„ДЖУНГЛАТА“ на Джек Лондон

Тази статия на Джек Лондон е преведена на български в годините на „социалистическия строй“, когато властта с удоволствие издаваше критики към американското общество, но за критики към тукашното въдворяваше в лагери на смъртта. Книгата, която Лондон описва, не е превеждана на български език, макар да са издадени няколко други книги на Ъптон Синклер. Сто и десет години след излизането ѝ, управниците на Чикаго са сред най-корумпираните в САЩ, а бедняците му – сред най-тормозените от полицията. Но вече няма кой да напише подобна книга, нито кой да я представи на български език. И все пак, историята е поучителна.

Наблюдател

Чикаго в началото на 21 век.

Чикаго в началото на 21 век.

Когато Джон Бърнс, големият английски работнически водач и сега член на кабинета, посети Чикаго, някакъв репортер го попита какво е мнението му за този град. „Чикаго — отговори той — е джобно издание на ада.“ След известно време, когато Бърнс се качваше на борда на парахода, за да отплува за Англия, към него пристъпи друг репортьор и го запита не си ли е променил все пак мнението за Чикаго. „Да, промених си го — отговори веднага Бърнс. — Сега съм на мнение, че адът е джобно издание на Чикаго.“

Ъптон Синклер е бил вероятно на същото мнение, когато е избрал Чикаго за сцена на своя роман с индустриална тематика „Джунглата“. Всеки случай той е избрал най-големия индустриален град в страната. Градът, който е най-развит в индустриално отношение, т. е. възможно най-добрия екземпляр от цивилизованата джунгла. Не може да се поставя под съмнение логичността на избора, защото Чикаго е истинско въплъщение на индустриализацията, епицентър на конфликта между капитала и труда, град на кървави улични стълкновения, с класово-осъзната капиталистическа организация и класово-осъзната работническа организация, град, където учителите имат свои профсъюзи и са свързани с мазачите и зидарите от Американската федерация на труда, където от прозорците на небостъргачите офис-служителите обстрелваха с канцеларски пособия полицията, която се мъчеше да помогне на стачкоизменници да разнесат месо по време на стачката на месарските работници, където при сблъсквания колите за бърза помощ откарват толкова полицаи, колкото стачници.

Опашка от безработни в началото на 21 век.

Опашка от безработни в началото на 21 век.

И така, това е сцената на Синклеровия роман — Чикаго, индустриалната джунгла на цивилизацията на двадесетия век. Тъкмо тук му е мястото да изпреварим тези, които ще станат и ще кажат, че книгата не е достоверна. Преди всичко самият Ъптон Синклер казва: „Тази книга е достоверна книга, достоверна в главното и в подробностите, точна и вярна картина на живота, който описва.“

И все пак, въпреки очевидната истина, мнозина ще кажат, че „Джунглата“ е изтъкана от лъжи, и първи между тях ще са журналисти от Чикаго. Те веднага се обиждат от голата истина за своя любим град. Преди не повече от три месеца един оратор в Ню Йорк, привеждайки примери за крайно ниски надници в чикагските експлоататорски предприятия, каза, че има жени, които получават по девет-десет цента седмично. Чикагските вестници веднага го нарекоха лъжец — всички освен един, който проучи положението и не само откри, че мнозина получават едва деветдесет цента, но намери и такива, които получават петдесет цента на седмица.

Когато нюйоркските издатели на „Джунглата“ я прочели за първи път, изпратили ръкописа на главния редактор на един от най-големите чикагски вестници и писменият отговор на този господин бил, че Ъптон Синклер е „най-безсрамният лъжец в Съединените щати“. Тогава издателите повикали при себе си Ъптон Синклер. Той им посочил своите източници: Издателите все още се двоумели — очевидно обезпокоени от мисълта, че могат да бъдат подведени под отговорност за клевета и разорени. Искало им се да са съвсем сигурни. Затова изпратили един адвокат в Чикаго да проучи положението. След около една седмица адвокатът им изправил доклада си, в който се казвало, че Синклер не е описал най-лошото.

След това книгата излиза и ето я сега пред нас — разказ за унищожението на човека, за нещастните сломени роби в безмилостните зъби на индустриалната машина.

Чикагските кланици в началото на 20 век.

Чикагските кланици в началото на 20 век.

Това е напълно съвременна книга. Жива и непринудена, тя рисува неподправено живота. Написана е с пот и кръв, с ридания и сълзи. Тя описва човека не такъв, какъвто би трябвало да бъде, а такъв, какъвто е принуден да бъде в този, в нашия свят на двадесетия век. Тя описва нашата страна не такава, каквато би трябвало да бъде, нито такава, каквато изглежда в очите на тези, които живеят сред удобства и разкош далеч от работническото гето, а такава, каквато е в действителност — родина на подтисничеството и несправедливостта, кошмар от нещастия, преизподня от страдания, джунгла, където диви зверове се изяждат един друг.

Ъптон Синклер не е избрал за герой кореняк американец, който през мъглявите фрази за свобода и зашеметяващите предизборни речи съзира що-годе ясно жестоките факти в живота на американския работник. Ъптон Синклер не е направил такава грешка. За герой той е избрал чужденец, един литванец, избягал от подтисничеството и несправедливостта на Европа, който в гонитбата на щастие мечтае за свобода, независимост и равноправие. Този литванец е Юргис, млад широкоплещест юначина, преливащ от сили, страстно влюбен в труда, работник, какъвто рядко се среща. Той е човек, който е в състояние да наложи такъв темп на работа, че да съсипе и умори другарите си и при това е принуден да поддържа този темп, макар те да са немощни в сравнение с него. С една дума, Юргис е „такъв тип, когото господарите с готовност приемат на работа и съжаляват, когато не успеят да го вземат“. С яки мишци и превъзходно здраве, Юргис е дяволски упорит. Каквато и беда да го сполети, той изпъчва гърди и казва: „Нищо, ще работя още по-усилено.“ Това е неговият тръбен зов, неговият Екселсиор! „Нищо, ще работя още по-усилено!“ И през ум не му минава, че ще дойде време, когато яките мишци ще отслабнат, превъзходното здраве ще му изневери и той няма да може да работи така усилено.

Опашка от безработни в началото на 20 век.

Опашка от безработни в началото на 20 век.

На втория ден след пристигането си в Чикаго той вече е сред тълпата пред портала на месопреработвателния завод. „По цял ден този портал е обсаден от гладни и безпарични хора; всяка сутрин те идват буквално с хиляди, воюват помежду си, за да си осигурят съществувание. Виелиците и студът нямат значение за тях, те винаги са тук два часа преди изгрев слънце, един час преди започването на работния ден. Понякога премръзват лицата им, понякога краката и ръцете — но въпреки всичко те идват, защото няма къде другаде да отидат.

Но Юргис стои само половин час сред тази тълпа. С едрите си плещи, със своята младост, здраве и запазени сили той се отличава от тази тълпа като девственица сред множество проститутки. Да, той е девственица на пазара на труда, великолепното му тяло още не е съсипано от непосилна работа и той веднага бива избран от един от господарите и настанен на работа. Работник като Юргис се среща един на хиляда. В тази тълпа има хора, копито са стояли тук всеки ден в продължение на цял месец. Но тези хора са от останалите деветстотин деветдесет и девет.

Юргис се замогва. Той получава по седемнадесет и половина цента на час, а по това време работи по много часове на- ден. Следващата си стъпка той извършва и без подканата на президента Рузвелт. Преливащ от младежка радост и засипан от рога на изобилието, той се жени. „Сватбеното празненство и радостното преображение на малката Она Лукозаите бяха мигове на върховна наслада в живота на това най-нежно божие създание.“

Юргис работи в скотобойната, шляпа през димящата кръв, която тече по пода, мете с голяма метла топлите вътрешности на говедата още щом ги извадят от труповете им, и ги натиква в една яма. Но не обръща внимание на всичко това. Той е щастлив до забрава.

И ето че Юргис купува къща — на изплащане. Защо да плащате наем, когато ще ви излезе по-евтино, ако си купите къща? Това е въпросът, поставен в една реклама. „Защо наистина?“ — пита се и Юргис. Семейството на Юргис и Она не е малко, тъй като при тях живеят и старите. След като дълго и внимателно проучват предложението, младоженците внасят всичките си спестявания, направени още в родината (триста долара), и се съгласяват да плащат по дванадесет долара месечно, докато изплатят цялата сума от хиляда и двеста долара. Тогава ще станат собственици, А докато дойде това време, ще са наематели, както се предвижда в хитро скроения договор. Пропуснат ли да платят една вноска, всичките им предишни вноски пропадат. В края на краищата пропадат и тристата им долара, и платените вече наеми и лихви, защото тази къща е построена не за да служи за жилище — тя е,залог върху хорската несрета и бива препродавана неведнъж на такива наивници като тях.

Междувременно Юргис работи и си взема поука. Той започва да вижда и да разбира нещата. „Той виждаше, че в работата има сектори, които определят темпа на останалите, и за тези сектори избираха хора, на които плащаха високи надници и които често сменяха. Това се наричаше „натискане на педалите“, а ако някой не можеше да издържи на темпото, навън имаше стотици, които молеха да си опитат късмета.“

„Той виждаше как господарите грабят работниците, как се грабят един друг и как надзирателите грабят господарите. Ето например, фирмата „Дърам“. собственост на едного, който се мъчеше да натрупа колкото е възможно повече пари и ни най-малко не се интересуваше по какъв начин ще направи това; от него надолу, подредени по ранг и чин като във войската, следваха управители надзиратели и отговорници — всеки от тях пришпорваше по-нискостоящия и гледаше да изтръгне от него колкото е възможно повече труд. И всички хора с еднакво служебно положение биваха настройвани един срещу друг; всеки имаше отделно досие и всеки живееше в страх, че може да загуби работата си, ако друг се прояви по-добре от него. Тук нямаше никаква лоялност и почтеност — там, където човек е готов на всичко за един долар, няма място за такива неща. Издигаше се този, който клеветеше и дебнеше другарите си; а този, който съвестно си гледаше работата — е, него го заставяха да натиска педалите, докато съвсем се изчерпеше, и после го запращаха на бунището.“

Чикагската полиция потушава стачка в началото на 20 век.

Чикагската полиция потушава стачка в началото на 20 век.

А защо е нужно господарите да проявяват някаква грижа към работниците? Работници има винаги колкото щеш. „Един ден Дърам обяви във вестника, че търся двеста души да секат лед; и през целия този ден, газейки в дълбокия сняг, бездомниците и гладните прииждаха от всички краища на града, разпрострял се на двеста квадратни мили. Вечерта осемстотин души се натъпкаха в гарата при района на говедарниците —- те изпълваха помещенията, заспиваха, насядали един зад друг като на шейна, блъскаха се в коридорите, докато най-после полицията затвори вратите и остава някои да мръзнат навън. На другата заран, още преди изгрев, пред „Дърам“ се бяха насъбрали три хиляди души, та се наложи да бъдат изпратени полицейски подкрепления, за да се справят с безредиците. Тогава господарите избраха двадесет души измежду най-едрите и ги изпратиха на работа.“

А ето че Юргис започва да се бои от злополука. Започва да живее в страх от злополуката. Ужасна като смъртта, тя може да го сполети всеки миг. Миколас, един негов приятел, който отделя костите от месото, на два пъти в три години ляга болен от отравяне на кръвта — единия път за три месеца, другия — за седем. Юргис забелязва, че колкото повече се „натискат педалите“, толкова по-вероятна е злополуката. „В скотобойната човек лесно се оплискваше с кръв, а зиме тя здраво замръзваше. Работниците увързваха нозете си с вестници и стари чували, но и те подгизваха от кръв и замръзваха. Тези, които работеха с ножове, не можеха да носят ръкавици и ръцете им побеляваха от студ, пръстите им ставаха безчувствени и тогава, разбира се, се случваха злополуки.“ Сегиз-тогиз, когато господарите не ги наблюдават, работниците нагазват до глезени в димящите вътрешности на току-що закланите говеда, за да се спасят от студа.

Юргис забелязва и долавя от чужди приказки и нещо друго — редуването на националностите. „Някога работниците били все германци. След това, с идването на по-евтина работна ръка, германците се махнали. На тяхно място дошли ирландци. След тях чехи, а после поляци. Хората прииждали на пълчища; и старият Дърам ги изстисквал все по-здраво и по-здраво, пришпорвал ги и ги смилал на късове. Латвийците изтласкали поляците, а ето че сега латвийците отстъпваха пред словаците. Едва ли има по-бедни и по-окаяни същества от словаците; но работодателите ще намерят и такива, положително! Това е лесно, защото сега надниците наистина са много по-високи, а бедняците твърде късно откриват, че и животът е много поскъпнал.“

След това Юргис се сблъсква с измамата или по-скоро с безкрайните измами в обществото. Хранителните подукти са долнокачествени, млякото за деца е кръщавано, самият дезинсектант, за който Юргис плаща двадесет и пет цента, е долнокачествен и безвреден за паразитите. Пад къщата му има помийна яма, събирала мръсотиите цели петнадесет години. „Юргис живееше с душа, изпълнена с подозрения; той разбираше, че е обграден от враждебни сили, шито се мъчат да докопат парите му. Бакалите цапотеха витрините си с какви ли не лъжи, за да го примамят, дори оградите край пътя, електрическите и телеграфните стълбове бяха наплескани с лъжи. Голямата корпорация, в която работеше, лъжеше и него, лъжеше и цялата страна — това беше от край до край една чудовищна лъжа.“

Работата намалява, Юргис работи непълен работен ден и разбира какво всъщност представлява богатата надница от седемнадесет и половина цента на час. Има дни, когато работи не повече от два часа, и дни, когато изобщо няма работа. Но той успява да събере средно по шест часа на ден, което означава шест долара седмично,

Но ето че и Юргис го сполетява най-страшното за работника — злополуката. Наранил си е само глезена, И продължава да работи, докато един ден припада. След това прекарва три седмици на легло, после отива преждевременно на работа и пак ляга — този път за два месеца. По него време вече всички в семейството трябва да работят. Децата продават вестници по улиците. Она по цял ден шие подгъви, а братовчедка ѝ Мария рисува керамични съдове. А малкият Станисловас работи с една чудна машина, която върши почти цялата работа. Той трябва само да ѝ подава по една празна консервна кутия за сланина всеки път, когато машината протегне към него поемния механизъм.

„Такова беше мястото, отредено в света за малкия Станисловас, такава беше неговата съдба до сетния му ден. Час след час, ден след ден, година след година той трябваше да стои в едно кътче от седем сутрин до пладне и от дванадесет и половина до пет и половина, без да прави никакво друго движение, освен да подава консервните кутии, без да мисли за нищо друго.“ И за тази работа той получава към три долара на седмица — това е неговият справедлив дял от общата печалба на един милион и седемстотин и петдесет хиляди невръстни работници в Съединените щати. Неговата заплата стига само за изплащане на лихвите за къщата.

А Юргис ляга болен; безпомощен, той гладува, за да могат да се изплащат вноските и лихвите за къщата, Когато отново се изправя на крака, той вече не е онзи чудесно изглеждащ човек, който се отличава от тълпата. Отслабнал и окаян, той има нещастен вид. Изгубил е старата си работа и всяка сутрин се нарежда с тълпата пред портала, мъчейки се да бъде в първите редици и да изглежда работоспособен.

„Най-жестокото нещо във всичко това беше, че Юргис ясно разбираше значението на случилото се. Преди той беше неизхабен и силен и бе получил работа още първия ден; ала сега беше човек второ качество, един вид негодна стока, и работодателите не го искаха. Бяха го използували в разцвета му, бяха го изстискали посредством интензификацията, без да ги е грижа за него, и сега го бяха захвърлили.“

Положението става отчаяно. Неколцина от семейството са загубили работата си и Юргис намира последно спасение, като слиза в ада на заводите за изкуствени торове, където започва работа. След това идва злополука от по-друг характер. Отговорникът на цеха е постъпил подло с жена му Она (прекалено подло, за да отписваме тук постъпката му), Юргис набива отговорника и отива в затвора. И той, и Она загубват работата си.

Бездомници в Чикаго в началото на 21 век.

Бездомници в Чикаго в началото на 21 век.

Бедата не идва сама при работника. След като изгубват работата си, Юргис и Она изгубват и къщата. А тъй като Юргис е посегнал на началник, всички месо-преработвателни заводи го включват в черните си списъци и той не може да се върне дори в завода за изкуствени торове. Семейството е съсипано и всеки тръгва по свой различен път в този истински ад. Тези, които имат късмет, загиват — бащата на Юргис например умира от отравяне на кръвта — последица от работата му в химическите заводи, а синът му Антанас се удавя ш улицата. (По този повод искам да кажа, че това е самата истина. Лично аз говорих с един човек от някаква чикагска благотворителна организация, който е погребал детето, удавено на улицата в квартал Пекинг-таун.)

А Юргис, който не може да намери работа, защото е включен в черните списъци, разсъждава така: „Няма никаква справедливост, няма никакво право — има само насилие и тирания, безразсъдна и невъздържана воля и власт. Бяха го стъпкали под петата си, бяха изсмукали жизнените му сокове, бяха убили стария му баща, бяха съсипали и смачкали жена му, бяха смазали и на-плашили цялото му семейство.“

Сега хората го гледаха със съжаление — горкият, нали е в черните списъци. Толкова беше вероятно да получи работа в месопреработвателните заводи, колкото и да стане кмет на Чикаго. Името му стоеше в черните списъци на всяко чикагско предприятие, голямо или малко. Името му знаеха в Сейнт Луис и в Ню Йорк, в Омаха и Бостон, в Канзас и Сейнт Джоузеф. Той беше заклеймен и осъден без процес и без право на обжалване; никога вече не можеше да постъпи в месопреработвателен завод.“

Но Джунглата не свършва тук. Юргис живее и надниква отблизо в развалата и покварата на икономическата и политическата машина; и никой не може да разкаже по-добре от самата книга всичко, което той вижда и научава.

Това е книга, която заслужава да се прочете, книга, която ще остави в историята на литературата следи, каквито остави и „Чичо Томовата колиба“. Има всички, изгледи тя да се утвърди като втора „Чичо Томова колиба“, описваща индустриалното робство. Тази книга е посветена не на един Хънтингтън или на един Кариеги, а на американското работничество. Тя е правдива и силна и има подкрепата на четиристотин хиляди американци и американки, конто се стремят да ѝ дадат по-широка гласност, отколкото е имала която и да било книга през последните петдесет години. И тя не само може да стане една от най-търсените книги, но по всяка вероятност ще стане най-търсената книга. И все пак, такива са особеностите на нашето време, че макар „Джунглата“ да се продаде в стотици, хиляди, милиони екземпляри, списанията няма да я включат в своите списъци на „бестселърите“. Причината за това е, че тя ще бъде четена от работническата класа, както и вече са я прочели стотици и хиляди работници. Уважаеми господари, няма ли да бъде разумно да прочетете поне веднъж произведение, което цялата работническа класа чете?

Джек Лондон

Етикети: , , , , , , , ,

За Свободна Мисъл

Вестникът е официалният печатен орган на Федерация на Анархистите в България

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*