Антикомунизъм по Оруелски

orwell

Политическата пропаганда от най-древни времена до днес, неизменно включва представянето на текущото властово статукво като естествено произтичащо от историческата логика и носещо някаква форма на историческа „справедливост“. Едни събития и личности биват маргинализирани или изтривани от паметта, докато други биват хиперболизирани и митологизирани. Историческите събития биват вкарвани в призма, героизираща или най-малкото оправдаваща личностите и групите, с които силните на деня се отъждествяват.

Наблюдавайки пропагандните течения, раздухвани от идеологическите ударници на днешното статукво, по всяка вероятност сме близо до момента, в който ще бъде предложено годишнината от преврата на 9 юни 1923г, да бъде обявена за национален празник. Досега ревизионистките стремежи на пост-фактум антикомунизма, бяха съсредоточени върху това да бъде отречен българският нацизъм в периода около Втората Световна Война и представителите му да бъдат издигани като национални герои, а антикомунизмът, да бъде представян като универсална индулгенция дори за най-долните деяния.

Година след година, приказките на уж либералната и европейска десница все повече заприличват на тези на организаторите на „Луков марш“, а гласовете на хората, посочващи безспорните исторически факти, противоречащи на тази концепция, биват старателно заглушавани. За събитията от 20-те години политиката беше друга – за тях просто гузно се мълчеше. В училищата история на практика се изучава само до Ньойския договор, междувоенния период не влиза и в кандидат-студентските изпити. Гео Милев все още не е изхвърлен от учебната програма, но се преподава по начин, оставящ впечатление, че е написал „Септември“, защото една сутрин се е събудил накриво. След близо три десетилетия на забрава, явно е дошло времето Министерството на истината да се разшета и из този период. Един от първите залпове в тази битка вероятно представлява публикуването на книгата „Белият терор 1923 – 1925г.: Три епохи на държавна репресия“.

zx450y250_2764905

Това издание има претенции да е историческо и документално изследване, но няма нито структурата, нито достоверността на такова – няма и как да има предвид експертизата, която биха могли да предложат авторите – юриста Христов Петров и представящият се за разследващ журналист Христо Христов. Вместо изследване на държавният терор след 1923г., имаме „разбиване на митове“ и оборване на процесите срещу извършителите на кланетата, проведени няколко десетилетия по-късно. Главите в книгата са подредени по начин, внушаващ някаква ретроактивна логика за историческите събития – станалото през втората половина на 40-те и 50-те някак си се оказва причина и оправдание за събитията две десетилетия по-рано.

Историческият контекст е размазан или направо отсъстващ – превратът е мимоходом споменат и завоалиран като „правителствена смяна“, Юнското въстание на практика отсъства. Самият „бял терор“ присъства само косвено, колкото да бъде сложен в кавички. На убийството на Стамболийски е отделено много място, но само за да бъдат „разбити митовете“ и да се изкара, че едва ли не е умрял случайно. Процесите срещу обвиняемите за подбудителство и извършване на убийствата са преразказани по начин, който да ги оневини, справките за по-известните жертви са оформени по начин, който да ги очерни и да внуши, че са си го заслужавали. Гео Милев попаднал под ударите на „Закона за защита на държавата“ заради „Септември“, което възхвалявало въстанието, демек „открита гражданска война“ (гражданската война има поне две страни, и авторите на сборника много ясно са избрали своята). При все това обаче, Милев бил някакъв напълно неизвестен поет, и не можело да са го убили от стремеж за ликвидиране на „комунистическата“ интелигенция – по вероятно било да е замесен в тероризъм. Още по-забавна е справката за Йосиф Хербст, който явно е бил съмнителен човек, защото… широкият социалист Христо Пунев веднъж казал, че за него има какво лошо да се каже.

geo

Вниманието на читателят сбива старателно измествано от факта, че голямата част от жертвите на белия терор изобщо не са били членове на комунистически организации, а земеделци, анархисти, интелектуалци, всякакви хора, които са се изправили пред насилието, или които просто са имали лошия късмет да се окажат на пътя му. Всички жертви обаче биват вкарвани насила под клеймото „комунисти“, което в създаваната от авторите атмосфера е универсално обвинение, оправдаващо изчезването на човешки същества при неизяснени обстоятелства.

На дълго и широко се развиват псевдо-юридически заклинания, според които държавата е някакъв абсолют, имаш право на „неизбежна отбрана“. Дори когато държавата бива представлявана от хора, завладели институциите със сила, дори когато неизбежната защита включва масово изтребване на собствения народ, който се предполага да е Суверена. Тази логика обаче важи само ако ролите са разпределени по определен начин. Според авторите, ситуация, в която олигархията използва военната каста, за да избива съгражданите си, по никакъв начин не противоречи на демократичните принципи. „Обществените ценности и методи на Царство България“ видиш ли, били  приети в целия свят, което прави терора оправдан. Идентичните практики след 1944-та обаче са непростими, защото били плод на „паралелна реалност“. Грешката на управлението (не режима, не превратаджиите) от 1923-1925г., било в това, че не успяло да изясни на обществото предприетите действия.

Колкото и стремежът към манипулация да е очакван, нивото на цинизма е потресаващо. Пропагандните финтове в тази книга са замислени като перфидни, но на практика са безцеремонно махленски.

Не са пропуснати и обичайните упражнения в семантика, с които се доказва, че фашизъм у нас не е имало. Видиш ли, до 1925г, дори в Италия не е имало фашистка диктатура, защото Мусолини управлявал в коалиция! Интересно тогава, защо авторите същевременно са убедени, че комунистическата диктатура започва на 9 септември – ами нали тогава идва на власт коалицията на Отечествения фронт?

11202577_885547651489219_6967750188774738777_n

Още по-интересно би било да пробват да пробутат тези иновативни исторически концепции някъде из развития свят – моментално ще се окажат в същата категория като отричащите Холокоста, без право на обжалване.

Тук обаче „христовците“, стоящи зад тази книга, както и подобните им, са „герои на новото време“. Някой ден ще оправдаят и последния насилник и ще се изхрачат върху паметта на последната жертва – и после какво? Ако историята изобщо ги запомни, ще ги сложи под една и съща бележка с еквивалентните им пропагандатори от времето на Вълко Червенков.

Трудно е да се повярва, че тази книга ще постигне дори преките си цели. Фанатичните дружини на десничарски хунвейбини ще й се зарадват, но на тях щеше да им е достатъчно на всяка страница да пише само „кой не скача е червен“. Един читател с нормално развити интелект и морален компас обаче ще види тези 900 страници такива, каквито са – идеологизирано оправдание на жестоки престъпления, безсрамна подигравка с историята и изкривяване на факти и понятия, за да пасват на конюнктурните нужди.

Книгата е христоматиен пример за тенденцията, осъждането на „престъпленията на комунизма“ да минава през оправдание на други престъпления и кървави режими. Няма какъвто и да е стремеж за обективна историческа равносметка, вместо това се възпроизвеждат най-долнопробните пропагандни модели на тоталитаризма, само че с обратен знак. Все по-открито ни тласкат обратно към времената на идеологически монопол над истината, аргументиран с геополитическото статукво и нуждите за легитимиране на политическия и икономически елит. Братският Съветски съюз и светлото комунистическо бъдеще са заменени с НАТО и евро-атлантическия цивилизационен избор, но пропагандната реторика и похвати са плашещо еднакви. Всичко бива идеологизирано, политизирано и употребявано в услуга на правата линия – всяка историческа годишнина, всеки национален герой, всяко литературно произведение, всяка социална, икономическа или културна тема. Само цензурата работи малко по-различно – засега. Просто се осигурява предимство с финансиране и популяризирането само за правилни изследвания и правилни проекти. В медиите се дава глас почти само на изразители на „правилните идеи“, всички останали се маргинализират и клеймосват като народни врагове и чужди агенти.

„Който контролира миналото — гласеше лозунгът на Партията, — контролира бъдещето; който контролира настоящето, контролира миналото.“ – тези редове от „1984“ на Джордж Оруел би трябвало да са мрачна констатация за миналото и предупреждение за бъдещето, но вместо това биват използвани като инструкция…

Филип

Етикети: , ,

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*