Създаването на първата световна работническа асоциация

123312

Времето на революциите

С разпространението на капитализма извън Великобритания, европейските общества се радикализират все повече, достигайки връхна точка в средата на 19 век и светът вече никога няма да бъде същия.

Социалното напрежение избухва през 1848г., когато цяла Европа е залята от революции представляващи най-мащабната всеобща гражданска война в историята на континента. Бунтуват се всички – селяните, които искат да заличат остатъците от феодализма, работниците, които се борят за всеобщи избирателни права и икономически промени насочени срещу капитализма, бунтува се и буржоазията с искане за повече индивидуални права и за разделяне на църквата от държавата (нещо за което се борят и работниците), бунтуват се дори и провинциалните благородници срещу абсолютизма и монархията.  Голяма част от целите на буржоазията, работниците и селяните се припокриват, но разделенията скоро излизат на дневен ред. Това е периода, в който изкристализират всички политически категории, които използваме днес – либерализма, социализма, национализма. Всяко от новите течения започва да завзема местата освободени от рухващия феодализъм и неговите институции. Европа се разделя на национални държави, а парламентаризмът разделен между либерали и консерватори се настанява удобно в тях. Единствените, които остават изключени от “красивия нов свят” са работниците и селяните, които така и не получават политическа власт, а икономическото им положение се влошава все повече вследствие на разпространението на капитализма и това при все, че те са на първа линия в революциите, изнасят основната им тежест и дават най-много жертви.

untitled

Учредяване на Първия Интернационал

В годините след револционната 1848г, работниците и техните организации започват паневропейски диалог започнал като механизъм за справяне с общи практически проблеми, като например реакция срещу внасянето на чуждестранни работници с цел смазване на стачки. В същото време, сред работниците в Европа вече са добили известност идеите за демокрация на Чартистите, като и социално-утопичните идеи на Оуен, Фурие, Прудон и Сен Симон. Широките обществени маси все повече осъзнават общите си проблеми и започват да търсят общо решение за тях. Това води до редица срещи между различните работнически организации, част от които скрити зад странни имена, като “Филантропично дружество” за да избегнат преследването от закона.

international-founding-1864

Срещата в сейнт Мартин – 1864г.

Така се стига до голямата международна среща на 28 септември, 1864 г.  в Зала Сейнт Мартин в Лондон. На срещата присъстват широк спектър от европейски радикали, включително английски Оуенисти, френски последователи на Прудон и Бланки, ирландски и полски националисти, италиански републиканци, и германски социалисти, както и лидери на различни профсъюзни работнически организации. На срещата единодушно се взема решение да бъде създадена международна организация на работниците.  Това е началото на Международната Работническа Асоциация (IWA – International Workingmen’s Assosiation).

Академикът Карл Маркс присъства на учредителния конгрес, въпреки че не взема пряко участие в дебатите. Въпреки това, той е натоварен с разработването на програма за организацията. Aсоциацията има огромно влияние сред работниците, като в нея членуват около 8 милиона души.  На първия конгрес в Женева е взето решение борбата за 8 часов работен ден да бъде най-важната непосредствена цел пред организацията. Обсъждани са и теми около функционирането на бъдещото общество, след отхвълрянето на капитализма, като тези обсъждания резултират във всеобщото съгласие относно принципа на колективна собственост.

membership-card-international-working-men-s-association

Конфликтът между Маркс и Бакунин

Въпреки това, интернационалът е раздиран от остри противоречия и разделения.  Германската, английската и (немскоезичната) швейцарска групи подкрепят държавно-комунистическата, централизирана програма на марксистите, а белгийската, френската, испанската и (френскоезичната) швейцарска групи застават зад  анархисткия подход, който се застъпва за федерализъм, въз основа на пряк работнически контрол.fdsfsd

Този спор, който историците обичат да описват като сблъсък между Маркс и Бакунин, всъщност е сблъсък между две многобройни групи сформирани около държавно-централистичните идеи от едната страна и около федералистично бездържавните идеи от друга. Маркс и Бакунин просто се явяват най вокалните застъпници на едната и другата теза.

Марксиската позиция

 В сърцето на марксисткия аргумент е идеята на Маркс, че „завладяването на политическата власт е първата задача на работниците“. Според защитниците на тази теза, така  работниците ще поемат контрола над държавата и ще използват нейните механизми за да премахнат капитализма. Следователно, за марксистите  „Основната цел е формирането на политически групи (партии), чиято цел е да овладеят държавната власт и да създадат работническо правителство. След като поемат контрола над правителството, работниците ще използват силата на държавата за да отчуждят земята и промишлеността от капиталистите и земевладелците. Икономиката след това ще се администрира от държавата, в полза на работническата класа. Ако работниците не могат да спечелят контрол чрез избори, тогава трябва да има политическа революция, за да се доберат до държавната власт и да създадат правителство на базата на „диктатурата на пролетариата“. Концепцията в центъра на марксисткото мислене е, че социалната революция може да се случи само след политическа революция, въз основа на която да бъде спечелен контрола над държавата.

Първата марксистка партия –  Германската социалдемократическа партия, основана през 1869 г., отразява именно тези идеи. Нейната програма твърди, че „завладяването на политическата власт е необходимо условие за икономическата еманципация на пролетариата“ и така непосредствената цел на партията трябва да бъде да се организира кампания, която да се бори за всеобщо избирателно право и други политически права. Нейна крайна цел е създаването на пан-германска държава.

Идеята, че социалната революция може да се осъществи чрез държавата почива до голяма степен на марксистката доктрина на икономическия детерминизъм. Той се основава на предпоставката, че естеството на икономическата система определя характера на обществото като цяло. Следователно политическите и социални условия се определят от икономиката. За да промени политическите и социални условия, трябва само да се промени икономиката и така самия акт на работниците, които премахват капитализма и поемат контрол над икономиката автоматично ще сложи край на експлоатацията и ще доведе до социално и политическо равенство.

Детерминизмът има и по-широк смисъл обхващащ марксистките теории за държавата. Държавата се разглежда от тях като инструмент на доминиращата икономическа класа, чрез който тя администрира обществото. След унищожението на капитализма и преобразуването на икономиката в колективна собственост, държавата ще се превърне в инструмент на работниците и може да започне да управлява икономиката от тяхно име. Допълнителен аргумент, използван от марксистите е, че икономиката, първоначално би трябвало да бъде под контрола на държавата, тъй като работниците нямат достатъчно опит за да управляват обществото. Те виждат в  „диктатурата на пролетариата“ чисто „преходен период“, през който работниците ще бъдат обучени за да поемат управлението на обществото. Държавата при социализма в крайна сметка би трябвало да стане излишна и „да изчезне сама“.

Анархистката позиция

Анархисткото крило в Първия интернационал, въпреки стремежа към една и съща крайна точка –  егалитарното, безкласово общество, предлага коренно различен подход за постигането му. Анархистите не приемат чисто политическата програма, насочена към овладяване на държавната власт и отхвърлят категорично идеята, че работниците трябва да подкрепят парламентарни кандидати и да участват в кампании за политически реформи. Те също така отхвърлят идеята за политически революции, насочени към създаване на правителство на работниците.

Анархистите заявяват, че политическите права, като например свободата на сдружаване, не трябва да бъдат изолирани от икономическата борба: тези права, твърдят те, могат да бъдат гарантирани само чрез икономическа борба. Ето защо, те отхвърлят чисто политическата борба изразяваща се в сформиране на политически партии на работниците. Вместо това, те се застъпват за самоорганизация на работниците в икономически организации (синдикати), които ще се използват чрез пряко действие за да се борят за икономически и социални промени водещи към колективна собственост.

Целта на тези синдикати е постоянно да свързват всекидневната борба за непосредствено подобрение на условията с по-широката борба срещу капитализма .В краткосрочен план те ще организират стачки и други преки действия срещу капитализма. В по-дългосрочен план, тази постоянна борба ще доведе до социална обща стачка (генерална стачка), по време на която капитализмът ще бъде свален и заменен с едно общество, в което хората ще контролират своите индустрии и общности.

Анархистката програма бе приета от Алианса в Женева в следния вид:

„Алиансът отхвърля всички политически действия, които не са насочени към непосредствения триумф на работниците над капитализма. Следователно той определя като своя крайна цел премахването на държавата. Държавите трябва да се заменят с универсална федерация на местните асоциации функциониращи чрез и във свобода. „

Акцентът върху „свободата“ в програмата на Алианса е важен, защото понятието за свобода лежи в центъра на анархисткото мислене. Въпреки, че анархистите в рамките на Интернационала приемат марксистките икономически аргументи, те твърдят, че не всички неравенства се коренят в икономическото неравенство. Според анархистите, те също така може да произтичат от неравнопоставените властови отношения, при които дадено лице, или групи от физически лица, могат да извършват принуда над другите. Те твърдят, че за да се предотврати това, обществото трябва да бъдат организирано по демократичен начин, въз основата на свободно сдружаване.

За анархистите, същността на бъдещото общество е в способността на хората да се обединяват доброволно, при равни условия, за да могат да решават какво е най-добре за тях като цяло.

Анархистите твърдят, че новото общество не трябва да бъде управлявано от горе на долу, а трябва да бъде пряко администрирано от народа от долу на горе. С други думи, хората трябва да се събират заедно, при равни условия, за да решават сами относно своите колективни нужди и цели и как най-добре да ги осъществят. Ако този процес не се осъществи и властта остане в ръцете на малцина, тогава социалното неравенство ще продължи да съществува.

В аргумента, че не всички неравенства произхождат от икономическата система, анархистите оспорват марксисткия икономически детерминизъм. Те също така отхвърлят идеята, че държавата би могла да се използва като инструмент за еманципация на народа. За анархистите, фактът, че капиталистическия парламент би бил елиминиран не е достатъчен, за да се гарантира, че държавата ще действа в интерес на народа. Те твърдят, че държавният контрол, по своята същност, се основава на принципите на малцинството над мнозинството.

За анархистите, перспективата за държавно премахване на пазарния капитализъм и частната собственост не означава, че държавата ще действа по различен начин и в посока на постигане на социално равенство. Те отхвърлят като наивна и надута марксистката идея, че, в новата “работническа държава” , „Научните социалисти“ ще управляват обществото в името на работниците. Вместо това, те прогнозират, че „научните социалисти” биха били по-склонни да използват властта си за да образуват нов управляващ елит и така марксистката държавата не би се основавала на диктатура на пролетариата, а на диктатура на една нова привилегирована политико- научна „класа” от научни социалисти. Според анархистите, докато текущата държава упражнява власт над мнозинството на базата на собствеността върху икономиката, новите социалистически диктатори също биха основавали своята власт над мнозинството на базата на тоталния си контрол върху икономиката. Резултатът ще бъде, че социалното равенство ще си остане само мечта.

Анархистите смятат, че държавната власт, независимо дали въз основа на парламентаризма или на революционната диктатура, е върховенство на малцинството над мнозинството, и следователно е несправедлива. Без значение каква форма приема  държавата, тези, назначени да управляват и администрират ще функционират като управляваща класа, придобивайки в процеса на упражнение на властта и привилегиите на управляваща класа. Като такaва, държавата се разглежда като класа сама по себе си, действаща от свое име. Освен това, една управляваща класа, основана на пълен държавен контрол, ще разполага със средствата да се превърне в един от най-мощните елити в историята, тъй като марксистката държава се стреми не само да контролира икономиката, но и целия държавен апарат, включително армията и полицията.

Анархистите твърдят, че програмата, която марксистите желаят да бъде приета от Интернационала, основана на „Комунистическия манифест“, написан от Маркс и Енгелс, не би довела до еманципация на работниците, а до тяхното поробване.

Например Бакунин заявява:

„Изграждането на мощна централизирана революционна държава неизбежно ще доведе до създаването на военна диктатура … тя отново ще осъди масите, ще ги регулира с укази, и ще доведе до стагнация … до робство и експлоатация извършвани от новата квази-революционна аристокрация“ ,

Това се оказва смразяващо точно предсказание за бъдещата съветска държава. За анархистите, държавата е репресивна по своята същност. Според Бакунин – основната причина за бедите на хората;

„Не се корени в някоя специфична форма на управление, а в самия принцип на управлението и в самото съществуване на управление, без значение под каква форма съществува то“

(Следва продължение)

*Статията е част от серията „История на синдикализма“

Предишна статия:

Чартизмът и първите големи работнически организации на острова

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*