Защо все повече млади хора в България се обръщат към левите идеи и практика?

Спрете! Спокойно … децата ви не са се записали тайно в БСП, няма нужда да им претърсвате раниците за партийни книжки. Левите идеи и практика, към които се обръщаме в тази статия нямат нищо общо със столетницата, а ако вие отъждествявате лявата идея с нея, то определено имате нужда от осъвременяване на политическата си грамотност. 

След близо 30 години на интензивни политически и икономически реформи, преходът към капитализъм в България приключи успешно. Дори до голяма степен преизпълни плана – по много показатели, като про-бизнес данъчна система, дерегулации и неравенство, България задминава западния капитализъм, който трябваше да ни служи като мяра през годините на преход. Страната ни често е давана за пример като образцова капиталистическа държава и щедро потупвана по рамото за консервативната си фискална политика и безогледното орязване на социалната система. „Партията майка“, спомената по-горе, освен като котило за червени милионери, успя да се докаже и като един от активните проводници на десни политики по време на прехода.

Днес вече се намираме в съвсем нова политическа ситуация, не само в България, но и в света. Последните години белязаха началото на края на либералния консенсус в глобален мащаб. Центристките партии отстъпват, а за новите политически територии, освободени от либералите, тепърва започва жестока битка и от ляво и от дясно.

Либералната политическа мисъл и действие, доминираха публичния наратив през 90-те години у нас и по света комбинирайки успешно лансирането на десни икономически реформи и либерална политика спрямо малцинствата с истеричен антикомунизъм и войнствена външна политика. Възприемането на неолибералните икономически политики отврати хората от либералното статукво, което изглежда все по-слабо заинтересовано от запазването на социалната държава, а вместо това се превърна в клиентела на едрия бизнес и международните кредитори налагайки политики на строг остеритет и социални орязвания. Тези процеси намериха отражение и в източна Европа, където либералите вече все по-трудно удържат електората си чрез площадния антикомунизъм, който изглежда все по-инфантилен и откъснат от реалността. Интелектуалното блато, в което ги отведе собственото им политическото нагаждачество, безмозъчното копиране на западни модели и липсата на политическа креативност ги принуждават да повтарят до болка старата мантра „кой не скача е червен“ – но вече никой не скача.

В този контекст наблюдаваме две тенденции в европейски мащаб, които оказват пряко влияние на българската политическа действителност. В електоралната политика виждаме възхода на авторитарната и ултра консервативна десница. Нещо повече – самите центристки партии, доминиращи европейската топ политика, възприемат все повече от политиките предлагани от крайно дясното и успешно ги интегрират в своите програми в отчаян опит да запазят част от електората си. Това води до едно глобално изместване на политическия спектър надясно. Тук трябва да подчертаем, че този феномен се наблюдава предимно в сферата на електоралната политика. Лявото, и по-специално, крайно лявото, традиционно е по-скептично към фасадната демокрация и парламентаризма поради антиавторитарните си тенденции. Голяма част от левите хора в Европа, особено младите, бойкотират изборите и вместо това предпочитат по-демократични инструменти за политическо участие. Такива бяха масовите движения разтърсили Европа по време и след финансовата криза през 2008, при които милиони европейци се включиха в политическите експерименти с пряка демокрация по площадите на големите европейски столици. Някои от тези експерименти все пак прерастнаха в електорални проекти, като Подемос в Испания и СИРИЗА в Гърция, но повечето запазиха своя извънпарламентарен, антиавторитарен характер и днес представляват сериозен фактор във вътрешната политика на страни като Франция, Гърция, Италия, Испания и др. Старата електорална левица в лицето на европейската социалдемокрация забуксува и се обезличи. Въпреки това, тази част от нея, която успя да се еманципира от все по деснеещия либерален център, постигна някои значителни успехи през последните години, като можем да споменем само най-скорошните от тях – например  успешното представяне на крайно-левия Меланшон на изборите във Франция, както и победата на лявото крило водено от Корбин срещу вътрешната опозиция в лейбър партията в Обединеното Кралство.

България не бе подмината от тези процеси. Възхода на крайната десница, ускорен от бежанската криза резултира от една страна в овладяването на ксенофобската реторика от центриските партии БСП и ГЕРб и завърши с включването в управлението на крайно десния Патриотичен Фронт. Но българската крайна десница споделя много общи белези с европейската. Тя е достатъчно беззъба и прекалено съблазнена от облагите на властта за да завоюва собствен политически терен и вместо това се задоволява с ролята си на патерица на неолибералното статукво, особено доколкото то е готово да възприеме голяма част от авторитарните и расистки политики предлагани от крайно дясното.

В ляво нещата стоят по малко по-различен начин. Комплексите от тоталитаризма до голяма степен попречиха на развитието на един ляв политически проект, който би представлявал основата за създаване на лява политическа партия в България. Докато представящия се за център-ляво политически мастодонт БСП успява да абсорбира до голяма степен масата опртюнисти и носталгици по стария режим, младите леви хора в България остават непредставени от никоя електорална политическа сила. За това не е изненада, че част от тях търсят алтернатива в деснеещи зелени проекти или опити за завръщане на традиционния центризъм в лицето на проекти като Да, България – опит, който при настоящото одесняване на политическия спектър действително може да изглежда като стъпка в ляво. Но докато не се появи автентична лява партия в България, тези процеси ще оказват малко влияние върху реалната политика.

В същото време, в сферата на извън-електоралната, grass roots* политика нещата са много по-динамични. Антиавторитарната и извънпарламентарна левица в България привлича все повече, предимно млади хора. Като отправна точка, можем да използваме българската версия на общоевропейската реакция на финансовата криза, която се изрази най-ярко в социалните бунтове от 2013г.  Те притежаваха голяма част от отличителните белези на масовите движения в други страни на стария континент. Хората изразиха разочарованието си от старите политически партии и от икономическите последствия от неолибералния капитализъм, чиито догми дотогава бяха приемани общо взето безкритично, особено в страните от бившия соц лагер.  Демократичните инструменти, които хората от площадите създадоха спонтанно до голяма степен приличаха на тези, създадени от хората в бунтуващите се западноевропейски градове. Например, в София и Варна бяха организирани демократични събрания (асамблеи) по време и след протестите, на които хората дискутираха заедно политическите и икономическите проблеми и търсеха общи решения.

От тези асамблеи и движения избуяха най-различни инициативи, в които се включиха стотици хора. Из различни градове в страната бяха създадени социални центрове, появиха се няколко нови радикални леви издателства. Създадоха се и секции на анархосиндикални организации, в които се включиха стотици работници и студенти, в стремеж към еманципация от казионните профсъюзни организации и прилагане на войнствен синдикализъм независим от държавата и бизнеса. Появиха се нови леви списания (и съответните общности покрай тях), както и десетки други инициативи в различни градове в страната, като самоорганизирани солидарни кухни, леви и анархистки фестивали и т.н, а някои по-стари организации разшириха своето влияние.

Още по-голям интерес към лявото предизвикаха последвалите събития на международната сцена. Въпреки бавното отшумяване на капиталистическата криза, десните продължиха своя поход срещу социалната държава, което причини и продължава да причинява нестихващо социално напрежение особено в страни като Франция и Гърция. Използвайки дълговата криза за основа и бежанския поток за катализатор, консервативните сили започнаха с бързи темпове прехода към това, което днес наричаме авторитарен капитализъм съчетаващ неолибералната икономическа доктрина с расистки структурни политики, насилие и отмяна на човешки права. Политиката на „перманентно извънредно положение“ се използва от консерваторите за насилственото прилагане на непопулярни икономически мерки – приватизации и дерегулации, които задълбочават неравенствата до безпрецедентни нива. Десните политики имат нужда от насилие, поради своя фалит на идеологическата арена, доказвайки функционалната си неспособност да реагират адекватно на кризата, която самите те създадоха. Да лекуваш дълг с още дълг и да претендираш, че работиш за възстановяване на икономиката докато подтискаш потреблението са само част от неадекватните политики на десницата, но тяхната абсурдност е нищо, в сравнение с политическото лицемерие лъхащо от дясно. Дори традиционно консервативните избиратели се чувстват объркани от политиките на своите политически представители, които с лека ръка отнемат свободите на гражданите в името на сигурността, докато в същото време осигуряват международен политически комфорт за най-големите износителки на тероризъм, като Саудитска Арабия и продължават и дори увеличават оръжейните доставки за ислямистки групировки и режими в региона. Не по-малко отвращаващи са действията на отлгежданата от властта „улична десница“, опитваща се да разпали етническа и верска омраза, само за да осигури няколко процента на изборите за своите политически покровители от националистическите партии.  Като прибавим към това и участието на крайно-десните в далаверите с нелегалния трафик на мигранти и напълно безпринципното им политическо поведение, можем да получим една завършена картина на пълното разложение на европейската десница.

На този фон, всяка проява на здрав разум, поне капка морал и последователно политическо поведение би направила особено впечатление. Но новите леви сили направиха много повече. Първо, последните десетилетия те успяха напълно да се еманципират от либералното ляво/дясно центристко статукво доминиращо следвоенна Европа. Старите „леви“ партии не успяха да преминат теста на икономическата криза и подписвайки се под неолибералните мерки на остеритет подписаха и своето политическо самоубийство. Видяхме какво се случи със социалдемократите на Оланд във Франция, но пред същия тест са изправени и по-новите политически проекти, като СИРИЗА, която успя да прахоса доверието, което й бе гласувано. Докато някои от новите леви електорални проекти, като ПОДЕМОС в Испания и Корбин в Обединеното Кралство все още изглежда имат шанс да се докажат, истинската лява политика продължава да се провежда там, където й е мястото – извън парламента, на улицата, във фабриката и в университета. Работници и студенти се обединяват в стотици автономни синдикати, извънпарламентарни и антиавторитарни групи, които засилват своята дейност из цяла Европа. В много държави, самоорганизирани колективи и активистки организации поеха социалните механизми, доскоро монополизирани от държавата, в свои ръце. Те създадоха цяла мрежа от свободни социални услуги като образование и здравеопазване, автономни валути, мрежи от кооперативи и окупирани фабрики –  всичко това извършено от обикновени хора –  без помощ от бизнеса или държавата. Народни организации и независими колективи организираха огромна автономна хуманитарна мрежа в подкрепа на бягащите от войната и икономическата катастрофа в Близкия Изток, а в същото време подсилиха редиците на сражаващите се срещу Ислямска Държава кюрдски милиции със стотици доброволци идващи от левите и анархистки среди в Европа и САЩ. От същите среди дойде и най-голямата критика срещу лицемерната външна политика на запада спрямо Близкия Изток, като призивите и действията за преустановяване на финансовата и политическа подкрепа за ислямистките режими тепърва ескалират. При това положение, не е изненада, че все повече хора се отказват от старите партии и профсъюзи и се присъединяват към набиращите скорост нови леви движения, синдикати и колективи, които са единствената политическа сила даваща алтернатива на авторитарния капитализъм заплашващ да открадне бъдещето на милиони европейци. България също не е подмината от този процес, който от тук нататък следва само да се задълбочава, докато противопоставянето старо/ново, дясно/ляво и авторитарно/демократично не избухне с пълна сила и по нашите ширини.

Абонамент за известия при нови коментари на тази публикация

2 коментара

  1. Никола, СИРИЗА не е нов проект. Съществуват от 80-те години още. не произлизат от площадите, въпреки че участваха в тях. Иначе си приличат с ПОДЕМОС, но именно в горния факт е фундаменталната разлика с тях.

  2. Иво, да, прав си, че са стара партия, но излязоха на голямата политичека сцена сравнително от скоро. Преди това бяха маргинални, а и начина им на функциониране беше коренно различен.

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*