищожава имунната система на червея, което дава възможност на яйцата на осата да се развиват необезпокоявани в тялото на приемника хранейки се от веществата, които червеят съдържа буквално изяждайки го отвътре. Вирусната ДНК, която прави това възможно е била инкорпорирана от оригиналната ДНК на осата в някакъв момент от еволюционното и развитие. Този вирус днес представлява практически част от организма на осата. Това е станало като по някакъв начин тази част от ДНК на вируса, която му е необходима, за да се размножава е била премахната. Вместо това гените, които са необходими за синтеза на този вирус са се превърнали в част от ДНК на самата оса. Така този вирус, който може би някога е бил заплаха за осите от този вид се е превърнал в ключова част от техния организъм, в биологично оръжие с фундаментално значение за възпроизводствения им цикъл.

Тези факти от биологията искаме да използваме като база за аналогия със съвременни „радикално леви“ партии от типа на Сириза и Подемос, обществени фигури като Петър Волгин и др. Нашата теза е, че тези субекти са „симбиоти“ на системата, предатели на историческите си прекурсори, които са били инкорпорирани в съвременния организъм на глобалния капитализъм и основната им функция е да играят ролята на „имунологичен отговор“ в ситуации, при които глобалният капитализъм е заплашен от автентични процеси на масово недоволство.

Генезисът на структури като Сириза и Подемос се корени в последствията от последната финансова криза, която постави под заплаха жизнения стандарт на много хора в Европа и по света и под давление на глобалния капитал наложи мерки на остеритет, които понижиха жизнения стандарт и отнеха редица социални придобивки от хората. Финансовите спекуланти, които създадоха тази криза бяха финансирани от правителствата с парите на собствените им данъкоплатци, при което банките запазиха активите си, а народите обедняха. Задълбочаващата се пропаст между най-богати и най-бедни, която произтече от поредното упражнение в стил „Приватизация на печалбите и социализация на загубите“ генерира съществено социално недоволство. В допълнение с разбирането, че политическата система както винаги действа само и единствено, за да охранява заграбеното от капитала недоволството прие опасни размери. И тук се включи една от последните (и най-ефективни) защитни линии от имунната система на капитализма. Гражданските движения на недоволните „родиха“ политически структури от типа на Сириза и Подемос, които активно влязоха в политиката с „радикално леви“ лозунги призоваващи за анти остеритетни политики и повече финансови регулации от страна на държавата върху капиталовия сектор. Тези структури бяха определени като радикални както от противниците, така и от поддръжниците им. Но какво всъщност беше радикалното? Къде е лявото? Призивите за нарастване на корпоративния данък с 0.7% (сегашните са между 2 и 4% в почти всички страни от ЕС и САЩ) не са радикална мярка. По времето на Рузвелт определени данъци върху печалбата достигат 96% и въпреки това никой не твърди, че американският президент е бил ляв радикал. Не го твърдим просто, защото не е вярно! Трудно е да говорим за ляв радикализъм, когато става дума за политически партии, които се явяват на избори,приемат капиталистическата форма на производствени взаимоотношения и призовават за по-силна държавна намеса в икономиката. Нека разгледаме по ред начините, по които подобни формации изпълняват ролята на имунен отговор в ситуации на заплаха за организма на статуквото:

  1. Изместване на дискурса. Партии като Сириза и Подемос, както и публицисти като Петър Волгин и Александър Симов и подобните им не се обявяват против нито един от структуроопределящите атрибути на съществуващата система. Частната собственост върху средствата за производство, репрезентативната псевдо демокрация и държавното устройство на обществото никога, подчертавам, никога не са били обект на критика от тяхна страна. Дори напротив, формации и индивиди от този тип нееднократно са призовавали за по-строг държавен контрол над частния финансов сектор, което само по себе си естествено предполага съществуването на държава и финансов капитал. Това все още не е трагедия, тези идеи не са нови и фактически представляват леко осъвременяване на класическата кейнсиянска икономическа доктрина въплътена впоследствие от различни „социалдемократически“ партии. Без да се спираме тук на ползите (в дългосрочен аспект практически нулеви) и вредите (епитомизиращи риска от катастрофа за човешката цивилизация) от реформизма ще отбележим само, че именуването на подобни тези като „радикални“ е пагубно за потенциала на обществото за истинска промяна. Не е трудно да видим, че подобни тези представляват олекотена форма на реформите предложени от Кейнс и Рузвелт по време на Голямата Депресия. Всъщност подобни „радикални“ призиви не се доближават дори до фактическата политика на повечето западно европейски „социалдемократически“ партии от края на втората световна война до края на 80те години на миналия век. Данъчните и фискални предложения на „радикали“ като Сириза и Волгин са всъщност доста по-десни от политиката провеждана от шведските „социалдемократи“ през 80те години и статистки, които да потвърдят това наблюдение има в изобилие2. Какво е радикалното тук? Естествено, нищо. Става въпрос за кух откъм съдържание лозунг. Този лозунг обаче е изключително опасен, защото чрез обявяването на такива явления и програми за „радикални“ истаблишмънтът дефакто дефинира понятието радикален като при това го вкарва в удобно за себе си русло. Класическите леви движения в Европа от 17 век насетне винаги са имали една основна цел – унищожаването на капитализма и държавата и замяната им с по-хуманна форма на обществено-икономическо устройство. Тези идеи са били схващани като радикални с основание, защото са предлагали качествена промяна на съществуващата тогава (и днес) система. Благодарение на партии като Сириза и Подемос някогашният спор „за държавата и капитализма или против държавата и капитализма“ днес е дегенерирал до спора „за повече държавна регулация над финансовия капитал или за по-малко държавна регулация над финансовия капитал“. Първият спор включва в себе си радикална теза, която предполага революционна промяна на обществото. Вторият спор не включва в себе си такава. Вторият спор всъщност се корени в спора между английската икономическа школа на Кейнс и австрийската школа на Хайек, като и двете са прокапиталистически виждания, които спорят за периферни атрибути на системата. Никой не е наричал Кейнс „радикал“ по времето, когато същият е бил активен автор. Днес Сириза обаче се представя за радикална, за да печели симпатии сред недоволните, а опонентите и с радост и пригласят, за да вкарат термина „радикален“ в удобното русло на статуквото. Виждаме как през годините се е получило едно отместване, при което за радикална позиция днес се представя просто едно специфично разбиране за капитализма и държавата докато в миналото радикалността се е свързвала с тяхното тотално отрицание. По този начин виждаме, че като умерени и разумни започват да се схващат позициите на МВФ, ЕЦБ и други финансови институции, които в миналото биха минали за радикално десни, докато за крайно леви минават преопакованите кейнсиански позиции на партии като Сириза и Подемос. На този фон не е учудващо, че за автентични анти системни идеи не остава почти никакво място в обществения дискурс. И спокойно можем да благодарим на партии като Сириза и Подемос за това!И въпреки, че реалните икономически и политически платформи на партии като Сириза и Подемос (засилване на държавния контрол над финансовите спекулации чрез методите на репрезентативната демокрация) се коренят директно в про-капиталистическите теории на Кейнс и политиките на западно европейските социалдемократи, то реториката, символиката, лозунгите и сантиментите им имат съвършено различен генезис. Призивите за равенство, свобода, достойнство и прочее се коренят директно в анти капиталистическите и анти държавните идеи на автентичните леви движения, които възникват в Европа като реакция на мракобесната индустриална експлоатация и безчовечния държавен терор, който я поддържа. Презрението към буржоазното самодоволство и банкови безчинства идват от същото място. Виждаме, че партии като Сириза и Подемос паразитират върху тези нагласи, сантименти, настроения и символи. Всъщност Сириза и сие биха били немислими без автентичните леви движения от миналото и техните идеологии и борба.Но Сириза и Подемос не са просто наследници на тези движения. Ако сравним автентичните леви движения с патогени, които са заплашвали съществуването на държавния организъм, то тези партии са просто симбиоти – бивши бактерии, които са били инкорпорирани в организма на статуквото и са започнали да служат на неговите цели и да използват неговите ресурси, за да оцеляват и да се размножават в неговите рамки. Вече очертахме един от начините, по които тези симбиоти служат на целите на капиталовите клетки – подменят дискурса представяйки се за реални алтернативи (бактерии), докато всъщност са просто притурки (симбиоти) към системата. При това самият смисъл на термини като „ляв“, „радикален“, революционен“ и прочее започва да се променя влизайки в рамките на системно толерирания обществен дискурс, който утвърждава вместо да заплашва статуквото. В този контекст може би си заслужава да кажем малко повече за начините, по които това „изместване на дискурса се случва.diagrama1На горната графика3 е показано как неутралната нормативната точка на континуума, който условно можем да наречем „ляво-дясно“ (връхната точка на камбановидната крива) се е изместила вдясно. През 30те години на 20ти век за норма на статуквото се е приемала някаква кейнсиянска политика на прогресивни данъци, силни регулаторни механизми върху финансовия сектор, социални осигуровки, пенсии и прочее правителствени интервенции (в САЩ този пакет мерки е наречен от Рузвелт “New Deal” – нова сделка или нов курс). Тези мерки са взети под натиска на силнисоциалистически и комунистически партии в съюз с няколко мощни профсъюзни организации. Тези партии и движения успяват да повлияят на правителството в посока предприемане на прогресивни реформи и крайният резултат е забележим икономически ръст, справяне с бедността и намаляване на икономическите различия между най-бедните и най-богатите слоеве в западния свят. За съжаление тези реформи запазват капиталистическо-държавната структура на организация и в крайна сметка, както ще видим скоро, предопределят собствения си провал. Именно в момента, в който различни леви движения в западна Европа и САЩ сключват „новата“ сделка със съответните правителства (в Европа по-голямата част от тези промени се случват след края на войната и са осъществени по модела на САЩ) става очевидно, че е по-уместно да говорим за движения, които са в симбиотични взаимоотношения със системата, нежели с врагове на статуквото. Днес, кейнсиански партии като Сириза се възприемат като „радикални левици“. На графиката виждаме как дясното отместване праща кейнсиянските идеологии в маргиналния ляв спектър на кривата. Същевременно крайно десните идеи на Австрийската икономическа школа (Хайек) се преместват към центъра и започват на се представят като норма на поведение. Класическите леви идеи (анархизъм) отиват толкова наляво, че вече са почти невидими за общественото съзнание и дискурс, но за сметка на това на десния хоризонт изгряват нови идеологии като „анархо“ капитализма, които макар да биха били немислими през 30те съставляват крайно десните течения на нашето съвремие. Следващото изместване надясно би поставило тези идеи в позицията на нормата, при което дори Австрийската школа, която допуска определени държавни структури като армия, полиция, съдебна система, които изпълняват определени социални и икономически функции (напр. защитават собствеността, пазят границите на държавите и поне номинално защитават основни права на гражданите) би изглеждала ляво-прогресивна на фона на частните армии, полиции и съдилища, които ще действат изключително в защита наелите ги корпорации и ще налагат терор над тотално обезправените маси, които ще са дегенерирали до робски конгломерати сравними с тези в древния Рим. Този момент ще бележи окончателния триумф на антиутопичния корпоративен фашизъм. За простота тук разглеждаме преместванията вдясно като дискретни събития, но всъщност имаме едно постоянно изместване по континуума, което в крайна сметка означава, че тази анти утопия се приближава към нас с всеки изминал ден, ние сме част от това отместване, ние го живеем. И което е по-лошо живеем с неговите последици. Доколко това дясно изместване се е получило спонтанно и доколко е плод на целенасочена пропаганда от страна на определена класа оставяме читателя да прецени сам.Ако всички аргументи представени дотук не изглеждат убедителни, позволете ни да цитираме известния философ Славой Жижек, който  описва същия процес със следните прости думи: „ако погледнем внимателно на предложенията на Сириза, ще открием, че някога бяха част от стандартните умерени социалдемократически програми през 60-те години на ХХ в. Тъжното е, че днес трябва да принадлежиш към „радикалната” левица, за да защитаваш същите мерки”.Другият основен начин, по който се подменя дискурсът е свързан с един феномен, който е известен на психолозите отдавна и е наречен „закотвяне“. Закотвянето е феномен, при който оценките на хората се променят ако по някакъв начин успееш да промениш крайните точки на континуума, по който се оценява даден обект или събитие. Ако например покажеш на една група хора снимка на изключително дебел човек тежащ 200кг. и после ги помолиш да оценят колко е дебел един относително дебел индивид с тегло 90кг., тези хора ще оценят 90 килограмовия индивид като по-малко затлъстял, отколкото ако не бяха видели снимката на изключително затлъстелия 200 килограмов индивид. Това изглежда се получава, защото снимката на 200 килограмовия човек измества крайната точка на континуума и на фона на този вече разтеглен континуум 90 килограмовият не изглежда чак толкова дебел, а се е приближил към центъра на континуума. Нещо сходно, но много по-оригинално като манипулация се наблюдава и в контекста на нашата тема. Някога основният континуум, по който се е водил спорът за бъдещето на цивилизацията е представлявал нещо подобно на линия, в левия край на която са стояли класическите леви идеи на анархизма, а в десния край са стояли държавните и капиталовите институции. Днес наблюдаваме уникално по хитроумието и наглостта си преобръщане на този континуум – в десния край продължават да стоят корпоративно-капиталовите агенти, а в левия е позиционирана държавната власт. Така анархизмът е изхвърлен от обществения дискурс и на неговото място и в неговата роля е предложена държавата, смъртният враг на всички прогресивни мислители от последните два века. Така на държавата и нейните властнически институции е отредена ролята, която някога са изпълнявали автентичните леви анти системни движения – да защитават индивидите и да гарантират тяхната свобода и неприкосновеност, да воюват с капитала и потисническите му присъдружни форми (каквато е държавата!) в името на един по-добър, справедлив и хуманен свят. Днес тази роля е поверена на държавата и спорът е дегенерирал дотам дали искаме повече или по-малко държавна намеса в икономиката. Някога за левите движения е била ясна простата истина, че държавата и капиталът са двете страни на една и съща монета, че не могат да съществуват една без друга и че по диалектическа необходимост се намират в динамично единство. Тази проста и очевидна истина обаче постепенно започва да се губи от хоризонта на общественото съзнание и бива заменена от наглата лъжа, че държавата е легитимният агент, който е призван да ограничава властта на капитала. Колко удобно – единството на държава и капитал се раздвоява, представя се като два отделни субекта, които се намират в антагонистични взаимоотношения и всеки един от тези два уж различни субекта се поставя в единия от двата края на континуума, който днес предопределя политическия дискурс. Какво по-хубаво от това да представиш най-добрия си приятел за враг и да разиграеш мнима битка между двете лица на едно и също статукво? Днес всички се чудят до каква степен държавата трябва да регулира капитала докато същинският въпрос е доколко държавата и капиталът въобще трябва да съществуват. Този въпрос някога е бил остро поставян. Днес за повечето хора обаче той изглежда немислим и спорът е дегенерирал до изкуственото противопоставяне на държава и капитал, което всъщност не е никакво противопоставяне и няма как да бъде. Естествено, че на този фон финансовите спекуланти вече могат спокойно да зададат въпроса доколко всъщност е нужна държавата отваряйки път за „анархо“ капиталистическите идеи. Капиталът вече е достатъчно могъщ, за да може да се справи и без държава (поне според някои) като и изземе функциите и подчини репресивния и апарат окончателно на собствените си цели. Не е трудно да си представим, че един достатъчно концентриран и монополен капитал (а тенденциите от 50години насам са именно към концентрация и монополизация) в съчетание с определени развиващи се технологии (напр. монополен контрол върху гмо храни) би могъл да се надява да увековечи позицията си изземвайки държаните функции и институции и довършвайки трансформацията им в корпоративни притурки. Партии като Сириза и Подемос имат своята очевидна роля в този процес на предефиниране на континуума. Именно те са основните радетели на идеята, че държавата е агентът, който би могъл да възпре или поне да редуцира корпоративния натиск. Но държавата винаги е била просто гарант за позицията на капитала, гарант на статуквото и идеята, че чрез държавата народите ще устоят на корпоративните интереси е просто лъжа, подмяна на проблема. Така в рамките на континуума държава – капитал за автентичното ляво буквално не остава пространство за реализация. Как би могъл един анархист да отговори на въпроса „Смятате ли, че държавата трябва да повиши корпоративния данък?“ Няма как, отговор „Да“ би бил толкова грешен, колкото и отговор „Не“, защото въпросът е разположен в пространство, което се изчерпва от държава и капитал. Левите имат нужда от разширяване на пространството, за да могат да аргументират тезите си, но това разширяване трудно ще се случи в условията, в които чакаме Сириза да ни спаси от остеритета… По-долу е представена схема, която онагледява предефинирането на континуума, за което говорим. Следва ли да ни учудва, че партии като Сириза и Подемос са част от държавата? Следва ли да ни учудва, че личности като Петър Волгин, Александър Симов и подобни неуморно твърдят, че „Държава трябва да има!“? Не и ако изходим от нашата метафора. Според подобни тези държавата трябва да има, защото тя е неотменна част от капитала и обратно. В този смисъл отново виждаме, че ако и определени символно-сантиментални атрибути на поведението на тези субекти да се коренят в автентичното ляво, то към момента тези субекти са инкорпорирани от системата, съществуват и се размножават в нейните рамки, хранят се чрез нея и живеят за нея като истински симбиоти. Континуумът държава – капитал е удобен за тях по очевидни причини – той им осигурява благоприятна хранителна среда. Но този континуум не е пространството, в рамките на което ще се проведе истинската битка със статуквото.diagrama2
  2. Канализиране на недоволството в рамките на системата. Тук нещата са прости. Виждаме, че когато се появи сериозно недоволство сред достатъчно много хора автоматично се появяват формации като Сириза и Подемос и канализират това недоволство в удобни рамки. Така, когато капиталистическата система генерира поредната тежка криза, за която трябва да платят народите, партии като Сириза се появяват на сцената с обещания за промени и реформи, които да облекчат страданията на обикновените хора. По този начин такива партии предлагат лесен изход от ситуацията, който не включва рисковите действия и последици присъщи на всяка революционна промяна. Така за пореден път се легитимира системата с нейните политически и икономически атрибути, при което се гарантира, че автентичното недоволство няма да поеме в революционна посока. Същността на аналогията тук се състои в това, че такива партии играят ролята на бивши патогени, които са инкорпорирани в системата и се инжектират в автентичното недоволство унищожавайки съпротивителните му сили и канализирайки ресурсите му в про системна посока. Както осата е инкорпорирала бивши вируси, чието ДНК използва за да неутрализира имунната система на гостоприемника на яйцата си, така и капитализмът е инкорпорирал подобен тип партии-симбиоти и ги „инжектира“ сред масите, когато и потрябва да насочи тяхната активност обратно в рамките на съществуващото статукво, като в процеса дефакто унищожава съпротивителните сили на народите (т.е. унищожава потенциала им за автентична революция) и продължава да се храни от техните ресурси (т.е. да краде техния труд). В този смисъл виждаме ясно защо системата продължава да държи в своето ДНК кода за различни леви идеи вместо да се стреми да го унищожи напълно и завинаги. Този код е видоизменен от системата и не може да даде здраво потомство (както ДНК кодът на бившите вируси е трансформиран в част от генетичния код на осата, при което фрагментите, които са необходими за репликация на оригиналния вирус са отстранени), но когато системата изпадне в криза този спящ мутирал код се задейства в полза на капиталовия организъм парализирайки имунната система на обществото и заблуждавайки го, че лесен и траен изход от кризата е възможен в рамките на системата. Кой не обича лесните изходи, кой не би ги предпочел пред всички рискове и неизвестни на една евентуална революция? Но лесните изходи често се оказват предимно „лесни“ и по-малко „изходи“… Вирусът на лесните решения, които в крайна сметка не решават нищо е видоизмененият вирус на автентичните леви движения, който е „стерилизиран“ от системата, същата система, която го инжектира чрез пропагандната си машина в умовете ни създавайки илюзията, че се борим с нея марширувайки към… избирателните урни. Честити Сириза и Подемос, честити Волгин, Симов, Вацев и прочее „леви“ „интелектуалци“, честит гейпрайд.
  3. Капитализъм с човешко лице. Тук нещата стават малко объркани и доста спорни. Истината е, че симбиозата на определени „леви“ формации със системното статукво не просто „стерилизира“ тези формации. Тази симбиоза променя и организма на системата. Горният пример с осата отново може да послужи за аналог. Осата не просто е инкорпорирала определени фрагменти от ДНК на бившия вирус и не просто ги използва с определена цел. Този процес на симбиоза е променил и самата оса, променил е нейното ДНК и в крайна сметка вероятно драматично е повлиял на възпроизводствения и цикъл. С други думи осата след инкорпорирането на вируса практически не е същият биологичен вид като осата отпреди симбиозата. Всъщност тук терминът симбиоза дори не е напълно коректен в тясно биологичен смисъл, защото при симбиозата двата (или повече) организма запазват идентичността си. По-скоро става дума за „специация“ – възникване на нов вид, което в нашия случай е станало чрез структурното и функционално обединение на два или повече отделни видове. Именно в разгадаването на този механизъм за възникване на нови биологични видове (еукариотните клетки) се корени основният научен принос на Лин Маргулис, с чиято история започнахме това изложение. В този смисъл трябва да признаем, че капитализмът и държавната власт не просто са инкорпорирали определени аспекти от левите движения. Инкорпорирайки ги, те са променяли и собствената си структура. Капиталистическата държава днес не е тази отпреди 100 години. Днес Лондон не изглежда като Лондон от времето на Чарлз Дикенс. Системата е използвала възможността да интегрира в структурата си редица партии, движения и профсъюзи, като по този начин е избегнала риска от социална революция. Но цената на тази интеграция не е платена само от „левите“ ренегати, платена е и от самата система, при което редица социални, политически и икономически реформи са довели до не малко социални придобивки за работническата класа – социални осигуровки, осем часов работен ден, пет дневна работна седмица, пенсии, отпуски, болнични, забрана на детския труд и прочее неща, които не са съществували в зората на капитализма (голяма част не са съществували и до средата на 20ти век). Част от тези реформи са се случили по силата на политическия натиск на тези партии-симбиоти, които са изоставили оригиналните си цели и постепенно са ги подменили с целта да създадат „Капитализъм с човешко лице“ на територията на Западния свят и за населението на неговия „Златен милиард“. Друга част от тези реформи са настъпили поради страха на олигархията както от автентична социална революция, така и от революция от болшевишки тип4.Тук може да възникнат редица възражения, които справедливо посочват, че промяната в ситуацията, която описваме се дължи на други фактори – автоматизацията на производството, „износът“ на капитализъм в най-бруталната му форма към колонизирани страни от третия свят и прочее. Без да отричаме тези факти ще посочим, че те не изключват въздействието на симбиотите, за които става въпрос в тази дискусия. Много е трудно да гледаме на процесите исторически и да не забележим, че голяма част от реформите, за които споменахме се случват под давлението на партии, които или директно произлизат от профсъюзни организации (Лейбъристите във Великобритания, различни „партии на Труда“ в скандинавските държави и т.н.), или в даден момент са влезли в съюз с тях и са ползвали тяхната политическа подкрепа (управлението на Рузвелт в САЩ, на Митеран във Франция и др.). Никоя от тези организации разбира се не застрашава капиталистическите форми на производство и разпределение по никакъв начин. Вместо това се предприемат определени реформи, които в краткосрочен план действително облекчават някои от най-антихуманните прояви на капиталистическата държава в рамките на определена културна общност позната под названието „Западен свят“. Всъщност единствено в рамките на Западния свят се наблюдава подобна симбиоза. В други части на света имаме предимно болшевишки терор или военни хунти, или теократични режими5. Едва в последните десетина години започнахме да наблюдаваме наченки на подобна симбиоза в Южна Америка, където реформистки настроени „леви“ партии взеха властта в няколко държави без да бъдат моментално свалени от кървави военни преврати насочвани и финансирани от ЦРУ. Ако някой смята, че целта „Капитализъм с човешко лице“ е желана и постижима, то той не би следвало да разглежда описаните процеси на симбиоза като отрицателни. Ако някой поддържа „теорията за конвергенцията“ на Бжежински би трябвало да е доволен от подобно развитие на нещата. Фактите обаче насочват към друга теза. Лицето на капитализма не е човешко, никога не е било и най-вероятно никога няма да стане. Отделните оазиси на относително благоденствие са именно това – оазиси насред безжалостна пустиня от експлоатация и терор. Нещо повече – тези оазиси могат да съществуват по начина, по който го правят именно благодарение, на факта, че голямото мнозинство човешки същества живеят, страдат, робуват и умират в рамките на тази пустиня. На пръв поглед изглежда сякаш има противоречие между твърдението, че партиите симбиоти са променили някои аспекти от организма на капиталистическата държава и твърдението, че гореспоменатите оазиси съществуват благодарение на износа на капитализъм в третия свят. В крайна сметка ако Златния милиард съществува благодарение на експлоатацията на обезправените работници от Китай, Индия, Пакистан и т.н., то за каква структурна промяна говорим? Изглежда, че по-скоро става дума за чисто географско преместване в съчетание с колониализъм, чиито плодове се ядат от западняците. Но това географско преместване не е настъпило случайно. Собствениците на средства за производство са преценили, че имат по-голяма изгода да преместят операциите си от Запада в Третия свят с всички произтичащи от това разходи и рискове именно, защото са имали какво да спечелят от това преместване и печалбата им се дължи предимно на по-евтиния труд, по-лошите условия на труд, по-ниската безопасност на труд, по-ниските социални осигуровки и прочее елементи на експлоатация, които очевидно е по-лесно да бъдат реализирани в общества различни тези, които са създали същите тези собственици на средства за производство. Законите на Франция не позволяват производственият процес там да бъде организиран по начина, по който това се случва в Китай и именно това стимулира износа на производство от Франция в Китай, а не обратно. Тези закони на свой ред са били разработвани и приемани от плеяда партии и профсъюзни организации, които са функционирали в рамките на системата, при което са променяли определени нейни аспекти и са губели собствената си анти системна идентичност. Със сигурност едрите собственици биха предпочели да могат да правят в центъра на Европа и САЩ точно това, което правят в Центъра на Шанхай и Пенджаб. От икономическа гледна точка това би им било по-изгодно. Но не могат, защото за да запазят системата, която им е позволила да са собственици на средства за производство и респективно да експлоатират човешки труд са правили компромиси с партии и профсъюзи, инкорпорирали са ги в рамките на системата, за да не позволят тя да рухне под техния напор и в процеса са допуснали нейната частична промяна. Именно тази частична промяна, която бихме могли да сравним с биологична адаптивност, е една от основните причини, поради които системата се е запазила вместо да рухне под напора на социална революция отстъпвайки място на нов тип организация на социалните и икономически взаимоотношения.

Какъв е проблемът с тази организация на статуквото? Основният проблем е, че в крайна сметка системата продължава да демонстрира типичните си структурни особености, при което нито едно от вътрешно присъщите на капитализма противоречия не е трайно разрешено. Свръх производството, експлоатацията, надвисналата екологична катастрофа, задълбочаващите се проблеми с безработицата в следствие на роботизацията на производството,икономическата, социална и политическа бездна между свръх богатите корпорации и практически обезправените граждани, корпоратизацията на политическия процес, колониализмът, тенденцията към монополизация на ключови отрасли, превръщането на цели континенти в робски суровинни придатъци на няколко десетки корпорации, периодично възникващите кризи, фискализацията на западните икономики и т.н и т.н. и т.н. са проблеми, които не могат да бъдат отречени и които не са адекватно адресирани нито от корпоративния мениджмънт, нито от слугуващите им симбиоти от типа на Сириза и Подемос. И това е така, защото тези проблеми и противоречия са еманации на най-базовите структурни особености на капитализма, които няма как да бъдат съществено променени в рамките на тази система.

При това виждаме, че потенциалът на „левите“ симбиоти да влияят на процесите и да овладяват някои от най-неприемливите проявления на капитализма (точка трета) подчертано отслабва с времето. Някои от причините за това видяхме в точка първа от настоящото изложение. Друга основна причина е, че ако до определен момент е било оправдано да говорим за „симбиоза“, при която определени социални движения по необходимост са избирали да колаборират със статуквото, то към момента става дума по-скоро за инкорпорация, при която тези псевдо леви образувания са превърнати дефакто в „органели“ на системата, в нейна поредна структурна особеност. Така същите нямат нито ресурса, нито мотивацията да влияят на процесите в степен, която да е дори далечно сравнима с ресурсите и мотивацията на техните предшественици от миналото. Това не е трудно да се види. Бившият финансов министър на Сириза, Янис Варуфакис е завършил частно училище в Гърция и частен университет в Англия. В момента е преподавател в университет в Атина, университет в Австралия и университет в САЩ, а по съвместителство е икономически съветник на голяма транс национална корпорация. Каква мотивация има този човек да излезе от рамките на системата? Той е перфектно адаптиран към нея! Примерите продължават и продължават… В този смисъл трябва да очакваме две неща:

Първо, противоречията на капитализма и вредите, които той нанася върху природата и обществото ще се задълбочават, защото силата на партиите-симбиоти да ограничават типичните му проявления постепенно намалява. В този смисъл следва да очакваме задълбочаващо се неравенство и задълбочаващ се държавно-корпоративен фашизъм (вкл. физически репресии, вкл. пропаганда), който да поддържа това неравенство.

Второ, не бива да очакваме, че тези процеси ще останат без реакция от страна на социума. В някакъв момент ще се появят радикални течения, които нямат нищо общо с явления като Сириза, Подемос, Волгин и прочее. Тези течения ще са изправени пред същия избор, който е трябвало да направят предшествениците им от миналото – да се влеят в редиците на системата, при което да облекчат ситуацията повишавайки адаптивната потенция на капиталистическата корпоративна държава или да запазят анти системната си същност, при което да се стигне до истинска революционна ситуация. При първия вариант ще наблюдаваме поредното завъртане на колелото – реформи гарантирани от определени леви, но губещи идентичността си формации, които постепенно ще бъдат суспендирани от пазарните сили, за да се стигне в крайна сметка до положение сравнимо с изходното, но с една технологична стъпка напред. При другия вариант ще имаме потенциал за автентична промяна на статуквото и създаване на качествено ново общество основано на принципите на равенство, свобода на индивида и солидарност. Въпросът е дали имаме време да допуснем поредното завъртане на колелото, дали имаме време да продължаваме да играем тази игра и дали поредният провал на левите движения няма да е последният провал за човечеството. Нашата теза е, че по-скоро механизмът е корозирал и няма да допусне още един оборот. Екологична катастрофа, ядрен холокост, изчерпване на въглеродните ресурси без да са разработени ефективни алтернативи или техническа иновация позволяваща тотален контрол на корпоративния капитал над сведени до робско положение маси без всякаква възможност за революция ще сложат ефективен край на човешката цивилизация каквато я познаваме. В този смисъл основна задача на автентичните анархистки движения по света трябва да бъде недопускането на пореден компромис, на поредна симбиоза със статуквото, която би била катастрофална. Зараждането на масов революционен потенциал, което неизбежно ще настъпи поради вътрешните противоречия на системата трябва да бъде разпознато от автентичните леви движения и канализирано в революционна, а не в реформистка насока. Как да бъде изпълнена тази задача е въпрос на отделен анализ.

Послепис: Сириза предаде гръцкия народ, суспендира референдума и подписа нео колониално споразумение с тройката кредитори. Някой да е учуден?

 

Комисия за борба с вредителите

 

1Еукариотните клетки се появяват по-късно в еволюционната история от прокартиотните. Еукариотните клетки изграждат животните и растенията, а прокариотните са бактерии. Основната разлика между двата вида клетки се състои в това, че еукариотните клетки имат ясно отграничено клетъчно ядро.

2Например в Швеция данък общ доход се равнява на 52% от брутния вътрешен продукт през 1990г, докато в Гърция същият е под 40%. Днес данък общ доход е 50% в Швеция и 46% в Гърция (по време на управлението на Сириза). Какво радикално има тук? На базата на какво Сириза се нарича „радикална левица“? В сравнение с кого? С шведските партии, които не ги броим за радикални? В подобни определения очевидно няма никакъв смисъл! Дори според критериите на различни съвременни „анализатори“, за които висша форма на радикализъм са по-високите данъци за богатите Сириза просто не се класира!

3Континуумът за чието изместване говорим се намира по абсцисата на графиката. Ординатата показва изместващата се нормативна точка – най-високата точка на графиката. Самата функция се нарича нормално (или Гаусово) разпределение и обозначава относителни честоти. В конкретния случай тази крива може да се интерпретира като „чуваемост“ на определени идеи в обществото или като „честотата“, с която тези идеи стигат до хората по конвенционалните информационни канали. Колкото по-ниска е графиката в дадена точка по абсцисата, толкова по-малка чуваемост имат идеите от политическия спектър обозначен със същата точка и обратно. Тази интерпретация не е съвсем технически коректна (технически коректната интерпретация се отнася до различни лица под кривата, а не до абсолютните стойности на ординатата), но е достатъчно илюстративна за настоящите цели.Същевременно е много важно да не тълкуваме графиката прекалено механистично. Отместването не е монотонен процес, в определени периоди левите успяват да вземат инициативата, да прокарат идеите си сред масите и в крайна сметка да се позиционират опасно (за държавата и капитала) близо до нормативния сектор. Типичен пример за такъв процес е Испанската революция. За съжаление подобни изолирани събития не успяват да обърнат агрегирания ход на историята и в крайна сметка стават жертва на съюза между тоталитарна власт и капитал (в случая с Испания виждаме как нацистка Германия и болшевиките от СССР охотно обединяват силите си, за да смажат народната революция).

4Тук трябва да подчертаем, че болшевишките партии взели властта в държави като Русия (впоследствие СССР), Китай, Северна Корея и т.н. не отговарят на дефиницията ни за партии-симбиоти. Те са по-скоро отявлени мутанти, при които се кръстосват автентични леви идеи за икономическо равенство с болезнено реакционните анти човешки доктрини родени в апогея на феодализма, които защитават концепции за абсолютната власт. За да аргументират тази кръстоска марксистите твърдят, че само силната държава водена от една авангардна партийна върхушка може да бъде гарант за икономическото равенство, както и че само подобна уредба може да защити една новопоявила се революция от буржоазна интервенция. При това марксистите твърдят, че постепенно със заличаването на класовите различия тази авангардна партия ще подрие и собствените си класови устои, при което ще настъпи ерата на автентичния комунизъм. Безумието на подобни идеи е очевидно за всеки. А ако не е, то всеки може да направи справка с „автентичния комунизъм“, който съществува и в момента в Северна Корея или със „заличените класови различия“ в Китайската „Народна“ Република.

5Тук ще се въздържим да коментираме случая на Япония, който според нас изисква отделен анализ.

Етикети: , , , , , , ,
Абонамент за известия при нови коментари на тази публикация

Един коментар

  1. Изумителен анализ! Благодаря.
    Еукариотните и прокариотните клетки ми идват в повече :), защото целта на аналогията е нещо непознато да се сравни с нещо по-добре познато (ние сме системно и безкомпромисно приучавани да разчитаме само рекламни слогани), а и раковите клетки се държат като най-старите анаеробни прокариоти.
    Да! Сириза предаде гръцкия народ, суспендира референдума и подписа нео колониално споразумение с тройката кредитори. Типични популисти, които имаха предимството да са нови. Очаквам анализ на възможните решения.

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*