Кражбата на заплати и класовото разделение в България

През последните няколко месеца България е разтърсена от серия работнически протести, самоорганизирани стачки и окупации. Действията обхващат различни географски региони и различни сектори на икономиката, но има няколко неща, които ги обединяват – всички те са организирани извън казионните синдикати, разчитат на пряко действие и самоорганизация и са насочени срещу един общ проблем – кражбите на заплати от страна на работодателите.
В началото на годината стотици шивачки окупираха своите цехове с искане за изплащане на откраднатите им заплати. Блокади имаше в две шивашки градчета – Дупница и Ветрен.
По същото време други два случая на мащабна кражба на заплати привлякоха още по-голямо публично внимание, тъй като се случиха в големите градове на страната. Работници от Макс Телеком – четвъртия мобилен оператор в България, започнаха протести и окупираха сградата на компанията. Оказа се че 150 души не са получавали заплати, някои от тях – от 4 месеца. Тогава избухнаха и стачките в Пикадили – един от най-големите търговци на хранителни стоки на дребно в България, където работниците също не са получавали заплати от месеци.
Миналия месец 180 миньори от Оброчище организираха серия от протести срещу мизерното заплащане, ужасните условия на труд и забраната за синдикално сдружаване в мината, а само преди няколко месеца масови миньорски стачки заляха миньорското градче Бобов дол – отново заради откраднати заплати.

Грабежът не е инцидент, а официална политика.

Социалните вълнения от последните месеци само загатват за мащаба на кражбите извършвани от бизнеса в България. Стотици работници биват ограбвани всеки месец от своите работодатели, но само малко от тези грабежи достигат до вниманието на медиите. Кражбата на заплати в България не е „лоша практика“ или изключение, а е само част от голямото ограбване на работещите от страна на бизнеса, извършвано както чрез директна кражба, като описаните по-горе случаи, така и съвсем легално чрез изкуствено задържане на работните заплати и експлоатация на работниците, възползвайки се от тяхната икономическа зависимост.

В същността си тази кражба не е нещо изключително – тя е заложена в същността на капитализма. Това, което е изключително са мащабите и скоростта, с която нерегулирания капитализъм бива прилаган над българското население. Това става чрез систематично провеждана неолиберална политика, усърдно следвана от всяко ново правителство, независимо от кои партии е съставено то. Подчинението на бизнес интересите е основната обединителна точка, около която гравитират всички парламентарно представени политически проекти в България. Концепцията, която те следват е елементарна –  частния бизнес е двигателя на икономическия живот, като всички останали интереси в обществото би следвало да му се подчиняват. Увеличението на заплатите, на пенсиите, подобряването на здравеопазването и образованието, всичко това, според политическия елит, зависи от благоденствието на бизнес елита.

Това естествено не е продукт на българския политически гений, а просто приложение на до болка познатата и отдавна отречена като абсурдна (дори от финансистите на МВФ) неолиберална концепция за „tricke down economy“. Накратко тя гласи, че ако на бизнеса се осигури възможност да трупа огромни печалби, част от тях после ще потекат надолу към работниците и към обществените услуги. Тази доктрина е толкова дълбоко вкоренена в обществения наратив в България, че се приема като очевидна истина, която не се нуждае от доказване, въпреки челния и сблъсък с реалността. Придържането към нея от страна на политическите играчи естествено води след себе си реални политики – дерегулации, приватизации, орязване на социални услуги, подтискане на заплатите и пенсиите за сметка на облекчения и прибивки са бизнеса.

България е страната с най-ниския корпоративен данък в Европа (до януари тази година, когато „любимеца на народа“ Орбан ни би по този показател) и една от най-слабите регулации. Например в момента в България можеш да създадеш дружество с ограничена отговорност с начален капитал от 1 евро. Естествено, фактите изобщо не пречат на  политиците да алармират ежедневно, за незавидната съдба на българските милионери. С дълбоко разтревожени лица, те ни обясняват как българския бизнес е „мачкан от тежка бюрокрация“, „подтискан от ненужни регулации“ и „непосилни данъци“ и призовават за допълнителна дерегулация и данъчни облекчения за най-богатите, докато в същото време определят работещите като тези, които трябва да платят социалната цена за благоденствието на елита.

Привличането на чуждестранни инвестиции в страната е предписвано като чудодейно лекарство за всички социални проблеми и е абсолютен приоритет в политическата програма на всяко едно правителство. Чуждестранният инвеститор е представян като някаква митична фигура – филантроп, създаващ работни места и повишаващ стандарта на живот на българите, воден едва ли не от алтруизъм и вяра в общия прогрес. Тази представа лансирана от медии и политици се сблъсква жестоко с реалността, в която въпреки всевъзможните облекчения за чуждестранните инвеститори, те така и не прииждат към България, а малкото които го правят, просто експлоатират евтината работна ръка (ако изобщо благоволят да й плащат) и данъчните облекчения, а огромните печалби извлечени от гърба на нископлатените български работници изтичат в чужбина.

Мантрата, че печалбите за бизнеса ще потекат надолу и ще вдигнат стандарта на живот на всички се изпаряват във въздуха, дори само ако чуем какво има да каже по темата самия „бизнес“. Представителите на работодателските организации от години се застъпват твърдо за задържане на заплатите на работещите на ниски нива и водят кръстоносен поход срещу минималната работна заплата. В същото време, заплатите са толкова ниски, че милиони българи избират емиграцията и същите представители на бизнеса днес се оплакват ежедневно от липса на работна ръка. Въпреки това, те продължават да задържат заплатите, и предлагат като решение на проблема да започнат внос на евтини работници от чужбина. Няма по-очевидно признание за ролята на българския бизнес в поддържането и репродуцирането на ниския жизнен стандарт в страната.

Чуждестранните инвестиции остават незначителен процент от икономиката, а най-големият чуждестранен инвеститор в България си остават българските работници в чужбина, които продължават да вливат в пъти повече пари в българската икономика, отколкото всички частни инвеститори взети заедно. В същото време, дерегулациите за бизнеса и обезправяването на работниците водят до катастрофални резултати за мнозинството българи. Печалбите за бизнеса растат, докато заплатите се задържат изкуствено и неравенството се задълбочава дотолкова, че дори политиците са принудени да признаят, че то е проблем. Но техните предписания са като извадени от учебник по неолиберален капитализъм – бедността се лекува с повече бедност.

Резултатите от 30 години лечение с приватизация и дерегулация са зашеметяващи. 1/3 от населението на държавата изчезна – 3 млн души просто се изпариха – една част емигрираха, а друга просто умряха от излечими болести и такива причинени от бедност. В момента над 2 млн души, или 1/3 от все още останалото население в страната, живеят под прага на бедността. Капитализмът, който според политиците и бизнес елита трябваше да ни донесе благоденствие, ни донесе точно обратното – социална катастрофа. Публичното здравеопазване, агонизиращо в последните 3 десетилетия, след серия от про-пазарни реформи достигна до пълен колапс – достъпът на граждани до елементарни и животоспасяващи процедури е ограничен, а мнозина загиват от предотвратими заболявания всяка година. С въвеждането на делегираните бюджети, мярка подобна на реформите предприети в здравеопазването, българското образование също е изправено пред катастрофа – 764 общински и държавни училища са закрити през последните 14 години, а броят на функционално неграмотните расте пропорционално на бедността в изоставените от държавата „икономически неефективни“ региони. Същата картина наблюдаваме във всяка една публична сфера подложена на пазарни реформи. В същото време, представителите на бизнеса се чувстват доста комфортно в социалното блато, което самите те създадоха и се радват на значителен жизнен стандарт за сметка на огромната част от населението. Затова не е изненада, че те се стремят с всички сили да запазят икономическото и политическо статукво в страната.

Дълбоко класово разделение

Стачките и блокадите на работниците от последните месеци се случиха в контекста на избори. Миньорските вълнения в Бобов Дол започнаха  на 10 Октомври 2016, като съвпаднаха с началото на кампанията за президентските избори, които се проведоха на 6 Ноември. Стачките на шивачките, както и тези на работниците в Пикадили и Макс Телеком пък съвпаднаха с извънредните парламентарни избори проведени на 26 Март 2017. През този период от няколко месеца, от телевизионните екрани, за вниманието ни се бореха различни разпенени политици, замерващи се с компромати и обвинения в корупция – хитри, охранени физиономии, подбрани и щедро финансирани от бизнеса. Основните спорове между тях се въртят около това  кой ще осигури по-добра “бизнес среда”. В рязък контраст с предизборните страсти са работниците борещи се по същото време със същата тази “бизнес среда” на терен – техните общи събрания, солидарността и взаимопомощта, които избухват спонтанно и увличат всички.

През пролетта, в сутрешния блок на една от националните частни телевизии за пореден път са се събрали топ-експерти и представители на политически партии. Говорят за привличането на чужди ивеститори. По същото време, няколко шивашки семейства си лягат гладни. Имали са “щастието” да се окажат привлекателни за чуждестранните инвеститори.

По време на кампанията за парламентарните избори същата пролет изтичат записи на разследвания за изнудване лидер на бизнес-патриотична формация и крупен бизнесмен – Веселин Марешки. В записите, наред с всичко останало , той коментира и своята идея за закрепостяване на работниците: “Да измислим някакво фиктивно обучение, което да струва много пари, което работниците уж ще минават при започване на работа, и ако решат да напуснат, да трябва да се откупят от работодателя.” – споделя той идеята си с неизвестно лице по телефона, вероятно юрист. Записите не предизвикват скандал. Същия ден, десетки работници от Пикадили се редят на опашка пред кредитни институции. Просрочили са плащанията по кредитите си, а на банката не й пука, че шефът е избягал с парите им. На хазяина и на енергото също не им пука. Марешки влиза в парламента.

Изборите са спечелeни от дясната формация ГЕРБ, които ще управляват заедно с крайно-десните Обединени Патриоти. Обещават да прилагат десни икономически мерки – стимули за бизнеса, финансова стабилност. Няма значение – програмата на основния им опонент – Българската Социалистическа Партия е същата. Няколко дни след края на изборите, Патриотите се отмятат от основното си обещание по време на кампанията – да увеличат пенсиите до 150 евро. Нямало “икономическа логика” да се случи. “Икономическата логика” обаче се появява на друго място –  няколко стотин души от мобилния оператор Макс Телеком не получават заплати за 4 месеца труд. Шефът им ги откраднал. Те започват да протестират – шефът им стартира новия си “успешен бизнес” в Обединеното Кралство.

Това, което разделя работниците от шефовете и политиците, е нещо много по-дълбоко от размера на банковите им сметки. Въпреки машинациите на управата, представители на която опитаха да разцепят стачкуващите предлагайки пари на една част от тях за да станат стачкоизменници, миньорите не се поддадоха на изкушенията и останаха сплотени до край. Представете си изненадата на шефовете, свикнали да предават близки и приятели в името на личния си интерес. Представете си и изненадата на политиците, свикнали да търгуват със своята съвест и да променят постоянно своите позиции и партии, в зависимост от това на къде духа вятъра. Това, което разделя работниците от шефовете и политиците е едно дълбоко класово разделение, което можем да проследим от ролите в производството, през благосъстоянието до самия фундамент на социалния живот и човешките взаимоотношения. И то е по-дълбоко от всякога.

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*