Европейският Съюз – “Ода на радостта” или новият „Болен Човек“ на планетата?

eurozone_2140474b_2251026a

ИСТОРИЯ, СЪЩНОСТ, ПРОЯВИ, ОЦЕНКИ, ПРИЧИНИ, ОБЯСНЕНИЯ И ПРОГНОЗИ ЗА КРИЗАТА В ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ

Амбициозната цел на “отците-основатели” на ЕС беше създаването на една континентална свръх-държава на европейските властници и капиталисти, която да затвърди класовото им господство и да ги превърне в равностойни партньори-конкуренти на другите свръх-едри хищници в борбата за световното “жизнено пространство”.

По всичко изглежда, че, след вековете на кървави и изтощителни войни между “съюзните” държави-членки, които не могат да се освободят от бремето на своето минало и противоречивите интереси на настоящето си, осъществяването на тази грандиозна цел е безнадеждно закъсняло.

След като приключва своето околосветско пътешествие през 1937г., професор Константин Кацаров пише книгата си “Светът отблизо”. В нея отделя Глава – “Европа от далече”, в която казва:

“Всички, които живеем на Европейския континент, сме повече или по-малко предубедени в превъзходството на Европа спрямо останалия свят и всички носим не малко предразсъдъци в тая насока. Европа живее, лелеяна от самомнението, че тя е центърът на земята. За времето на откривателските експедиции през XVI век и за цели три века по-късно – това е било в много голяма степен вярно.

Днес, обаче (1937), съотношението между Европа и останалия свят, се е променило коренно. Светът извън Европа крачи с трескаво темпо по пътя на културата и на прогреса. Той догонва Европа. В много неща и на много места, светът извън Европа я е задминал вече. […] Но най-важното – днес сърцата на всички жители на земята, извън Европа, туптят най-интензивно за прогрес, за благоденствие, за свобода, за равенство. Лицето на земята “извън Европа” се е издъно променило. Светът извън Европа се е култивирал, този свят се е модернизирал, този свят се е механизирал. Заедно с това светът извън Европа е изгубил почти напълно някогашната си романтичност.

А какво е днес самата Европа?

На новодошлият в Европа прави впечатление, че този претенциозен континент представлява спрямо останалия свет, само една относително твърде малка територия, с относително слаби природни източници. Той е пренаселен от много на брой, хетерогенни и мразещи се помежду си народи. Тези европейски народи са духовно високо надарени, но и доста похабени – най-напред от религиозни, а по-късно и от политически раздори. Те говорят на много и различни езици и са организирани в твърде много на брой, дебнещи се за война държави. […] Някога само една част от това високо надарено и предприемчиво европейско население бе успяло,  овладявайки моретата, да открие и подчини останалия свет и да го накара да работи за него. Обаче, това време, изглежда е изживяно. Откритият от Европа свят е еволюирал, той се е еманципирал и следвайки свои пътища, макар и въведен в съвременната култура от Европа, отказва да я следва, защото в много случаи я превъзхожда. Европейският континент е наистина люлката на съвременната култура. Той даде и своите кръвни рожби – Америка, Канада, Австралия. Но тази майка, като че ли е вече отпаднала. Умствените и физическите й способности като че я изоставят. Тя често боледува, свадлива и скарана с близки и далечни. Материалните й източници са ограничени и тя често прибягва до заеми. Външният й вид също не е блестящ, но все още се облича изрядно, макар и старомодно. Честолюбието не й позволява да признае своя залез. Затова тя ходи на всички приеми и би се чувствала страшно засегната, ако не я поканят. Но като че ли е наближил моментът, когато Европа ще трябва да почувства и осъзнае умората си.”(1937)

Вместо “да послуша” покойния професор, Европа в която се конкурираха и стремяха към господство над Света трите тогавашни форми на капитализма (финансов-частномонополистически на пазарните демократи и плутократи от Англия и Франция към които се присъединиха САЩ, държавнокапиталистически на Сталинската номенклатура и смесен – “националсоциалистически” на Хитлеристка Германия, който е един икономически хибрид в незавършен преход от първия към втория), за по-малко от четвърт век старият континент се превърна още веднъж в бойно поле, върху което останаха костите на 50 милиона души и разрухата за няколко стотици милиарди долари (по тогавашния курс).  Така, след Втората световна война и края на колониализма, се приключи с евро-центризма – “старият континент” окончателно престана да бъде “пъпа на света”.

Заплашени отвътре (от иманентни и в перспектива – летални за капитализма социални конфликти, катализирани от разрушителните последици на войната) и отвън (от бившия СССР и в далечен ариер-план от… САЩ), европейските политици и капиталисти решиха да се обединят, за да могат да се противопоставят по-ефикасно на вътрешните си и външни врагове. В този смисъл, ЕС е недоносената рожба на три войни: “две горещи” – Първата и Втората световни – и “Студената”.

Съществена роля за това “съюзяване” изигра нуждата на Капитала от общ пазар: националните пазари на разединения континент, разпокъсан от границите на националните държави, станаха тесни за туземните капиталисти и властници, и те събориха бариерите, но с това противоречията между тях не се премахнаха. Оказва се, както ще видим, че в условията на капитализма и държавността е невъзможно да има “справедливо” разпределение на печалбите, на привилегиите и на властта, както и трайно, мирно обединение между неравни по икономическа и финансова мощ и политическа и военна сила “партньори” с непремерени “апетити”. Към това се добави и така наречената “петролна”, всъщност системна криза, в която навлезе Европа през 1973 г. Колкото по-тежка става тя (а това е неизбежно, независимо от “оптимистичните прогнози”), толкова повече противоречията между европейските капиталисти, държавни мъже и бюрократи ще вземат връх, минирайки основите на тяхното обединение.

В миналото, “разширяването и овладяването на пазарите” се решаваше чрез колониализма и войните – само през ХХ век се разразиха двете споменати световни войни. След Втората от тях, на международната арена се утвърдиха икономическите и военни колоси на САЩ и СССР. Тогава Европейските страни пристъпиха с учредителните Римски договори от 1957г. (първоначално между шест от страните на Западна Европа) към решение на проблемите на своите капитали, чрез създаване на общ пазар и прокламиране на “четирите свободи” в него или свободното преместване на капитали, стоки, услуги и работна сила.

Шест десетилетия по-късно необходимостта от разширяване на пазара възниква отново, този път в глобален мащаб, а планетата е… една. За сега.

Сегашното включване на повечето от европейските страни в ЕС не е първото и навярно няма да бъде последното им обединение. Досега то се е извършвало “отгоре”, а “братският съюз на народите” – “отдолу”, който единствен може да стане траен и отворен към съюзяване на човечеството от шестте континента на основата на социалното равенство, индивидуалната свобода и международната солидарност на тружениците остава само мечта на най-светлите европейски умове, сред които е и нашият Бакунин, участвал в първите практически опити за реализирането му по време на потушените революции от 1848 – 49 г. в Европа, останали в историята под името “Пролетта на народите”.

“Обединението отгоре”, със силата на оръжието, е осъществявано по насилствен път многократно от грабители и завоеватели. Исторически свидетелства сочат, че първото е на келтите (това е общото име на племената брити, белги, гали, бои, хелвети и др.) завладели няколкостотин години преди Христа, части от континента, простиращи се от Британските острови до Мала Азия (включително и част от днешна България). След тях в Европа се изграждат (“с цивилизаторска и обединителна цел”) последователно Римската империя, тази на Карл Велики, която е резултат от нашествието на “варварите” от Азия и “Свещенната Римска империя на германската нация” (с Отон I-ви), които “обединяват” под своята власт населението на голeми части от континента, с различна продължителност на съществувание.

През развитото Средновековие (нещо като живковия “развит социализъм”), под “духовната власт” на папите в Рим (Ватикана) е осъществено и първото “мирно обединение” на народите в Западна Европа “отгоре”. То начева с папа Григорий VII през ХI-и век и достига своята кулминация при папа Инокентий III в началото на ХIII-и век, когато организираните от него 20-годишни кръстоносни походи и инквизицията вземат около милион жертви. Борбата за надмощие над феодална Европа между папи и крале (германски, а после и френски) продължила с променлив успех до началото на Ренесанса към края на ХIII-и век и дошлият на смяна абсолютизъм.  (N.B.: папа Инокентий III е същият онзи “наместник на Христа”, който в началото на ХIII век организира най-продължителните кръстоносни походи или “Свещенни войни” /своего рода джихад преди джихадистите/ срещу албигойците /катари/богомили/ – и казал на “рицарите” си: “- Колете ги наред, пък горе господ ще отдели добрите от лошите!” (Caedite eos! Novit enim Dominus qui sunt eus!) – в отговор на кръстоносците, които обърнали неговото внимание върху един дребен детайл – в Лангедок, в гр. Безие, наред с албигойците, живеели и добри… католици. )

В по-ново време, вместо да обяви война на аристокрацията и на вълните на една всеевропейска Жакерия, като продължение на Великата френска революция (1789 – 1794 г.) и ускори световната история с цял век, Наполеон предпочита да нахлузи императорската корона и да “обедини” с походите на своята “Велика армия” редица европейски държави, в които назначава за короновани глави роднините и генералите си. Само, че всичко завършва на остров Света Елена в… стари дантели и с малко английски арсеник, в името на правата на Човека…

В най-новата история, по време на Втората световна война (1939 – 1945 години), в Европа бе въведен хитлеристкия “Нов ред” чрез краткотрайната окупация на повечето европейски страни от вермахта на нацистка Германия. След края на “хилядагодишния Райх” и на Втората световна война, последва разделението на Европа от “тримата големи” в Ялта. В окупираната от сталиновите “витязи” Източна Европа бе създадена империя “от нов тип”, която заедно с Варшавския пакт и СИВ, също мина в архива на историята през 1989г. – 1991г.

В същото време в западната част на континента бяха създадени НАТО (1949г.) и малко по-късно, по плана на френския външен м-р Шуман, бе поставено началото на обединителния процес с формирането на Европейската общност на магнатите на въглищата и стоманата (за контрол над военната промишленост, за която те бяха двете основни суровини). Договорът бе подписан от властниците през април 1951г. и влезе в сила през юли на следващата година. Въглищно-стоманената Общност включваше ГФР (Западна Германия), Франция, Италия и трите страни от БЕНЕЛЮКС (Белгия, Холандия и Люксембург).

Последваха редица нови Договори: споменатите Римски от 25 март 1957 г. и 1 януари 1958 г., в резултат на които бе създадена първата европейска икономическа общност, известна като “Общия пазар”. Следващата стъпка по пътя на обединението в сегашната му форма беше осъществена с договора в Маастрихт (1992 г.) когато Общностите получиха днешното си име – Европейски Съюз. С Амстердамския договор – в сила от 1 май 1997 г. – се увеличи ролята на европейския парламент и бюрокрация (правителството на комисарите и общите полицейски и наказателни функции). Лисабонският от 1 декември 2009 г. и други договори, целяха засилването на интеграционните процеси.

До сега родилните мъки на европейските политици и бюрократи са се увенчали с включването на 28 страни в ЕС. Още пет (Исландия, Турция, Сърбия, Македония и Черна гора) кандидатстват за членство, а други три (Босна и Херцоговина, Албания и Косово) са “потенциални кандидати в чакалнята”.

По този начин към наддържавната общност на капиталистите се прибави и съюзът на властниците, с което се получи така нар. “полития” (име на политическа единица, в която всеки може да вложи каквото си иска съдържание). Важно е да се подчертае дебело, че в нея господстват бюрократите и магнатите на капитала, чиито държави се движат с три различни скорости, измерени ”в евро (по данни за 2010 г.) с БВП на глава от населението”, както следва:

I-ва група: Люксембург (69 100), Дания (42 200), Швеция (37 000), Холандия (35 600), Ирландия (34 900), Австрия (33 900), Финландия (33 600), Белгия (32 400), ФРГ (30 600), Франция (29 800), Великобритания (27 000), Италия (25 600);

II-ра група: Испания (23 100), Кипър (21 100), Гърция (20 400), Словения (17 300), Португалия (16 200), Малта (15 000);

III-та група: Чехия (13 800), Словакия (12 100), Естония (10 800), Литва (8 300), Латвия (8 000), Полша (9 300), Унгария (9 800), Румъния (5 700), България (4 800). (За сведение на патриотите, които вместо да се поровят в цифрите, разтягат локуми с 1100-годишна давност – “ето Симеон пристига и т.н.”, и не искат да знаят, че БВП на РБ представлява 0,3 % от този на Европейския съюз, а от световния е микроскопично quantite negligeable, както казват французите.)

В това “общежитие”, поради противоречивите интереси на капиталисти и властници от различните европейски държави, “съжителството” се съпътства от колизии и непрекъснати пазарлъци. През 2005г. пропадна опитът за създаване на обща европейска конституция, като стъпка към образуване на бъдещите Съединени Европейски Щати. Поради противопоставянето на САЩ, опитите за създаване на обща Европейска армия се оказаха неуспешни, тъй като тя би изпразнила от съдържание НАТО, в която военна организация доминират Пентагонът и американската армия. Досега проектът за милитаризиране на Европа остава все още в ембрионален стадий. Ако ролята на европейския военно-промишлен комплекс е значително по-ограничена от американския, една от причините за това е, че зад капиталите на САЩ и ЕС стоят различни по мощ армии. От друга страна, поради антисоциалното законодателство на европейския парламент срещу жизненото ниво на “нисшите” класи и “тихата и безкръвна” класова война на националните капитали срещу тях, се увеличава социалната поляризация  в целия Европейски Съюз, като тя е най-голяма в страните с най-слаба съпротива на “V-то съсловие”.

Резултатът е един sui generis (единствен по рода си) Съюз на европейските властници и капиталисти, с БВП от 18 трилиона долара – на първо място в света (приблизително 25 % от световния брутен продукт по данни за 2011г.), с население от 504 милиона души – на трето място и армия по-малочислена от… северно-корейската. Това е хибрид от икономически гигант и военно джудже.

В условията на империализма, наречен ГЛОБАЛИЗАЦИЯ, сред въоръжените до зъби държави-динозаври, борещи се за овладяване на световните пазари и на “жизненото пространство” на планетата, в свят на държавност, милитаризъм, и капитализъм, подобен “колос на глинени крака” е нежизненоспособен и обречен.

В своята планетарна стратегия, САЩ имат нужда от така нар. „Атлантическа общност“, към която, в перспективата на изпреварващия ги икономически, а след това и военно Китай, ще направят всичко необходимо, за да присъединят  Украйна и Русия. На подобни “съюзници”, както и на ЕС, Вашингтон гледа като на регионални “партньори”, които могат да получат “полагащите” им се “регионални късове” от световната баница, само ако приемат да обслужват “глобалните” интереси на американския капитализъм и империализъм. Тези цели не се споделят от Европейските съюзници-конкуренти, които не са забравили миналото си “величие” и не желаят да се задоволят със слугинската роля на защитници на планетарните имперски интереси на САЩ. Съзнавайки това противоречиво Атлантическо “единство” и необходимостта от създаване на обща армия за защита интересите на своя Съюз, те предприеха без особен успех многократно различни инициативи в тази посока.

Процесът на милитаризиране на ЕС беше забавен след 1991г., когато агонизиращият СССР не можеше да застраши сигурността на държавите-членки на Съюза. Но вместо да разпуснат НАТО, САЩ изведоха армиите му вън от пределите на Атлантическата общност, превръщайки го в световен жандарм. Провежданите военни операции (в “горещите точки” по света) често са против интересите и на страните от ЕС. Обявената “война срещу тероризма в целия свят” преследва тройна цел: потушаване на всякакви заплахи от нарушаване на “така създалото се” световно социално и интернационално статукво, поставяне под свой контрол на енергетичните източници (на първо място петрола в Близкия изток) и настаняване на части от американската армия във всички стратегически пунктове на планетата.

В отговор, водещите държави от ЕС, които не бяха обрадвани от включването им в операции, целящи утвърждаване на имперското господство на САЩ не само над въпросните “горещи точки”, пристъпиха на Хелзинкската конференция към изработване на обща отбранителна политика и създаване на собствени “сили за бързо реагиране” с… “миротворческа и хуманитарна роля”. Всички, без Дания, решиха да се създаде до 2003г. общоевропейска военна сила от 100 000 души с 400 бойни самолети и 100 кораба, годна да интервенира в своята “сфера на влияние” (на първо време в Африка) в срок не по-голям от 60 дни, като се поддържа нейната боеспособност най-малко в продължение на една година. Германия обеща 13 000 войници, Великобритания и Италия по 12 000, задълженията на другите бяха по-скромни. От своя страна Франция, Германия, Белгия и Люксембург вече бяха образували своя “Еврокорпус” с личен състав от 60 000 души, а през 1995г. Франция, Италия, Испания и Португалия се договориха за създаването на обединени въоръжени сили (ЕВРОФОР) за осъществяване на операции под егидата на ЕС.

По време на войната на САЩ в Ирак, френското и германско политически ръководства бяха против нея и заключиха, че за ефикасното дипломатическо противопоставяне на САЩ ще им бъде необходима, макар и в по-отдалечена перспектива, една “силова поддръжка”, тоест силна общоевропейска армия. Обсъдено беше също и превръщането на “Еврокорпуса” в единни европейски въоръжени сили, включващи освен армията, ВВС и флота, осигуряване на координацията им, съблюдаване на единни стандарти и създаване на своего рода европейски Пентагон в брюкселското предградие Тервурен. Идеята намери изненадващата поддръжка на Великобритания в лицето на Тони Блеър, което смути Вашингтон и предизвика енергичните му възражения в полза на НАТО.

Поради настъпилата криза и американското противопоставяне, финансирането и ангажирането на военните индустрии за реализацията на тези планове си остава за сега на хартия, но този въпрос едва ли ще бъде свален от дневния ред на ЕС, освен ако последният не се разпадне .

С оглед изложените факти и крачки “напред и назад” в мирното конституиране на Съединените Европейски Щати “отгоре”, някои разделят историята на Европейската интеграция на четири етапа, напомнящи някогашните “етапи в строителството на презрелия социализЪм”. Както е известно, всичко завърши със самопризнанието на покойния Живков през 1989г., че ставало дума за едно… недоносче. Дали съдбата на ЕС ще бъде подобна или глобалната системна криза на капитализма ще предизвика неговия “спонтанен аборт”, ще стане ясно в едно неотдалечно бъдеще.

Основните задачи, прокламирани от “отците – основатели на ЕС” бяха:

1) осигуряване на общ вътрешен пазар за капитали, стоки, хора и идеи;

2) обща парична единица (еврото) и митнически съюз;

3) общо политическо, полицейско и юридическо “пространство”;

4) охрана на външните граници срещу евентуално ново “преселение на народите” към ЕС, наследил Римската империя, която бе разрушена и завладяна от инвазията на “варварите;

5) споделени правомощия между съюзната бюрокрация и нейните институции и националните им хомолози в отделните държави-членки;

6) всемерно укрепване на социално-икономическото (и “морално-политическо”) единство на страните и гражданите в ЕС.

Всички тези цели, както не е трудно да се види, са в интерес на едрия европейски капитал и властта на бюрократите в Брюксел:

– “Общият пазар на труда” позволява набиране на евтина работна ръка от “бедните роднини”, с което и цената на “отечествените” наемни роби, имащи за сега по-висок жизнен стандарт, ще падне.

– Общата валута облагодетелства конкурентноспособността на най-развитите европейски  икономики.

– Общото полицейско и юридическо “пространство” и охраната на границите трябва да улеснят наказателните операции срещу “тероризма”, “подривните елементи” и най-вече срещу класовата борба и бунта на безработните, гладните и преследваните в “общността”.

Крайната политическа, икономическа и социална цел, както посочихме в началото, е създаване на Империя на европейския транснационален капитал, олицетворена от една Европейска федеративна свръхдържава, способна да противостои в конкурентната борба за световно владичество срещу САЩ, Китай и другите, появяващи се в процеса на “глобализацията”, гигантски военно-икономически и финансови образувания, както и за консолидиране на класовото господство на буржоазията в стария континент.

Една от бариерите срещу тези цели се оказа най-голямата, многолика криза, която Европейският съюз преживява от основаването му. В нейната основа стоят фактори от различно естество.

Тази криза на капитализма не е от класическите, циклични-четирифазни кризи от времето на Маркс. Тя не е конюнктурна, нито преходна, а засяга самото съществувание на капитала.

Финансовата криза на съвременния капитализъм, чиято основа е съкращаването на наемния труд в реалната икономика, е само една от проявите й. Кризата обхвана банките и борсите – центъра на финансовата власт, където се реализират най-големите печалби и се контролират невиждани в миналото натрупвания и “движения” на капитали.

Повтарящите се “малки” монетарно-финансови кризи, които повече от три десетилетия разтърсват последователно икономиките в различни части на планетата, са на път да се генерализират. Започнали с “финансовия държавен преврат” през 1979г. в САЩ, когато бюрократите от Конгреса забавиха  за пръв път “повдигането на тавана на вътрешния дълг” и десетките хиляди банкови плащания, те предизвикаха паника, напомняща наченалата половин век по-рано финансова и икономическа катастрофа през 1929 г., с която капитализмът “се справи” десет години по-късно чрез… Втората световна война. Черната серия продължи с Мексиканската криза от 1982г., дълговата криза през 80-те години, голямата криза в САЩ от 1987 г., в Европейския съюз, включая Великобритания от 1992 – 1993г., отново в Мексико през 1994г, в Япония през 1995г., “неочакваната” азиатска финансова криза от 1997 – 1998г., в Русия и Бразилия през 1998 – 1999 г., отново в САЩ от 2000г., след това в Аржентина и Турция през 2000 – 2001г. И последната криза, чието навдигане започна от 2007г. отново в САЩ -“крепостта на световния капитализъм”, за да се генерализира и превърне в световна, всестранна социаликономическа, политическа, енергетична, климатична, “хуманитарна” (с глада в Африка) и накрая пак финансова криза в Исландия, Гърция, Ирландия, Португалия, Испания, Италия… Това не е “началото на нейния край, както твърди Барак Обама, а синдром на започналата след “30-те славни следвоенни години” неизлечима перманентна криза на капитализма, който иска да се съхрани, като “цивилизация” в каскадата от бифуркации на разгъващата се и обхващаща планетата Роботронна Революция (Р.Р.), за която сме говорили и ще говорим още неведнъж.

Характеристики на последната вълна на кризата в края на 2012г., когато икономическият растеж в еврозоната се сви до 0,6 % и стопяването продължи. Кризата на еврото бе обяснена от неолибералите с “раздутите” разходи за социално осигуряване, за да бъдат те съкратени още, докато нарастването на кредитите и заемите увеличиха катастрофално вътрешния дълг на повечето от държавите-членки и на безработицата в тях.

Скокът в държавните дългове и отношението им спрямо БВП през същата година достигна 153 % в Гърция, 127 % в Италия, 120 % в Португалия, 117 % в Ирландия, 100 % в Германия, 93 % във Франция, 88 % в Испания, 86 % в Англия при външен дълг (който се образува от сумата на държавните и частни дългове към външни кредитори) на “Обединеното” кралство от 413 %, а за Швейцария той достигна 400 %, като нарастването продължава. Отговорът на тези държави беше продиктуван от неолибералната доктрина, която може да се резюмирана в:

1) тенденция на превръщане на всичко в стока – всичко, което съществува на континента и върху планетата трябва да може да бъде купено или продадено, и

2) поемане на икономиката и политиката от свръх-големите акционери на транснационалните и мултинационалните компании, които се стремят към извличане на регулярни, баснословни двуцифрови проценти на печалбите.

Резултат от това е прилагането на политиката на затягане на коланите и нанасяне на убийствени удари върху социалното осигуряване на трудещите се и бюджетите за обществени услуги (образование, здравеопазване, безработица, пенсии и т.н.) Макар и с известно закъснение, перспективата е ЕС да последва примера на “развиващите се страни от Юга” и Източна Европа през 80-те и 90-те години на ХХ век, в които МВФ и Световната банка наложиха на туземните властници императивите на същата неолиберална доктрина. Всичко това се придружаваше от засилване на “дерегулациите”, от “структурни” промени и приватизация на последните сектори на етатизираните клонове на икономиката, което доведе до небивало обогатяване на “елитите” за сметка на “нисшите класи” в целия Европейски съюз и в света вън от очертанията му.

“Тройката” (Еврокомисия, Европейска Централна Банка и МВФ) се съгласи да отпусне заеми, за да бъдат спасени капиталистическите икономики на Гърция и други европейски “първенци” в надвисналата катастрофа, срещу ангажиментите да следват стриктно мерките на жестоки икономии на разходите в социалната сфера и да ускорят политиката на приватизации на националните банки, на енергията, на транспорта, на здравните услуги, на пощите, водоснабдяването, обществените сгради и т.н., макар, че според европейските договори, Комисията била… “неутрална относно системата на собственост”.

С подобна “социална политика и преструктуриране на икономиката”, ще се  увеличат процентно печалбите и богатствата на “висшия” 1 % от населението за сметка на “социално слабите” 99 %. Но поради постоянно увеличаващия се брой безработни, пазарът е като “шагренова кожа”. За да продължи печалбарството в такава социал-икономическа среда, “социално силните” навярно ще започнат да ни продават и въздуха. Неясно е “само” къде е “невидимата ръка”, която трябва да раздава финикийски знаци на социално слабите “купувачи”?

Политиката на “рестрикции” предизвиква различни противоречиви предложения, реакции и съждения сред “елитите” и техните идеологически прислужници от медиите, науката и изкуството в констатациите и търсенето на изход.

Николета Батини, една от редакторките на Би Би Си, казва по повод прилаганите мерки на тази политика: “Ако се подложите на режим за отслабване, когато сте болен, може да се разболеете още по-тежко.”

Нобеловият лауреат по икономика Джуозеф Щиглиц разглежда плана за строги икономии, като “капан, който вкарва страната в порочния кръг на намаляване на разходите и колапс на растежа.”

Икономическият и социален Департамент на ООН декларира: “Съществува общо съгласие в целия свят, че бюджетните орязвания в тези сфери, които се практикуват от много правителства, са главна причина за продължаващата икономическа рецесия.”

Пол Кругман – също нобелов лауреат по икономика – признава в “Ню Йорк Таймс”: “Никога не е ставало въпрос за възстановяване на икономиката. Натискът в полза на една “аскетична” политика се упражнява, за да се използва кризата за печалби, а не за превъзмогването й… Нейното прилагане във Великобритания съвсем ни най-малко не преследва намаляване на дълга и дефицита в бюджета; целта е да се използва паниката около строгите икономии, за да бъдат ликвидирани социалните програми. И естествено, същото стана и в САЩ.”

Лобистите на европейския патронат работят в най-тясно сътрудничество с Европейската комисия, оглавявана от бившия португалски маоист Барозу, за да удовлетворят исканията на капиталистите от транснационалните компании за “гъвкавост на работните места”, с оглед съхранение на най-ниски разходи за труда и съответно за гарантиране на максималните им печалби.

Въвеждането на обща валута с оглед укрепване на общия капиталистически пазар със строги финансови и търговски правила, доведе до нова инфлационна атака срещу “нисшите” класи. Прилаганите изисквания от Брюксел спрямо толкова различни икономики, като изброените три групи страни, движещи се с три различни “скорости”, са обречени на неуспех. Еврото ще изпълнява функциите си, докато кризата направи националните антагонизми неудържими. Тогава общата валута и дори самият ЕС рискуват да изпаднат в колапс. Еврото не е причина за кризата на европейския капитализъм, но утежнява изключително проблемите за износа на страни с по-слаби икономики, като Гърция, Португалия, Испания и Италия. В миналото те решаваха тези си проблеми с девалвация на националните валути, което сега е невъзможно. За да бъдат “конкурентно-способни”, те нямат друга възможност, освен намаляване на заплатите и съкращаване на трудовите ефективи, тоест ново затягане на коланите, увелечаване на безработицата и непрекъснати атаки срущу стандарта на “Петото съсловие”. Това не може да не предизвика социални експлозии, а опасността от премахване на общата валута – напрежения между различните национални буржоазии с още по-голямо задълбочаване на противоречията, на кризата и дори с икономическа катастрофа, която няма да се ограничи само в зоната на еврото.

Песимизмът на господстващите класи, бе изразен в уводна статия от журналиста на в-к “Гардиън” Лари Елиът от юни 2013 г.:

“Ще бъде наивно да си въобразяваме, че може да бъде изработен координиран план за световен ръст на икономиката или че кризата в зоната на еврото ще свърши скоро, защото в този момент едни от държавите са в криза, други са на път да бъдат обхванати от нея или в най-добрия случай ще забавят скоростта на развитието си.”

В такъв свят всеки гледа себе си, а грижата за другите е предоставена на… бога.

Друг фрапиращ израз на кризата е държавният дълг. Той също не е причина за нея, а само симптом на заболяването на капиталистическата система. За да не бъде удушена от стагнацията, тя се ориентира към политиката на поддържане на пазарите, за която цел банкерите отпускаха кредити с ниски лихви. Докато икономическата спирала беше възходяща, всички бяха доволни: едни от евтините кредити, други – от значителните печалби. Но, когато настъпи “рецесията”, получателите им не бяха в състояние да изплащат взетите заеми. Надуваните финансови балони, вследствие масовото строителството в Испания, Ирландия и Исландия се спукаха. За “спасяване на банките” бяха отделени трилиони, което се придружаваше от намаляване на бюджетните приходи. Това направи невъзможно увеличението на разходите за безработица, за “преструктуриране” на икономиката и др. Добавиха се и финансовите мошеничества и спекулации на борсата, в които всички банки участваха…“с ентусиазъм”. Но когато, губещата равновесие финансова система стигна до границите на неплатежоспособността, тя започна да се срутва, което бе една от причините за банковата криза през 2008-а година.

Властта и капиталът бяха конфронтирани с низходящата спирала на кризата, която се изтръгна от контрола им и буржоата поискаха работниците да платят “цялата сметка”. Заемодателите бяха безжалостни и искаха редовни плащания в брой от държавата, от предприятията и от частните лица, което доведе до “социални напрежения” (на новия официален език). Кризата разкри пред масите цялата прогнилост на “висшето общество” и неговите банкери, политици, министри, президенти, медиини магнати, клир и т.н. Тези, които бяха уважавани и чествани до вчера, днес предизвикват погнуса и презрение. Това разтърсва масите и ги изтръгва от летаргията, засилват се критичните настроения, нарастващата ферментация на бунта и поставянето на системата под въпрос.

В обществото започва и идейна поляризация. Най-будната част на V-то съсловие търси изход. Но миналото продължава да тежи, като воденичен камък, върху съзнанието на масите, които макар и губещи вяра в реформистите и техните обещания, продължават да вървят след тях. Все пак, въпреки дълбоко вкоренените илюзии в болшинството работници на Европа спрямо парламентаризма и партиите, с които се бяха идентифицирвали в миналото и у тях започна да пониква скептицизма. Засега, се подготвя резерв от крайно-десни и неофашистки партии, но господстващите класи продължават да управляват чрез демократичните механизми на редуващите се във властта класически буржоазни партии и опитомените и интегрирани в системата социалдемократически и “ком”-партии, опиращи се и върху синдикалната бюрокрация.

Реформистите обаче нямат решение на кризата, защото са приели капитализма, като “историческа необходимост” и са се превърнали в “трансмисии” на неговата “фабрика”. За да решат кризата, те се опитват да интервенират със законови и данъчни мерки върху пазара, докато той трябва да бъде закрит. Това е условие sine qua non (без което) решението на кризата е толкова невъзможно, колкото и свободата, без унищожението на държавата, включително в най-демократичните и форми.

Лозунгът “Да накараме богатите да платят!”, може да бъде полезен в предизборната агитация на “левите”, но опитът да го приложат на практика, води до бягство на капиталите към Швейцария и други кътове на финансовия рай за спекулантите. Оказва се, че в днешния “глобален свят”, дори изолираното (национално) облагане на богатите е станало невъзможно.

Същото важи и за изолираното “национално решение” да не се плащат външните дългове при съхранение на еврозоната и на капитализма. Ако то не бъде свързано с експроприация на банките и предприятията и с разоръжаването на наемните военни и полицейски корпуси поне в ЕС, тоест с извършването на Европейската социална революция, господстващите класи в незасегнатите от нея страни ще затворят финансовите и стоковите си пазари, за да задушат икономически и финансово отказалата да плаща задълженията си “нация” или ще изпратят “силите за бързо реагиране”, за да съберат вересиите си. Използването на въоръжените сили от финансовия капитал е условие за възпроизвеждането му в един свят, в който ролята на държавата е фундаментална, а милитаризацията – един от начините на съществуването му. При това положение, е естествено да си зададем въпроса:

НА КЪДЕ ОТИВА ЕВРОПЕЙСКИЯТ СЪЮЗ?

“След Мохамед, всички пророци са магарета”, затова в отговор ще цитираме мнения и прогнози на журналисти, експерти, икономисти и държавни “мъже”.

Проевропейският германски седмичник “Шпигел” счита, че центърът на тежестта (на вземане на решенията) се е преместил от Брюксел в Берлин, чрез елиминиране на съперниците. Франция, конфронтирана с икономическата си ситуация, не е в състояние да води европейското хоро наравно с Германия. Испания и Италия са изключени от “играта” вследствие огромните им икономически проблеми. Англия се отказва сама от водещата роля, а Полша не може да има претенции поради икономическата си слабост.

Шест години след развихряне на кризата, ЕС оцелява с цената на колосални загуби, вследствие евроинтеграцията на слаборазвитите и недоразвити страни от Юга и Изтока. Възкръсват проблеми, за които се мислеше, че са решени преди 30 – 40 години. Надеждата на оптимистите е, че утре няма да е по-зле от днес.

Фокусирането на ЕС върху собствените му проблеми го изолира от света и прави още по-фрапантна неговата безпомощност на международното поле, където се подвизават колоси като САЩ и Китай. Дори по-нататъшното му разширение към останалата част от континента – в бившите съветски републики и Турция – не е на дневен ред, може би, защото включването им ще създаде много повече проблеми, от тези които ще реши.

Бившият председател на Европейския парламент Жозеф Борел в интервю пред списанието “Икономически Алтернативи” под заглавие “Европа с лице към кризата”, намира, че “ЕС не е на висотата на поставените цели” и подчертава наличието на “липсата на европейски план за съживяване, политика на всеки за себе си, гражданско недоволство и недостатъчна солидарност спрямо страните от Източна Европа”.

Предишният председател на Европейската комисия – Романо Проди – е по-голям “оптимист”. Той счита, че “въпреки твърде сложната ситуация, едно развитие, което би довело до изчезване или разпад на Европейския Съюз не е реалистично, но в средносрочна перспектива може да се очаква неговата по-голяма фрагментация”.

Към нерадостния фон на икономическите и финансови причини за кризата, се добавят и пукнатините между страните в Съюза. Те се задълбочават от драматичната борба между “съюзната” и националните бюрокрации за властта и за надмощието им в Брюксел и на различни нива в Европа. Първият председател на Европейската комисия (ЕК) и бивш синдикалист Жак Делор се оплаква:

“Ние сме един съюз на държави. В процеса на вземане на решения участват държавните глави и премиерите, но когато след това всеки заема публично една национална позиция, резултатът е една европейска какафония, която повече не е приемлива”. Очевидно, той е забравил един свой бивш колега, който бе казал: “L’union est un combat!” (Съюзът е борба!)

Делор надава тревожен вик: “Да си отворим очите, еврото и Европа са на ръба на пропастта!… От 1970г. аз повтарям: Европа трябва да избира между оцеляването и упадъка…” и излага пет сценария пред ЕС, които варират от “Титаник” (т.е. от потопяването на “кораба”) до създаването на още една свръхдържава от рода на Европейски Съединени Щати. Между тези два, той нарежда още три други сценария:

– рухване на сегашните договорни отношения и образуване на европeйско “привилегировано ядро” от ключовите страни на Съюза за тясно между-правителствено сътрудничество и за защита на общите им интереси върху световната арена. (“Периферните” страни ще напуснат или ще отпаднат от ЕС);

– “конфликтът на интереси” и различията между страните членки на ЕС ще се съхранят и дори увеличават след всяко приемане на нови членове или всяка поредна вълна на кризата, Съюзът ще остане в летаргия, но няма да бъде парализиран, процесът на евроинтеграция ще се съхрани, което ще позволи на ЕС да оцелее и да съхрани мира и стабилността на континента; (Проблемът обаче, не е в континенталните, а в глобалните мир и стабилност.)

– “авангардът” на ЕС ще се стреми към задълбочаване на евроинтеграцията, която ще продължи с различни скорости в отделните отрасли на основа на договорите. (Което води към по-бавен и тих разпад… “със скимтене”.)

За да се избегне катастрофата, Делор предлага “силно политическо лидерство и стратегия, с която да се получи поддръжката на обществеността и да се даде необходимия тласък на движението” (към укрепване на политическия и военен съюз, в посока на “свръх-държавата” с оглед бъдещите епизоди на следващата “студена война”), както и пускането на пазара на “еврооблигации”, (което, въпреки уговорката: “в разумни пропорции”, мирише на разпродажбата на Европа или на зестрата и – за един проблематичен жених).

Освен реорганизация на властта, Делор набелязва и пет приоритета пред ЕС: “образование, безработица, изследователска дейност, съкращаване на бедността и утвърждаване на енергийната независимост”, с които мерки, както ще видим, държавите от Съюза не ще могат да се справят с кризата на капитализма, която повече няма да го напусне.

Германският социалдемократ и сегашен председател на Европейския парламент Мартин Шулц казва: “Държавните глави и министър-председателите вземат все повече решения при закрити врати, без да се съобразяват с федеративния, демократичен и постепенен интеграционен метод. Те си присвояват все нови пълномощия и провеждат постоянно закрити съвещания. През последните няколко месеца сме свидетели на тревожни тенденции към “срещи по върховете” и “ренационализации”. Такива изменения са изключително опасни, с тях са свързани ксенофобията, поставяне под съмнение на еврото и под заплаха вътрешните граници в Шенгенската зона. За пръв път в историята на Европейския Съюз, неговият крах става реалистичен сценарий…”

Експертът Николас Верон от Института “Брюгел” в Брюксел – един от така нар. мозъчни тръстове (think tank) – твърди: “Пет години след началото на кризата, икономическата ситуация на ЕС си остава плачевна: не по-малко от 18, от  28-те държави-членки са в рецесия. На най-засегнатите страни като Испания и Португалия, ще им е необходима най-малко една генерация, за да се компенсира рухването на стандарта. Но толкова дълъг период може да се окаже непоносим за гражданите на Съюза. За пръв път от основаването си, ЕС е изправен пред риска да се срути. С всеки месец този сценарий се очертава все по-ясно, без да можем да кажем твърдо кой процес ще вземе връх: Един укрепен Евроланд около Германия или дезинтеграция на блока, предизвикана от “евроскептиците”, начело с Великобритания?”

Крайъгълният камък на ЕС – общият пазар, също е опасно засегнат от кризата поради неравенството в стандартите между богатите и бедните роднини в Съюза (с “усреднени” разлики от 5 – 6 и повече пъти) и неравностойната конкуренция между тях, дължаща се на “трите различни скорости”, с които се движат 28-те държави-членки. Към това се добавя и опасността от социални експлозии, вследствие задълбочаващото се класово неравенство във всяка от тях.

Пак според оценки на икономистите, тези разлики, водещи към загуба на равновесие и разлики в интересите на държавите-членки, ще се увеличат още повече през идните години. Докато в България, Румъния, Гърция или Португалия главният проблем ще бъде осигуряване на оцеляването на болшинството от населението им, в страни като Германия или Швеция акцентът ще се постави върху екологията и алтернативните енергии (и разрешаването на… браковете между педерастите). Това ще бъде диалог между глухонеми.

Така вместо към интеграция, се отива към дезинтеграция между страните от ЕС и борба между класите във всяка от тях. Кризата помита европейския “социален модел” и последователните драстични удари върху социалната осигуреност, здравето, безработицата, пенсиите продължават да се нанасят освен върху Гърция и Испания, също и във Франция и Обединеното Кралство. Така се появи “изгубената генерация” на днешните млади и се отива към разрушаване на социалното и интернационално статукво върху континента, което е база на “мира” или на революционните ситуации!

От подобни мнения не са далече и мнозина други политици и държавни мъже. Например, английският премиер Дейвид Камерън планира провеждане на референдум “За или против оставането на страната в ЕС”, защото счита, че Съюзът, затънал в кризи и бюрократизъм, може да претърпи крах в близките години и в такъв случай за Лондон ще е по-добре да излезе от него предварително и да поеме кормилото на едно “възродено общежитие на народите” от… бившата Британска империя (Статията е писана преди референдума за Брекзит, бел.ред.)

Вътрешни сепаратисти настояват за отделянето си от Обединеното кралство, от Белгия или от Испания. Във Франция, която е центъра на ЕС, набира сила движението против еврото. Глобалното значение на Европа отслабва: по данни на МВФ, частта на вътрешния продукт на еврозоната от световния брутен продукт се е свила от 18,3 % (през 1999 г., когато еврото излезе на световния финансов пазар) до 13,1 % днес. Положителното отношение към Съюза е спаднало от 60 на 45 %. В цяла Европа прогресират движения, които са противници на еврото, на банките, на капитализма и на строгите икономически мерки, на “свръхдържавата” и на политиците.

Европейският комисар по правосъдието – Вивиан Рединг от Люксембург – заяви: “Подемът на екстремизма и популизма е огромен проблем за ЕС, той разпалва расизма, шовинизма и всички видове нетърпимост.”

Партия “Австрия напред!” събра 20,5 % на избори, а протестиращата италианска групировка “Петзвездно движение”, водена от бившия комик Беппе Грилло – 25,5 % от гласовете. Във Франция расте влиянието на фашизоидния “Национален фронт”. Водещата го Мари Льо Пен, повтаря след Сорос, че ЕС ще рухне, като Съветския Съюз. Изборите за европарламент през май 2014 г. са своего рода плебисцит за ЕС на фона на спадащата активност на избирателите – от 62 на 43 % за четвърт век. Заплаха са и изборите в Шотландия, чиито избиратели могат да решат да се отделят от Кралството. Това важи също за Каталония – в Испания и за Фландрия в Белгия.

Още по-голям проблем за ЕС е безработицата, особено младежката, чиито мащаби, особенно в европейския Юг, приеха застрашителен характер и първи станаха причина да се заговори за “изгубеното поколение”. По данни на Евростат в Гърция безработните до 25 годишна възраст са 59 %, а в Испания – 56 %. В Италия и Португалия този показател е 36,6 %, а в Германия – само 8 %.

ДАННИ ЗА МЛАДЕЖКАТА БЕЗРАБОТИЦА В СТРАНИТЕ ОТ ЕС бяха публикувани в майския брой на “СВ. М.” за 2014 година. Като цяло в Евросъюза тя е 23 % и обхваща осем милиона души и по данни на Европейската комисия, струва ежегодно 150 милиарда евро, тоест средно почти по 20 000 евро за всеки млад човек – такава е цената на “социалния мир”. Фиаското на европейската младеж на пазара на труда в повечето случаи не се дължи толкова на недостатъчното ниво на квалификация, а е свързано с дефицита на работни места и отсъствието на трудов опит, който няма къде да бъде получен и никакво образование не гарантира възможността да се излезе от този затворен кръг. Някогашната схема на живота на средно-статистическия млад европеец – добро образование, успешна кариера, фамилия – е претърпяла авария. Тогава, защо да се хабят силите за получаване на диплома, ако получените знания и навици няма да намерят приложение? Защо да се създава семейство, ако няма увереност, че ще можеш да го изхраниш? Защо въобще да правиш нещо и да се стремиш към нещо, ако успеха е малко вероятен и твоята съдба е бедност и социална изолация? Предишните ценности търпят девалвация. Какво може да излезе от “изгубеното поколение” и какво ще завещае то на потомците си, е трудно да се предсказва. Мартин Шулц счита, че в някои страни на ЕС безработицата е стигнала мащаби, които заплашват да разрушат социалните структури на обществото. “Ако всеки втори млад човек, включително и вишиста, няма работа поради кризата, за която той няма никаква вина, то това е проблем, който изисква незабавно решение. Безработицата сред младите е опасна, защото винаги е водила до безредици.”

На среща на европейските лидери през месец юли 2013г. бе решено да се отделят за борба с младежката безработица в ЕС смехотворните 8 милиарда евро (на фона на трилионите за банките), докато необходимата помощ за младите безработни се оценява на… 500 милиарда евро. Заедно с това, господата разглеждат като решение повишаване качеството на професионалното образование в Португалия, Испания и Италия, на първо време чрез внедряване на германската “дуална система”, с два дни седмично в общообразователните училища и три – в цеховете на производството, в течение на три-четири години, след което изпращане на стотиците хиляди португалци, испанци и италианци във Федералната република. Германските работодатели, обаче, се отнасят твърде скептично, ако ли не и неприязнено към подготовката, трудолюбието и навиците на “Зюд-арбайтерите”. Голямата част от тях няма да могат да си намерят работа нито в своите страни, нито зад граница. Поради това, имащите опит считат, че тази програма не е в състояние да промени положението на безработната младеж на пазара на труда, поради което “социалната бомба” не може да бъде обезвредена.

През 2013г. в САЩ бе проведен анализ на информациите и статистическите данни, събрани от службите им. Заключението на авторите бе, че за бъдещето на ЕС се очертават три алтернативни варианта: КРАХ, ПОСТЕПЕНЕН УПАДЪК или ВЪЗРАЖДАНЕ. Разпадът на най-крупния световен пазар с половин милиард консуматори от 28 страни и БВП от 18 трилиона долара, който би бил световна катастрофа, според американските шпионски служби, не е водеща сред очертаващите се тенденции. В своето списание “Глобални тенденции”, в което са публикували резултатите от анализа, те са на мнение, че “вероятността за колапс на ЕС, при който биха претърпели крах еврото, единния европейски пазар и гражданския мир е ниска”.

В отчета, службите на американското разузнаване твърдят, че ЕС преживява период на “бавен упадък” и го наричат “новият болен човек на Европа”, очевидно, намеквайки за “стария” – СССР, като отбелязват, че за пета последователна година, ЕС изостава от САЩ. Вариантът “ренесанс на ЕС” не е разглеждан от анализаторите, но е включен, защото първите два са прекалено песимистични – те предвещават началото на края.

Професорът по икономика в Нюйоркския университет Нуриел Рубини счита, че “ЕС е изправен пред депресираща перспектива: унищожение на еврозоната и крах на Германия. Според него започналата вълна на кризата в южната периферия скоро ще залее и самия център (Германия).”

Сметките са прости: след изтощителните пазарлъци, антикризисният фонд на ЕС едва ли ще стигне набелязания максимум от един трилион евро. Но само външният дълг на Гърция е достигнал вече 167 % от нейния БВП и възлиза на 340 милиарда евро, а международните заеми, които гръцката държава е получила досега са 240 милиарда евро и тя е далече от излизане от кризата, въпреки наложените драстични “рестриктивна” политика и ударите върху социалните пера на бюджета. Тепърва пред гръцките “сили на реда”, на които ще бъде заповядано “да запазят гражданския и социален мир”, предстоят изпитания от сблъсъците с гладните и безработните от растящата по численост “изгубена генерация на V-то съсловие”.

Дълговата криза в ЕС обхваща все повече и по-крупни страни. В Италия събитията се развиват практически по гръцкия сценарий. Но нейният банкрут би означавал икономическа катастрофа за ЕС и заливане на Европа от “хаоса”. Това не е филм на ужасите. Застрашените от следващата вълна на кризата Ирландия, Португалия, Испания и Италия имат общ БВП от три трилиона евро, докато външните им дългове спрямо БВП са съответно 1307 %, 165 %, 101 % и 223 %!!! Опитите да се съкратят бюджетните разходи, увеличават безработицата и минират “социалния мир”. Погасяването на дълговете със собствени сили е невъзможно, а международна “помощ” няма да има – никой не иска да дава заеми на фалирали клиенти. Тяхният фалит обаче означава крах на еврото и разпад на ЕС, а Германия живее за сметка на еврото. Нейното мощно икономическо развитие през последното десетилетие се дължи главно на факта, че германските капиталисти могат да продават стоките си в страните от еврозоната. Ако те се върнат към националните си валути, първият губещ ще бъде Федералната република. Затова, редица германски експерти убеждават Меркел, че помощта за Гърция е в интерес на Германия: ако не помогнем и еврото рухне, след година кризата в Германия може да бъде по-тежка и от гръцката. За германските стоки просто няма да има купувачи, защото “силната марка” ще направи тяхния експорт невъзможен! Последиците от такова развитие ще се почувстват не само в ЕС, но и в цялия свят.

Небезизвестният финансов спекулант Джордж Сорос заяви открито, че ЕС може да повтори съдбата на СССР. Той счита, че опитите да се съхрани еврото, ще изострят политическите и социалните проблеми, които заплашват Съюза с унищожението му.

Икономисти на CEPR (Център за икономически и политически изследвания във Вашингтон) са изследвали социалната нестабилност в Аржентина през 2001 г. и в Гърция понастоящем. Те са установили тясната зависимост между съкращенията на бюджетите и практикуваните от ЕС през последните години рестриктивни мерки в социалната сфера и “безредиците”, стачките, протестите и други вълнения. След това са разширили обхвата на своите изследвания върху всички демонстрации, безредици, терористически актове, правителствени кризи и опити за революции в цяла Европа, за периода от 1919 г. до 2008 г. Оказало се е, че ако при дадено ниво на бюджетните разходи за социални нужди индексът на дестабилизиращите събития в една страна е 1.4, то при съкращението им с 1%, той нараства на 1.8, а при съкращение на разходите с 5 % за годината, в стратата стават 3 и повече крупни дестабилизиращи събития. Ако бюджетните икономии надхвърлят 3 % от БВП на страната, броят на демонстрациите се увеличава рязко.

С това експертите от CEPR обясняват такива прояви на гръцката младеж, като хвърлянето на бомби или палежите и грабежите на банки и супермаркети. Те призовават лидерите на Европа да се замислят за връзката между програмите за икономии и “анархията”, последиците от която могат да бъдат катастрофални, но спестяват тези свои съвети на щатските властници и финансови магнати, чиято система на социално осигуряване не е оставила никакви други възможности за оцеляване на американските бедняци, освен нарушаването на законите. Очевидно, те са предоставили решението на социалните проблеми на полицията и съда, които са изпратили над три милиона души зад решетките в щатските затвори, чиито режими могат да се конкурират със сталинските…

Чакалите на недобития московски империализъм, които очевидно не са научили нищо ново и не са забравили нищо старо, също очакват разпада на ЕС, за да се опитат да въстановят изгубените си позиции в Прибалтика и в Източна Европа, убеждавайки управляващите там, че ще намерят “взаимноизгоден” пазар само в Русия.

Проф. Михаил Делягин, член на съвета по външна политика на Руската Федерация и ръководител на Института по проблемите на глобализацията – в своята концепция, предназначена за държавното ръководство на РФ, пише:

“Съзнавайки неизбежността на краха на ЕС, е необходимо да засилваме всестранно връзките си с неговите нови членове за използването им в качеството на канали за икономическото ни и политическо проникване в най-развитите му страни и за укрепване на нашите позиции в тях. Трябва да откъснем Източна Европа от Евросъюза и да я върнем в руската орбита… Трудно е да прогнозираме кога Русия ще се върне там, но ако действаме последователно и ако съумеем да използваме ефикасно кризата в ЕС и зависимостта на всички страни от европейския континент, от нашите енергоресурси, ако съумеем да завоюваме доверието на политическите елити в Източна Европа, ние задължително ще станем влиятелна сила там…”

Очевидно, Европа е на кръстопът. Решение на системната криза за сметка на увеличаване на вътрешното потребление е невъзможно – европейските стоки, произвеждани от по-високо заплащаната работна ръка, са твърде скъпи и не могат да се конкурират с китайските, турските или тези от други “развиващи се страни”. Изходът ще се търси в икономическата експанзия, но тя също е безперспективна и ако се окаже невъзможна, което е най-вероятно, като че ли на ЕС остава само… военната, защото “перпетум мобилето” на войните е изпитано средство и “необходимост” при “разрешаване” на кризите на капитализма: като се разрушат производствените мощности, социалните “мрежи” и жилищата, ще се създадат “нови работни места” за последващи ги… “въстановявания”, както това става и днес в “миниатюрни” мащаби в Ирак и в Авганистан. Но за целта “джуджето трябва да порастне” и да се превърне във военен гигант.

***

Преди да изложим нашето мнение за кризата на ЕС и тежките тенденции в развитието му, които ще определят неговото бъдеще, и да формулираме своята позиция по въпроса ДА БЪДАТ ИЛИ НЕ ЕВРОПЕЙСКИТЕ СЪЕДИНЕНИ ЩАТИ?, каним нашите читатели на едно задочно или виртуално посещение на експозицията в Брюксел, посветена на антиутопичното бъдеще на Европа, информация за която ще намерят в януарския брой на “Свободна Мисъл” от т.г. Откриването на музея, в който се помещава изложбата, е станало в… “Денят на Европа” – в четвъртък на 9 май 2014 г., в една потънала в мрак, затворена и изоставена триетажна сграда на бивше училище-интернат, отстоящо на 10 минути пеша от Централата на ЕС в Брюксел, в един квартал, лишен от всякакъв архитектурен стил и наречен, като за ирония, “Европейския”.

Плакатът съобщава, че “приятелите на Обединена Европа” са организирали “Първата интернационална изложба за живота в бившия Европейски Съюз”, който, под теглото на собствените си противоречия се е разпаднал през 2018 г. Известен оптимизъм вдъхва надеждата, че крахът на ЕС би означавал години, а може би десетилетия, които ще разтърсят света много по-силно, отколкото срутването на бившия СССР от сцената. От друга страна, той може да накара посетителите, врагове или приятели на планираното изграждане на Европейската Федерация или Конфедерация, да се замислят върху последиците от подобна “хегелианска шега на вероятната ни бъдеща история”.

Фикцията ни отвежда в 2064 г., тоест след половин век. Посетителите могат да се “насладят” на неотминалите ги ужаси… в различните помещения на Музея. Сменящи се картини, приковават вниманието на зрителя върху последните десет години от Историята на Съюза и неговия Общ пазар, т.е. от 2008 до 2018 г., когато Европа “е била приспана, ако не от своя просперитет и стабилност, от илюзията за вечния мир на Емануил Кант”, (според брошурата, която организаторите раздават на посетителите пред вратите на “Музея”).

“Това не е научна фантастика – обяснява авторът на идеята, фламандски театрал – а една свръх-реалистична възможност. Мисля, че се намираме в повратна точка на историята и е императивно налагащо се, да предвидим и най-ужасния възможен сценарий, който с всеки изминал ден става все по-вероятен”. Навън гълъбите цвъкат, туристите се разхождат по “Гран Плас”, а щастливите и безгрижни брюкселчани пазаруват и се готвят за своите летни ваканции, ведно с евро-дупетати и бюрократи, които с чувство за изпълнен дълг очакват един заслужен  и добре платен отдих за лето господне 2014-о.

***

Кризата на ЕС, започнала след “тридесетте славни” следвоенни години, е част от глобалната криза на световния капитализъм. От няколко десетилетия светът е разтърсван периодично от нейните трусове, чийто край нобеловите лауреати и “експертите-сеизмолози” в икономиката и финансите оповестяват успокоително и… упоително. Когато през 1987 г. се разрази една от поредните финансови бури, чиито вълни погълнаха дребни, средни и едри състояния за трилиони долари, сред хорът от ободряващи певци, които възвестяваха нейния финал и виждаха “светлина в края на тунела”, един от малцината трезви гласове сред силните на деня, които се чуха, беше този на покойния архиепископ на Париж – кардинал Жан-Мари Люстиже, който каза: “От днешната криза ще излезем, може би, след 50 години…”, без да уточни защо и по какъв начин. И тогава, както и при днешната вълна, започнала издигането си през 2008 г., експертите и политиците казваха, че се касае за финансова криза, която е засегнала и реалната сфера на икономиката, но тя ще премине и “пак ще дойдат хубавите дни”.

В действителност, става дума за криза на господстващата социал-икономическа и политическа система, наченала през 70-те години на миналия век, която оттогава продължава да разтърсва апериодично болния обществен организъм. Ние не твърдим, че последните й пристъпи от 2008 г. насам, вещаят края на системата. Ще има нови краткотрайни оживления, преди тя да ни приближи до момента на бифуркация, в който “размахът на крилата на пеперудата ще бъде достатъчен”.

Тази всестранна и всеобхватна криза е несравнима с коя и да е от предишните, и е резултат от извършващата се пред очите ни Роботронна революция (Р.Р.), която е нейната обективна и незаобиколима основа. Новите технологии в производството, в услугите и в средствата за комуникация, в обработването и разпространението на информацията, в които са обединени роботи и компютри (електроника), навлизането на информатиката и кибернетиката в икономиката, науката и културата революционизират с космически скорости всички области на живота и ускоряват мълниеносно историческите и политически процеси. Това, неизбежно ще доведе до изкореняване на всички институции на днешния свят, до радикална промяна на всякакви отношения в него и до “съревнование при извършването на социалната революция в намиращите се на различно ниво на развитие зони на европейския капитализъм”.

Намалявайки броя на заетите в икономиката, Р.Р. води до свиването на производителния и общественополезен труд изобщо и на наемния в частност, и като следствие, намалява принадената стойност, която е основата на печалбата и броя на платежоспособните консуматори. Заедно с пазара се свиват и печалбите, които поради разгъващата се Роботронна революция ще клонят към нула. Капиталистическата система се оказва застрашена в корена си – печалбарството.

Р.Р. минира пазара, засилва конкуренцията, която от своя страна ускорява концентрацията и централизацията с поглъщането на едрите капитали от най-едрите и подчинение на държавите от свръхдържавите, с което се ликвидира дори формалната и фасадна демокрация. Така конкуренцията, т.е. съвкупността от мерки и политики на капитала, целящи увеличение на печалбите чрез дъмпинги и инвестиции, ускорява Р.Р., а тя – края на капитализма. Колкото повече се инвестира, толкова по-непреодолима става кризата.

“Националните” капитали ще бъдат принудени да търсят отдушници във всички посоки и във всички сфери, но възможностите им са ограничени: върху арената на световния пазар вече са се настанили или тепърва ще пристигнат новите конкуренти. Там си дават сражения най-напредналите в Р.Р. финансово-търговски и военно-промишлени комплекси. Изправена пред всеобщия фалит на “приятели” и “врагове”, капиталистическата машина ще бъде принудена да работи все повече на “празни обороти”.

Временните оживления сред спекуланти и аферисти са измамни и са за сметка на “партньорите” и на по-изостаналите в развитието си “национални” капитали. Последните, шибани от конкуренцията разбират, че се води борба на живот и смърт и също ще заложат на Р.Р. Но, извършвайки я у себе си, те ще изнесат проблемите си на европейския и на световния пазари, които стават тесни и недостъпни. В подобна перспектива, капиталистите ще бъдат принуждавани да продават на кредити, които никога няма да бъдат погасени.

Кредитите се поглъщат най-вече от държавите, но бюджетните приходи, с които ще се изплащат лихвите на кредиторите, идват от скубането на перушината на поданниците, под формата на данъци, емитиране на “ценни книжа”, заеми и т.н. Това ще добави нови гордиеви възли към съзряващите класови и международни конфликти. С погасяването на вътрешните заеми (които възлизат на трилиони долари) и на годишните бюджетни дефицити от стотици милиарди долари, финансовият и монополистически капитализъм на Запада ще се опита да задължи целия свят. От друга страна, за да съхрани механизма на стоковото производство и неговия мотор – печалбата, капиталът си създава палиативен пазар с почти фиктивни купувачи. Сред тях, едни от най едрите са борсите и… армиите. Те са последните вътрешни отдушници за господарите на днешното общество. Тази финансова и икономическа политика и спътстващите я борсови спекулации поляризират обществото във всяка от страните, разделяйки го на малцина “нови богаташи” и на стотици милиони “нови бедни”; на “хубавите” и непристъпни квартали, в които живеят обградените от частни преториянци милиардери и превърнатият в гето на омразата и мизерията “пети свят”, който вече не може да бъде локализиран географски…

Оставайки в капиталистическата си и властническа черупка, със сегашните социалноикономически, политически и военнополицейски йерархически структури, с отношенията на командване и подчиненост и с формите на собственост, производство и разпределение, това общество, основано върху държавността и експлоатацията, е осъдено да се въоръжава! То няма друг избор и изход! При запазване на старите обществени структури и отношения, въоръжаването е пряко следствие от Роботронната Революция и тук никакви реформатори, хуманисти, пацифисти, еколози, д-ва за защита на животните или “общественно мнение” не могат да променят нищо, дори да го желаеха искренно.

В своя марш към свръхвъоръжаване, военнопромишлените комплекси повличат със себе си всички останали – малки, средни и голями. Така стигаме до втория невралгичен пункт върху европейската и планетарната сцени, където цяла верига от проблеми комплицира и изостря още повече международната обстановка, ескалира и размножава конфликти от всякакво естество, дестабилизирайки социалното и интернационално статукво.

Казахме, че изоставащите в развитието на Р.Р. у себе си, са осъдени да я извършат, ако не искат да бъдат удушени от конкуренцията. Но, за да сторят това, обаче, и да продължат своя курс на свръхмилитаризация (с всички свръхмодерни, сеещи масова смърт оръжия на една нова “звездна война”), освен от астрономически финансови средства, които ще търсят от конкуриращите се свръхдържави и мулти- и транснационалните компании, те ще се нуждаят от реформи в ширина и дълбочина, засягащи всичко – от реорганизацията на икономическите отношения и от нова организация на индустриалното и селскостопанско производство и тяхното управление, през откриване на простори за обмяната на мисли и информации, на изследвания и учебни програми, чак до външната си и вътрешна политика. Тоест, те ще се нуждаят от свои… “гласност и перестройка”. До какво водят те, вече знаем.

Понеже принадената стойност намалява обективно (по-малко “работни ръце”), тя се преразпределя в полза на едрия капитал, за сметка на V-то съсловие и разорената дребна буржоазия, която също става жертва на кризата.

Вместо да плащат нормални работни заплати, капиталистите, стремейки се към максимални печалби, съкращават доходите на своите работници. Същата е “съдбата” и на т. нар. средна класа, поради което растящото потребителско търсене на жителите от “богатите” западни страни отдавна не отговаря на реалните им “заработки”. Тази класа обаче се считаше за база на днешното общество с господстващите в него “елити”, на държавността, на пазара и на социалната, икономическата и финансовата му стабилност. Нейният произход ни обясняваха с трудолюбието, с умението да се “мисли творчески”, да се намират “свежи предприемачески решения” и най-вече с “равните шансове” за “деловия успех на деловите хора”, който се измерва с големината (обема) на печалбите, на натрупаното имущество, на банковите сметки и с дебелината на портфейлите.

Няма да се спираме върху подобни “теории” за “средната класа”, с нейните 9 слоя (по три горе, долу и в средата й), които позволяват всякакви манипулации и мистификации. Басните за трудолюбие, частна собственост и заинтересованост на “инвеститорите”, като мотор на развитието се опровергават от финансовите спекулации и от ръста на богатствата на увеличаващия се брой милиардери. Така наречените подпомагания на “малките и средни предприятия” са от лукаваго. Данните сочат неопровержимо, че “средната класа” продължава да се разорява. От анализа им и отражението на сегашната криза на капитализма върху нея, се оказва, че този социален феномен е временен, ефемерен и… “случаен”.

Например, в държавите на “златния милиард”, към който принадлежи част от населението на членуващите в ЕС страни, отпреди разширението му на Изток, през 70-те години на ХХ век, нейният дял се е изчислявал на внушителните 60 – 70 % от обитателите им. Това положение започна да се променя с наченалата в края на 80-те години глобализация, когато реалните доходи на “средната класа” престанаха да растат, вследствие на което процентите й в населението започнаха да се съкращават. Затова изследването на тенденциите и на промените, които се извършват в нея, са от изключително значение.

“Рецесията”, която мнозина допускат, че може да разруши ЕС и да наруши интернационалното статукво, превръщайки го в копие на Брюкселския музей, ще засегне и сегашното социално статукво. Неговото миниране поставя в дневния ред “гибелта на средната класа”… Нейната ерозия и край е социален процес, който по важност и влияние върху хода на историята не отстъпва на изчезването на селяните през ХХ век в свръхразвитите страни или наченалото преди няколко десетилетия стопяване на индустриалния пролетариат. Краят на средната класа ще ликвидира социалната опора на капиталистическото общество и заедно с лавинообразно растящото Петото съсловие, вещае рухването на социалния мир в “консуматорското общество”…

Европейската “средна класа” обеднява, поради което някои предричат нейния “край”. Например, японският американец, бизнесмен и писател-апологет на “трудолюбието и талантливостта” на богатите, пише:

“В близките десетина години ще станем свидетели на обедняването на средната класа на Запада, чиито представители ще попълнят масово редиците на “унижените и оскърбените”. В съвременния стадий на еволюционния процес тази класа ще бъде като динозаврите. Последиците от глобализацията и техническият прогрес ще станат наказание за онези, на които не достигат ум, богатство или дързост, за да използват промените в своя полза.”

Бурният процес на разслоение и ерозия на “средната класа”, продължи и през 90-те години на ХХ-ти век с разрушаването й в Аржентина, Бразилия и Мексико, като вече обхваща всички страни на развития Запад, включая и такива “острови на благоденствието”, като Норвегия или Нова Зеландия. Социолозите побързаха да внесат успокоение, твърдейки че процесът се компенсира от “глобализацията и преразпределянето на средната класа и стремителния й ръст в развиващите се страни”, сред които нареждат демографски гиганти като Китай, Индия или Бразилия. Последните са вън от обсега на настоящата глава на “Апокалипсис – кога?”, но си струва да упоменем разтегливостта на различните “методики” и критерии, ползвани от “учените” при дефинирането им: напр., долната граница на доходите на “новите средни класи в развиващите се страни” е свалена от 300 до 60 щатски долара месечно или от 400 до 80 лева, което си е жива мизерия дори за БГ-република!!! В същото време, в богатата и стояща вън от ЕС Швейцария поискаха с референдум въвеждане на минимална месечна работна заплата от 4000 франка и ограничаване размера на банкерските заплати до едногодишната на най-ниско платения банков служител. (Сега средната заплата на швейцарските банкери надхвърля 1000 пъти тази на “нисшите”.) Въпросните 4000 швейцарски франка или 3300 евро са необходими, според Швейцарския синдикален съюз, за гарантиране на “достоен начин на живот”, от който понастоящем са лишени 400 хиляди швейцарци. (В тези сметки не влизат гастарбайтерите, които са 23 % от населението.)

Върху фона на кризата, новите “средни класи” от развиващия се Трети свят, едва ли ще имат по-различна “съдба” от тези на “Златния милиард”.

Работещият през “славните следвоенни десетилетия” механизъм на постоянно повишаване на стандарта, социалното положение и благосъстоянието на “средняците” повече не функционира. Освен с края на растящите доходи, поради световната конкуренция на пазара на труда, средните класи в ЕС и другите развити страни обедняват следствие ръста на цените на енергията и суровините, на имотите, на образованието, особено на висшето, включително в страни където до скоро то беше безплатно като в Германия и Франция, на медицинските услуги, на пенсионното осигуряване, помощите за безработни и за младите. Към това се добавят съкращенията на работните места, повишаването на трудовата възраст до 68 и повече години и растящата безработица. Поради невъзможността да изплащат заемите, “средняците” престанаха да живеят на кредит и започват да изпитват “напрежения” и тревоги за утрешния ден и за бъдещето на децата си. Вече я няма увереността, че “утре ще бъдем по-добре от вчера”, което води до мрачни настроения в средите на “опората на гражданския и социален мир”. Не друг, а “самият” холандски крал Вилхелм-Александър в средата на септември 2013 г., пристигайки със златна карета, обяви пред парламента за “края на великата и хубава западна епоха на средната класа”. Той заяви: “Социалната държава на ХХ век повече не съществува. Предстои преход към “общество на активното участие”, в което всеки е длъжен да поеме в свои ръце отговорността за собственото си бъдеще.” С това кралят обяви тържеството на “закона на джунглите” с максимата на Хобс: “Човек за човека, е вълк!”

Прочее, всичко това е “нормално и естественно” за капитализма. Като всяко класово общество, той е една асоциална, икономическа, политическа и идеологическа система на господство и експлоатация. В нея всичко се превръща в стока и става обект на търговски и финансови спекулации. Нейните апологети твърдят, че стоково-паричните и пазарни отношения, които са една от основите на тоталното господство на капитала, са универсални, естествени, вечни и непреодолими от каквито и да е човешки усилия. Но от една страна Р.Р. съкращава работните ръце, а от друга частната собственост (държавната също е частна – на онази корумпирана част от обществото, която притежава, упражнява и злоупотребява с властта) върху “средствата за производство” – автоматизирани лаборатории, заводи и аграрни стопанства, транспорт и комуникации, вериги за снабдяване и разпределение на благата – лишава от средства за съществувание милионите безработни, изхвърлени на улицата от новите технологии. Пред осъденото на мизерия и растящо по численост V-то съсловие не остават много пътища към източниците на живота, които са окупирани от “елитите”!

Необратимото и невъстановимо разрушаване на интернационалното и социално статукво, което е детерминирано от еволюцията на социаликономическата и политическа система, прави  неизбежна вероятността, кризата на капитализма да се развихри с още по-голяма сила и да се изгуби контрол над управлението й – всички условия за това са налице. Системата е в смъртна опасност. Могат да ни кажат: капитализмът преживя много други кризи и винаги излизаше от тях по-силен, по-концентриран и централизиран, по-чудовищен.

Ние не твърдим, че настъпва краят на света. Илюзия е да вярваме, че поради настоящата криза, капитализмът ще рухне. Още по-малко от само себе си. Чудовището вероятно ще оцелее и ще убива още. В курса на историята през последните 100 години и особено от времето на Великата депресия от 1929 г., капиталът съумя да си изкове институции (сред които не на последно място – разширяващата се система от наказателни заведения) и инструменти за финансова интервенция, най-вече посредством Световната и Централните банки, които му позволяваха да “управлява кризите” или да смекчава техните най-разрушителни въздействия. Но тези реорганизации в господството на капитала не можаха да премахнат неговите непреходни и непримирими противоречия. Поради тоталната криза в епохата на Р.Р., те ще ескалират към своята кулминация и пароксизъм. Следователно, не само на “Юг”, където продължава “мълчаливият геноцид на най-бедните”, за който абсолютна отговорност носят властта и капитала, човешкият род ще бъде душен още от костеливите им и застаряващи ръце, докато не намери сили да ги пречупи.

***

Пред навдигащия се буреносен, социален преврат, всеки, който не е напълно видиотен от изпирането на мозъците и рекламата, иска да знае: Държавата и капитализмът имат ли бъдеще? Ако – “Да”, могат ли да се предскажат тяхните вероятни бъдещи мутации? В какви антилиберални и асоциални форми биха могли да се трансформират през най-близките десетилетия? Ако – “Не”, тогава на къде, с кого, какво, как????

Днешният свят е “усвоен” от глобалния капитализъм, “периферията” на изостаналите или отдушникът на незавоюваните/неоткрити страни и континенти изчезнаха. Свръхразвитите държави няма на къде да се разширяват “мирно”, те нямат вътрешен и външен простор за извличане на максимални, нито на минимални печалби.

Глобалният капитализъм е стигнал пределите на акумулация и на прираст и е започнал обратния процес. (Не става дума за предели на “ръста на производството”, а за свиващи се печалби, които клонят към нула поради намаляването и дори изчезването на наемния труд, а следователно на капитала и на експлоатацията, когато роботизацията стане повсеместна.) При това положение и стимулирането на “вътрешното потребление на масите” ще става невъзможно – “филантропията” е противопоказва на алчността, на печалбарството и на стремежа към господство, защото води до отслабване на конкурентноспособността на международния пазар.

Във всички случаи, опитът да се съхрани господството на “висшата” класа или на съвкупността от “елитите” посредством властта (по всяка вероятност чрез една диктатура), вече не би имало за своя база икономиката, а голото насилие, комплектовано с организираната и “научно” разработена мрежа на манипулации, дезинформации и измама. Разширението на капиталистическото господство, чрез изгодни инвестиции и териториални завоевания среща непреодолимите бариери на Р.Р. с нейните последици: ликвидиране на наемния труд, на стоките – носители на стойност (и принадена в това число), на пазара. Така, невъзможността да се разширява външната и вътрешна експлоатация, води до стремежи към териториално разширение и миражи за световно господство и до параноидни идеи за унищожение на “излишните”. Следователно, всяка от съществувалите досега форми на капитала, включая и неговата тотална концентрация и централизация, чийто израз е държавния капитализъм (какъвто господстваше в покойния СССР) е осъдена да… “отмре”.

Поради Р.Р., по-рано или по-късно, този път ще бъде поет от всички страни на света. Планетата ще става все по-тясна за капитала и за държавността. Но преди това, в опитите да удължат живота си, “силните на деня” ще ликвидират и последните легални остатъци от политическата демокрация и “социалната държава” с техните “правови” институции: право на самоорганизиране, на демонстрации, протести, стачки и профсъюзи, на автономия на университетите, свобода на мисълта, на убежденията, на словото и разпространението им, толерантност, хуманност, плурализъм, многопартийност, общинско самоуправление, законово гарантиране на образованието, здравеопазването и социалното осигуряване, прословутото разделение на властите с независим съд, равенство пред закона, конституции, наказателни и процесуални кодекси, заменяйки ги с откритата военнополицейска диктатура на ДЪРЖАВНО-КАПИТАЛИСТИЧЕСКАТА класа (в някакъв нейн “номенклатурен” вариант), която, след като ликвидира селяните и декласира работниците, вече се заема и с експроприацията и унищожението на “средната класа”.

Единственият изход, който остава на “новите бедняци” от разпадащата се средна класа, като че ли е обединението им с Петото съсловие и прегризване гърлата на душещите ги златни и позлатени “елитни” паразити.

В тази перспектива, моралният (и идеен) критерий за нашето отношение към разпада или консолидацията на Европейския Съюз, може да бъде само нечаевският: “За нас е морално и справедливо всичко, което съдейства за тържеството на Социалната революция и безнравственно и вредно всичко, което му пречи.”

Още повече, че вследствие разрушаването на социалното и интернационално статукво, човешкият род ще бъде изправен пред алтернативата: – тоталитарна тирания/ деспотия/диктатура, експанзия и дъмпинги, агресия, завоюване на територии и пазари, нови световни империалистически войни и в крайна сметка СМЪРТ на милиарди ИЛИ СВОБОДА за всички, завоювана с борбите на Петото съсловие чрез Социалната революция и Анархо-комунизма.

Въпросът не е дали, а кога и в коя страна ще започне “Европейската пролет”?

Георги Константинов, 2016г.

160px-%d0%b3%d0%b5%d0%be%d1%80%d0%b3%d0%b8_%d0%ba%d0%be%d0%bd%d1%81%d1%82%d0%b0%d0%bd%d1%82%d0%b8%d0%bd%d0%be%d0%b2_%d0%b3%d0%b5%d0%be%d1%80%d0%b3%d0%b8%d0%b5%d0%b2

Етикети: , , , , ,

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*