Крайната десница – неолиберализъм на стероиди!

Кризата на доверието в политическото и икономическото статукво, за която се говори непрестанно в последните години, достига своя пик с вълната от десен популизъм заливаща САЩ и Европа. Успехът на авторитарната десница не се корени в предлаганите от нея алтернативи на статуквото поради простата причина, че тя изобщо не предлага такива. Според много от критиците ѝ, нейният успех е следствие от агресивна реторика срещу едно идеологизирано и до голяма степен въображаемо статукво, стоящо по-близо до конспиративните теории отколкото до реалните властови механизми на елитите.

Но това е само част от истината. Авторитарната десница успя да излезе от маргиналното си съществуване през последните десетилетия чрез успешното си паразитиране върху съпротивата срещу неолиберализма. Чрез него, тя не само успя да се изкачи отново на гребена на вълната, но постепенно успя да деформира самата концепция за неолиберализъм. Днес масовият консуматор на политически страсти често не е напълно запознат със същността на това, срещу което се бори, а вместо това борави с представата за проблема, както му е представен от крайнодесните.

Какво е неолиберализъм? Това е една идеология, развиваща се бавно от началото на 20 век и страдаща от хронична липса на популярност през този период. Тя представлява по-скоро едно екзотично, елитарно течение в десните академични среди, отколкото набор от политики с реално приложение. Тази маргиналност продължава до 80-те години, когато икономическата криза слага край на доминацията на кейнсианските идеи за държавата на благосъстоянието и така създава идеен вакуум, благодарение на който, подкрепени от едрия бизнес, идеолозите на неолиберализма изпълзяват от университетските си дупки и започват своя поход, превръщайки неолибералната доктрина в доминираща световна идеология през следващите десетилетия.

Идеите на неолиберализма са прости и не блестят с оригиналност – възстановяване на икономическото и политическото статукво от 19 век –  времената на класическия либерализъм (от там и името „нео“-„либерализъм“ ), когато властва нерегулирания капитализъм. За този период са характерни нерегламентираното работно време (с работен ден достигащ 20ч.), експлоатацията на детски труд, липсата на социална система, забраната за сдружаване на работниците и политическата доминация на едрия бизнес, който се радва на огромни печалби, за сметка на маргинализираното и живеещо при нечовешки условия мнозинство съставено от работници и бедняци. Краят на тази ера, известна още и като ерата на „свободния капитализъм“ идва след серия от социални вълнения и революции белязали края на 19 и началото на 20 век и кулминирали в създаването на съвременната социална държава. Тя представлява един компромис между левите движения и дясното статукво, който осигурява политически права и социални придобивки за работническата класа, с което цели да подобри социалното и икономическото положение на широките обществени маси, като така ограничи революционните настроения сред работниците заплашващи да унищожат напълно капитализма и държавата.

Този компромис бе триумф за социалдемокрацията на запад, която си осигури трайно място в управлението на държавите чрез извоюването на всеобщите избирателни права (до този момент, право да гласуват имат само заможните, бели мъже) и чрез въвеждането на редица реформи целящи смекчаване на неравенствата генерирани от капитализма, като например системата на социалното и здравното осигуряване, повишение на заплатите на работниците, достъпно здравеопазване и образование финансирани чрез облагане на едрия бизнес със солидни данъци и т.н.. Заедно с тези икономически мерки, левицата успя да извоюва и солидни права на жените, на цветнокожите, на гей хората… Борбата (и извоюването) на тези права се обединяват под термина идентичностни политики, и са неразделна част от така наречения „либерален консенсус“. Представителите на десницата – консервативните сили защитаващи интересите на едрия бизнес, бяха принудени да приемат този компромис, най-вече за да ограничат широко разпространените революционни настроения заплашващи да им отнемат всички привилегии, както и като противодействие на СССР и неговата експанзионистична политика.

С ограничаването на влиянието на радикалната левица на запад и с разпада на СССР на изток, предпоставките за този компромис една по една започнаха да се изпаряват. Десницата и едрия бизнес започнаха да гледат носталгично назад към времената, когато техните привилегии не бяха ограничавани от социални задължения. Неолиберализмът, който до този момент съществуваше основно из кабинетите на Чикагския университет, започна своята експанзия в политическия живот. С помощта на мощно финансиране от едрия бизнес и консервативните кръгове бяха създадени десетки институти и тинк-танкове пропагандиращи унищожението на социалната държава и премахване на големите данъци за бизнеса, предлагайки теориите за свободния пазар като магическо решение за всички социални проблеми. Тези институти започнаха да оказват огромно влияние на новото поколение политици от 80-те, които скоро поеха лостовете на най-могъщите държави – Рейгън в САЩ, Тачър в Обединеното Кралство. Привърженици на неолиберализма се настаниха не само по всички етажи на държавната власт, но и в международните институции – МВФ и Световната Банка. Те започнаха глобалния процес на демонтаж на социалната държава и тоталната доминация на трите политики, които определяха икономическия дневен ред през следващите десетилетия – дерегулация, приватизация, либерализация. Социалдемократите и радикалните леви движения, които бяха все още жизнени в западна и северна Европа, успяха да забавят процесите на дерегулация и разпад на социалната държава в своите страни, но претърпяха крах в Англия и САЩ, както и в бившите сателити на СССР където неолибералната доктрина бе приложена безпрепятствено в най-чист вид.

Накратко, неолиберализмът е едно консервативно движение, стремящо се да възстанови икономическото и политическото статукво унищожавайки социалните функции на държавата и всички социални придобивки извоювани от работническите движения през последните 150 години. Негов идеал е създаването на една икономика определена от пълната свобода на капитала, в която работниците са лишени от всякакви права и придобивки, а държавата е сведена до базовите ѝ репресивни функции на полицейска държава, защитаваща частната собственост. В същността си той е едно политическо движение представляващо интересите на големите и средни индустриалци, банкери, финансови спекуланти и консервативни политически кръгове. Неговите политически инструменти са площадният антикомунизъм, доминацията на политическото говорене и генериране на експертиза чрез мощно финансирани НПО, тинк-танкове и институти, както и оказването на натиск отвън чрез влиянието на МВФ и Световната Банка. Неговите икономически инструменти са приватизацията, дерегулацията и либерализацията, а социалните ефекти от него са драстично увеличаване на неравенствата, унищожение на средната класа и срив на обществените услуги като здравеопазване и образование.

Възходът на неолиберализма срещна яростна съпротива от левите движения в цял свят. Срещите на Г-8 и визитите на представителите на Световната Банка и МВФ бяха атакувани от мощни анархистки и антиглобалистки движения. При подписването на споразумението за свободна търговия в Мексико избухна гражданска война, водена от местното ляво движение на Сапатистите, при която цял щат се отцепи от мексиканската държава, а местното население прогони чуждестранните корпорации като United Fruit Company. Глобалната финансова криза през 2008, причинена от дерегулацията на финансовите пазари отприщи огромни вълни от недоволство, водено от левите, антиавторитарни сили.  Ожесточесни сблъсъци се отприщиха в САЩ както и из цяла Европа, най-вече в Германия и в средиземноморските страни като Испания, Италия и Гърция.

Но докато тези сили адресираха неолиберализма и неговите икономически последствия, на политическата сцена бавно изпълзяваше едно ново политическо чудовище, паразитиращо върху борбата срещу неолибералната доктрина, но опитващо се да наложи свой дневен ред. Става дума за вълната от крайнодесни политически партии и движения, която доби популярност покрай Брекзит и победата на Тръмп в САЩ, и чието дефиниране все още се колебае между представянето ѝ като десен популизъм (от критичните към нея либерали), неофашизъм (от левите сили) или здравословен патриотизъм (от нейните привърженици). Основния дискурс на тази вълна водена от крайнодесните политически субекти, също е организиран около идеята за съпротива срещу неолиберализма, но вкарва в тази дума съвсем различно значение. Въпреки че усвоиха част от лявата критика срещу свободния пазар и дерегулирания капитализъм, крайнодесните започнаха да означават с този термин негативното си отношение към идентичностните политики, част от либералния консенсус разгледан по-горе. Според тяхната визия, неолиберализъм, това са правата, които получиха през последните десетилетия маргинализирани преди това групи, като жените, цветнокожите, гей хората и т.н. След като смесвайки антикапиталистическата реторика с националистически и расистки концепции, те успяха да извоюват някакво политическо пространство, крайнодесните постепенно изоставиха икономическата критика и се съсредоточиха изцяло в критика на идентичностните политики. Чрез истерични медийни кампании, възползвайки се от ширещата се аполитичност сред населението и бежанската криза в Европа, те успяха да създадат един фалшив образ на неолиберализма, измествайки общественото недоволство от реалните проблеми идващи с икономическите последствия от неолибералните политики към политическото пространство, в което крайнодесните се чувстват най-силни – борбата срещу малцинствата.

Но, както посочихме по-горе, правата на малцинствата и ограничаването на институционалния расизъм бяха част от либералния консенсус между труда и капитала, между левите движения и консервативната десница, който неолиберализма цели да отмени. Изправени пред този факт, пред нас остава само да отсъдим, че борбата на крайната десница не само не е борба срещу неолиберализма, а всъщност представлява заключителния етап от неговата експанзия. След като неолиберализма от 80-те и 90-те успешно атакува икономическите устои на либералния консенсус, унищожавайки социалната държава, сега крайната десница започва процеса на унищожение и на социалните му устои отправяйки предизвикателство срещу идентичностните политики и човешките права.  Някои анализатори ще открият причината за това посегателство срещу човешките права в идеологическата субстанция на крайната десница и нейното фашистко и нацистко наследство. Макар това да е истина, ние можем да разберем правилно измеренията на възхода на крайната десница само поставяйки я в контекста на неолиберализма и разглеждайки я като негов етап и негово крайно проявление.  Ако разгледаме възхода на неолиберализма и ефектите от предлаганите от него икономически мерки, виждаме как той се сблъсква с огромни проблеми предизвикани от галопиращото неравенство и обедняване на населението подложено на неговото влияние, което рискува да завърши със социален взрив. За да се предпазят от социалното напрежение, което кризата на капитализма и неолибералните политики предизвикаха, техните адепти имаха нужда да отклонят вниманието от себе си и за целта използваха традиционната, не само за крайната, но за десницата изобщо, стратегия на изкупителната жертва. За кризата са виновни мигрантите, които крадат работата на местното население. За кризата са виновни малцинствата, които са обвинявани, че живеят на гърба на останалите. Естествено виновни са евреите, но виновни са и гейовете, феминистките и вегетарианците по някакви безумни и трудно обясними, но някак си предизвикващи консенсус сред електората на десницата, причини. Тази стратегия се оказа изключително успешна, както можем да съдим по победите на разпространяващите я фашизоидни формации в Европа и САЩ и широкото ѝ възприемане дори от част от доскоро либералната десница. Ключът за нейния успех се крие в това, че дава лесно обяснение за тежките икономически и социални ефекти от неолиберализма, за които обеднялото население търси виновници, без да поставя под съмнение икономическото статукво. Чрез крайната десница, неолиберализмът успя да използва недоволството срещу собствените си политики, като катализатор за тяхното насилствено прилагане върху населението. Така неолиберализмът влезе в своята крайна фаза – тази на авторитарния капитализъм.

С възхода на крайните националисти, десницата успя успешно да измести фокуса на социалната борба от икономическата и политическата арена към тази на идентичностните политики. Яростната атака срещу човешките права е посрещната със също толкова яростен отпор от левицата. Докато кабинета на Тръмп се пълни с финансови спекуланти, индустриални магнати и фенове на гурута на неолиберализма като Айн Ранд, в общественото пространство упорито се тиражира темата, разпалена от самия него относно идентичностните политики и основните атаки срещу него са насочени по траекторията на обвиненията в сексизъм и расизъм. Тези обвинения несъмнено са важни и за всеки ляво мислещ човек трябва да е ясно, че расизмът и омразата са традиционни инструменти на десницата целящи управление, чрез разединение, които трябва да бъдат адекватно адресирани и отхвърлени. Но те трябва да бъдат разглеждани като това, което реално са – инструменти в класовата война на управляващите срещу населението – нищо по-малко, но и нищо повече. Борбата срещу расизма не трябва да бъде разглеждана като самоцел, а като част от класовата борба срещу привилигированите класи, капитализма и авторитарната държавна власт. От тази перспектива, либералната позиция срещу расизма е изключително деструктивна, тъй като тя разглежда борбата срещу расизма именно като самоцел, докато в същото време допуска серия от непростими грешки свързани с идеологическите и геополитическите си опорни точки. Идеологически, либералите са защитници на капитализма и неолиберализма в неговия неавторитарен вариант. Като такива, те отказват да предложат анализ на причините за вълната от етническа и религиозна омраза, които се коренят в кризата на капитализма, а вместо това предлагат медийни клишета, като концепцията за „пост-истина“, които не само не адресират проблемите, но и ги задълбочават, създавайки допълнително противопоставяне. Друга голяма грешка на либералите е, че те следват една твърда геополитическа линия на безкритична подкрепа на западната външна политика, независимо от огромните грешки, граничещи с престъпления срещу човечеството, които се извършиха в Близкия Изток, и които стоят в корена на проблеми, като този с бежанската вълна превърнали се в един от катализаторите за възхода на крайната десница в Европа и САЩ. И докато либералите отказват да проявят критичност към разрушителните външни политики на Запада, крайнодесните нямат тези скрупули и запълват този критически вакуум със своята расистка версия на геополитическите проблеми. И в този случай, безкритичното отношение на либералите и отказа им от анализ генерират противопоставяне и разделяне на лагери, като така позволяват на един авторитарен режим, като този в Русия да изглежда приемлив в очите на много хора,  погнусени от безпринципността на либералната прозападна позиция.

При това положение не е изненада, че все повече политически анализатори и дори част от либералните медии, се обръщат към анархистки анализи и преразглеждат в позитивна светлина част от левите, антиавторитарни позиции свързани с геополитиката и капитализма. Анархисткия анализ, еднакво критичен към авторитарните режими на изток и на запад, успява да преодолее геополитическото противопоставяне и да обедини хората както срещу разрушителните войни, които генерират смърт и бежанци, така и срещу инструментите на икономическата война, водена от елитите чрез инструментите на неолиберализма – остеритета и режима на постоянно извънредно положение. Този анализ, съчетан с ефективните тактики на анархистите, за организиране на съпротива от долу, чертаят възможните траектории на противопоставяне, които несъмнено включват антикапитализъм, противопоставяне на авторитарната държава и безкомпромисен антифашизъм. Това, което предстои да разберем е, дали по-голямата част от жертвите на неолиберализма – работническата класа, студентите, пенсионерите – ще успеят да отхвърлят либералните заблуди и лъжите на крайната десница и ще се включат активно в съпротивата срещу тези, които ги подтискат или ще се отдадат на низките страсти на расизма и омразата, приемайки доброволно гнета на авторитарната държава и необуздания капитализъм.

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*