Третият райх и едрия капитал

Публикуваме статията „Пианиста на Хитлер – Кой задаваше тона в кукления театър на цирковия клоун?“ на Йозеф Мюлбауер, публикувана на 24.11.2015 във „Варненски Институт за Изследване на Мира“

Тук искам да обърна внимание на едни много интересни аспекти на Втората световна война. Ще използваме трудовете на следните историци Антъни Сатън (Antony Sutton), Карол Куигли (Caroll Quigley), Робърт Р.Кузински (Robert R. Kuczynski) и Хаурд Цин (Howard Zinn). Тези професори и историци представят много подробни икономически и исторически факти. Те разглеждат корпорациите и банките в световен мащаб, които имаха голям интерес в тази световна война и направиха огромни печалби от нея.

sal-bank-oppenheim

Bank Oppenheim

Да започнем с предисторията на войната. Някои историци и учени твърдят, че Втората световна война е продукт на първата, така че ще разгледаме причините за Първата световна война (Gerd Schultze Rhonhof – „Der Krieg der viele Väter hatte“) и за войните преди Пър. св. война. Още по времето на „железния канцлер“ Ото фон Бисмарк и Втория Райх, може да наблюдаваме кървавата икономическа логика, която води нациите до война.

Парижката банкова династия Ротшилд поддържаше преки връзки с германския банкер Герсон Блайхрьодер и баща му Самуил Блайхрьодер (създател на банката Блайхрьодер). Германския банкер Лудвиг Бамбергер (Ludwig Bamberger) беше един от създателите на Banque de Paris (1868), Deutschen Bank (1870) и на Reichsbank (1871). Сара Варбург беше жена на директора на банката Kreditanstalt (създадена от Саломон Ротшилд) Паул Шиф. Тук виждаме, че германският финансов елит (Шиф, Варбург, Бамбергер, Ротшилд, Опенхаим, Блайхрьдер) не просто беше свързан помежду си, но беше свързан с фамилни отношения и с финансовият елит в сащ (Йакоб Шиф, Кун и Лоеб, Варбург…). Техническият напредък в Германия, се реализира благодарение на британско-немско-еврейския химик и индустриалец Лудвиг Монд (Ludwig Mond) – неговата компания се сля през 1926 и стана Imperial Chemical Industries (ICI). Еврейско-германския бизнесмен Емил Ратенауер създаде с помощта на Deutsche Bank и Siemens, електро-компанията AEG. Още от тогава големите финансисти и големите корпорации са гръбнака на военната индустрия. По-точно казано: монополизацията на рудодобива, производството на стомана и военната индустрия бяха важен аспект на печалбата от войната.(Вилхелм Трое – Икономическа и техническа история на Прусия).

gerson-von-bleichrc3b6der

Герсон Блайхрьодер

По времето на Бисмарк военния гръбнак на Германия е Прусия, но точно това доведе до многобройни войни: Немско-датската война(1864), Германската братска война (1866), Френско-германската война(1870). Който иска да разбере защо се водиха тези войни, трябва да разбере икономическата и политическата обстановка по това време. Никой друг не може да обясни логиката на тези войни по-добре от най-високо поставения майор от военно морските сили на САЩ Смедли Бътлър(1881-1940): „Само един малък вътрешен кръг от хора знае къде води пътя.

Става дума за печалба на малцина за сметка на мнозинството. От войните печелят този малък вътрешен кръг. Само по време на първата световна война изникнаха нови 21 000 нови милионери и милиардери ( и то само в САЩ). (Бътлър -“ War is a racket”). Освен това, казва Бътлър: „Аз бях висок клас рекетьор за едрия бизнес, за Уолстрийт и за банкерите т.е. бях гангстер на капитализма. Аз помогнах Мексико да стане безопасна за американските петролни интереси, специално за Tampico през 1914 година. Аз помогнах Хаити и Куба да станат уютно място за интересите на National City Bank. Аз помогнах в изнасилването на половин дузина централно-американски републики в полза на Уолстрийт. Аз помогнах да се разчисти пътя пред международната финансова къща “Brown Brothers” в Никарагуа през 1909-1912. (Историка Хаурд Цин – „Човешката история на САЩ“).

Следващите факти подчертават изказванията на Бътлър. Едно кратко резюме на финансирането на войните и на спекулантите, които печелят от войните:

  • Във войната на Свещения съюз (Русия, Австрия и Прусия срещу Наполеон и Франция от 1811 до 1815) – Ротшилд.
  • В Кримската война (1856) – Натан Ротшилд (Атали, С. 370)
  • В Австро-френската война (1870-1871) – Блайхрьодер. (Жак Атали – икономическата история на евреите)
  • В Германската братска война от 1866 – Блайхрьодер, Ротшилд, Опенхайм (вестник Спигел /Spiegel – 29.05.1978).
  • В Японско-руската война от 1904 – Якоб Шиф, Кун и Льоб и Макс Варбург (Атали, С. 441)
  • В Испанско-американската война от 1898 и следващите американски експанзионни войни: Хондурас от 1903 до 1925, Куба от 1906 до 1917, Никарагуа 1909 до 1912, Доминиканска република 1903 до 1916, Хаити от 1914, Панама от 1908 до 1925, Мексико от 1914, Гватемала 1920 – Ръсел Сейдж, Джон Якоб Астор, Уилиам Рокфелер, Дж.П.Морган и Томас Форчън Райън ( финансовия и корпоративен елит на САЩ).
  • Първа световна война – Морган (84% от военната доставка минаха през финансовата му къща – така доказва историка Хаурд Цин), Едуард Ротшилд (100 млрд. долара печалба – анализира Деанна Спинола в книгата „Властващия елит“).

roober-baron

„Robber Barons“ – „Властващия елит“

jakob-schiff

Якоб Шиф,

Няколко факти за Първата световна война: 1878 европейските сили контролираха 67% от планетата, а през 1914 дори 84%. Тогава огромни монополи държаха икономиката в ръцете си. Стигна се обаче до конфликтна ситуация, когато големите корпорации не можаха да си поделят света. Русия с Панславизмът, Австро-Унгария с католическата църква и османската империя водеха голяма битка за сфера на влияние върху балканския район (C. Clark, С. 78- 87). И както знаем от теорията на Мекиндер (Heartland Theory), който владее балканите, владее Евразия, а който контролира Евразия, контролира света. Cui Bono? – Петролната индустрия в САЩ имаше голям интерес в Мексико: между 1900 – 1910, американците държаха 43% от мексиканската земя. Едрият капитал на САЩ кредитираше и двата лагера в Първата световна война. По времето на големите работнически въстания (1870 – 1890; 1817 Парижката комуна и дори по времето на Втората световна война – 6,7 Мил. бунтуващи работници…) се зададоха многобройни войни, които от една страна сближиха финансовият, корпоративният, военният и политическият елит, а от друга унищожиха класовата борба по целият свет – Stone, S. 18 und C. Wright Mills – “Power Elites”.

“War is the health of the state” – пише американският публицист Рандолф Бюрне по времето на Първата световна война. Вместо работниците да се борят с големите монополисти за повече права, фалшивият патриотизъм и военната доктрина на капиталистическата система прати мъжете на фронта, да се борят за сфери на влияние, ресурси и колонии.

В тази светлина, като проследим икономическата история трябва да разгледаме и Втората световна война. Правим това, за да дадем отговор на елементарния въпрос: Как можа Европа и особено Германия, да бъдат въвлечени във Втората световна война при положение, че народите не искаха това? (така анализира историка Адам Тус). От къде взе Хитлер толкова пари, че да възстанови икономика, рухнала през Първата световна война, до такава степен, че Германия да стане хегемон на Европа и с амбицията да превземе целия свят? Тук давам един елементарен пример: При влизането на Хитлер в партията НСДАП в партийната каса са били едни нищожни 7 марки и 50 пфенинг – твърди историка Иън Кершаф в книгата си „Хитлер 1898-1936“. Хитлер е държал речи в заведения и в мюнхенския цирк, чрез които е финансирал партийната реклама и дейността на НСДАП – Но по този начин може ли да се финансира тежката индустрия на Германия? Как е могъл да купи през 1925 година издателството Ехер за 120 000 марки при положение, че официалните данни и счетоводството показват, че Хитлер е имал нищожни доходи. Въздигнаха го едрия бизнес и германските корпорации, които са давали годишно дарения на стойност почти 700 млн.марки. Въоръжаването на третия райх, е била целенасочена инвестиция с оглед военното бъдеще на Германия – така констатира германския политолог и историк Гьоц Али.

Какви бяха отношенията между американския елит, германските банкери и тежката индустрия ще разберем като разгледаме следните личности:

ernst-hanfstc3a4ngel

Ernst Hanfstängel (Ляво) Adolf Hitler (Дясно)

Ернст Ханфщенгел e колега на Джон Рийд от университета Харвард (участва в финансирането на болшевишката революция; работи на Уолстрийт) и колега на президента Франклийн Рузвелт.

Ханфщенгел е притежавал галерия, в която посетителите са популярни личностти, като Пиер Понт Морган, Хенри Форд, Чарли Чаплин, а също така и дъщерята на президента Удроу Уилсън (констатира журналистта Петер Конради в книгата си „Пианиста на Хитлер“). Той съветва Хитлер за стила на обличане и го подкрепи финансово. Според американския посланник Уилиам Дод той дори е спасил живота на Хитлер през 1923 година (Уилиам Дод – „Дневника на посланика Дод 1933-1938“). Той е участва във финансирането на нацисткото списание „Völkischer Beobachter” (историка Антъни Сътън – Уолстрийт и възхода на Хитлер).

Хенри Форд – американска пионерска личност на капиталистическата икономика, известен с внедряването на конвейрната технология в индустрията. Той получи най-високата почетна награда от нацистите и неговата антисемитска книга „Интернационалният евреин“ вдъхнови Хитлер да напише „Моята Борба“. Неговия син Едзел Форд е бил в борда на директорите на Американ И.Г., която стои в пряка връзка със Стандарт Ойл (собственост Рокфелер).

rockefeller

собственик на стандард оил – Рокфелер, cptv.org

Рокфелер – И.Г. Фарбен е най-големата химическа корпорация през 30-те години на 20 век . Една част от И.Г. е BASF( Германска химическа компания) – важен компонент в издигането на национал-социалистическия режим. Основаването на BASF е финансирано от немския банкер Зеликман Ладенбург. Зеликман е също така името на американска инвестиционна банка, която е инвестирала в железопътните линии на САЩ, в строителството на панамския канал и в основаненото на Стандарт Ойл и Дженерал моторс.

ig-farben-prozess

служители и директори на ИГ по време на нюрнбергските процеси

Лондонския клон на банката, Зеликман е придобил с името С.Г.Варбург. Колко важна е била Стандарт ойл за германската индустрия и милитаризация може да се види по самия факт, че тя даде патент на И.Г. за произвеждането на синтетичен петрол, каучук и други. Без тези вещества Германия, която е бедна тези ресурси не би могла да води война. Това доказва и бившия директор на И.Г. по време на Нюрнбергския процес: „Без продукцията на И.Г. в областта на синтетичния каучук, петрол и магнезий, щеше да бъде невъзможно Германия да води война.“ Още един коментар за рокфелеровия Стандарт ойл: ДЕПАГ (по-късно ЕСО) е била притежание на Стандарт ойл и по този начин в ръцете на Рокфелер. Дори през 1938 година, Стандарт ойл притежаваше 94% от акциите на ДЕПАК (историка Антъни Сътън).

warburg-gebrc3bcder

warburg-haus.de

Варбург – германския банкер Макс Варбург е бил в надзорния съвет на И.Г., докато по същото време брат му Пол Варбург е бил един от основателите на Федералния

резерв в САЩ.

Банката Блайхрьодер – личната банка на канцлера Бисмарк се заплете с финансовата къща Аулфхаузер и имаше като клиент И.Г. и други индустриални компании. Тази банка беше в управителния съвет на Дойче банк (V. Mohr: Spurenlese. Georg Hauck & Sohn 1796–1996).

keppler-kreis

1-ви ред седнали, от ляво: Херман Гьоринг, Адолф Хитлер, Франц фон Папен; 2-ри ред стоене: франц Зелдте, Гюнтер гереке, Люц Граф Шверин фон Крозиг, Вилхелм Фрик, Вернер фон Бломберг

Кръгът на Кеплер – там се събираше германския и американския бизнес елит. Този кръг (създаден от Вилхелм Кеплер) бе един затворен кръг, в който големите индустриалци и банкери имаха възможност да създадат връзки с Хитлер и по този начин да направят едно икономическо чудо. В този кръг се запознаха Франц фон Папен, който имаше връзки с Рузвелт и Дъглас Макартър (американски генерал в първата и втората световна война) и Фюрера.

Много интересно име е Состен Бен, който създаде монополната позиция на испанската телекомуникационна компания ИТТ. 1925 година ИТТ купи няколко дружества от компанията АТИТ. Тази компания притежаваше и акции на германската електрическа компания СЕАГ и ХВПХ. Тази глобализация на телекомуникационните компании се създаде с помощта на ДАТ, в която бизнес партньора на Рузвелт Джон фон Беренберг – Гослер и Макс Варбург бяха в борда на директорите.

Плана Даус е създаден през 1924 година от една страна да регулира репарационните плащания на Германия, а от друга страна да дава интернационални кредити на Германия. И тъй като голяма част от дейностите минаваха през ръцете на Дж.П. Морган, този план може да се нарече продукт на Морган – констатира историка Карол Куигли. Тук изпъкват имената на Уолстрийт елита и на фамилията Рузвелт, които притежаваха акции на Дженерал Електрик (Ню Йорк таймс от 06.10.1936г.). Вместо Германия да плати репарациите на стойност 132 млн. марки, на нея се отпуска кредит на стойност 138 млрд.марки и то въпреки нейната очевидно агресивна политическа визия. Организационните съучастници от германската страна на Плана Даус са Хялмар Шахт ( председател на Райхсбанк) и банкера Карл Мелхиор. Мелхиор е работил както в германската банка Варбург, така и в американската банка на Феликс Варбург.

Директора на втората по големина в света стоманена компания ФС, Алберт Фльоглер участва в масовата пропаганда на райха, бил е в кръга Кеплер и е помагал на Хитлер. Той е бил шеф на отдел военна икономика на райха. Американския политик Джеймс Стюърд Мартин в книгата си (линк) описва, че АЕГ е контролирана от американската фирма Дженерал електрик и АЕГ е била един от най-големите спонсори на Хитлер (историкът Сътън и политика Джеймс Стюърд Мартин).

dillon-read

Dillon, Read & Company

Следва една статистика на американски банки, които инвестираха в германската тежка индустрия: Dillon, Read & Co. (ДР)– $241.325.000; Harris, Forbes & Co. (банката Харис Форбс) $186.500.000; Kuhn, Loeb & Co. (Кун, Лоеб) – 37.500.000. (американският професор по икономика Роберт Р.Кузински).

Какво се е случило с тези банки? ДР бе още в 30-те години една от най-големите инвестиционни банки в света, през 90-те години стана СБЦ, а по нататък се кръсти СБЦ-Варбург. Днес тази банка е част от швейцарската УБС и има стойност от 74.7 млрд.долара.

Ricoh Company Ltd.

ГМ / Генерал Мотор

Създателя на банката Харис Форбс е Норман Харис. Той е бил директор на телекомуникационната компания АТИТ. Тази банка заедно с Чейз Манхатън банк станаха част от федералния резерв на САЩ. Днес, тя е дъщерна банка на банката Монреал, която има стойност от 39.7млрд. долара. И заводите и едрите корпорации се развиха много добре след войната. Най-големият производител на коли в третия райх беше Опел – тя беше дъщерна компания на Дженерал моторс, която беше под контрола на Морган. Днес тази компания има стойност от 155.93 млрд. долара и е 64-тата най-голяма компания в света. Компанията АЛКОА и ДОУ Кемикъл транспортираха американска технология и алуминий в третия райх. АЛКОА днес е водеща компания в света в бранша на алуминия, а ДОУ Кемикъл с годишен оборот от 58.23 млрд.долара е една от най-големите химически компании в света.

walter-funk

Walter Funk

Кръгът Ф стана съветническа организация на Йозеф Гьобелс. Този кръг „Ф“ е създаден от президента на Райхсбанк и икономическия министър Валтер Функ. Функ събира дарения от едрите индустриалци като Фриц Тюсен, Алберт Фьоглер и Фридрих Флик. Един от съветниците на този кръг е Айви Ли, който е един от бащите на модерния пи ар. Тойсе грижи за добрия имидж на империята на Рокфелер по време на „касапницата Лудлоу“. Ли е работил и за стоманената компания Бетлехем стиил и И.Г. Той е съветвал членовете на НСДАП Ото Хан, Валтер Крайслер и Вестинг Хаус и е член на (линк). Американския дипломат Дод описва Ли, като пи ар агент както на капитализма, така и на фашизма (William E. Dodd, Ambassador Dodd’s Diary, op. cit., p. 74.).

new-york-governor-w-averell-harriman

Averell Harriman

Тук ще дам един последен пример как американския и германския икономическия елит, виждат във фашизма един спасяващ архангел на капитала. Тюсен Круп е една компания, която се занима с обработването на стомана и други технологии, и е създадена от Алфред Круп и Аугуст Тюсен. Днес, тази компания е от топ 500 компании на света. Аугуст Тюсен заедно с Хюго Стинес създадоха заедно РВЕ която има връзки чрез една банкова мрежа с Аверел Хариман ( там стоят голяма част от неговите финанси). Чрез тази мрежа и чрез тези връзки той можеше да трансферира големи суми по света. Хариман имаше акции на немско-полския завод „САКО“ – завод за мед по време на войната. Хариман бе специален пратеник на Рузвелт в Европа. Той беше също така член на „Съвета за външни отношения“ и участник в банката Браун Брадърс. В тази банка са работили известни личностти като Прескот Буш (бащата на Дж.Буш) и Елън Грийнспан. Голяма част от партньорите на тази банка са били членове на организацията „Скул и бонес“. Каква роля играе фамилия Хариман в болшевишката революция описва в детайл професора историк Антони Сътън.

Заключение: През 19-и и в началото на 20-и век се създаде един англо-саксонски олигархичен елит (Морган, Рокфелер, Ротшилд, Хариман, Карнеги и Мелон). Този елит имаше контрол над най-големите компании и те успяха да монополизират банковата система (железопътната, стоманената, химическата, корабната и военната индустрия, банковия монопол на Федералния резерв). Американския спекулант и политически съветник Бернард Барух събра най-мощните корпорации и банки в Съвета за военна индустрия – ВИБ. Най-голямата част на военната индустрия на Третия райх беше в ръцете на И.Г., Обединените стомано-леярни заводи, „Опел“ (произвеждал е 50% от JU-88 бомбардировач) и на компанията ИТТ. Забележете че това са само четири консолидирани конгломерата. Фашизма може да се разглежда като щангата на властта и като инструмент на капитализма за доминация: историкът Хаурд Цин не случайно пита защо Запада не е предприел мерки в Испанската гражданска война, да спре фашисткия режим на Франко, който е подкрепян от Мусолини и Хитлер? С неуказаната помощ може би преследваха империалистически цели, като например да продават оръжие на двата лагера и да намалят влиянието на комунистите и на автономните движения? Историка Габриел Колко констатира в изследванията си: „ Американската военна индустрия имаше цел да спаси капитализма у дома и в чужбина“. Вестника „Ню Йорк таймс“ полемично озаглавява статията от 10.02.1936 : „Банките са сърцето на нашата система, която ни кара да воюваме“. Подобно изказване може да намерим във вестника „Вашингтон поуст“ на 08.03.1936 на социолога Джордж Галъп: „ Системата, която е ориентирана към печалба за военната индустрия ни води в продължение на поколения до война“. Разглеждайки тези факти, може да се констатира, че от споменатият едър капитал имаше и няколко олигарси от еврейски произход – тоест констатираме: а) че парите нямат морал б) че парите и властта не признават етноси и религии и в) че, колкото парадоксално да звучи, евреите загинали във Втората световна война, бяха жертва на едрия капитал, който включва до голяма степен и евреи!

Компанията „US Steel” направи през годината 1916 – 348 млн. долара. Този който със сигурност не прави печалба,това е народа, защото по време на втората световна война имаше 14000 стачки и на 6,7 млн. недоволни работници. Историка Лауренц Витнер прави резюме: „Най-големите печалби направиха корпорациите – от 6,4 млрд. долара през 1940 до 10,8 млрд. долара през 1944.“ Директора на Дженерал електрик Чарлс Уилсън беше толкова щастлив, че има война, че дори дава съвет икономиката да се превърне в перманентна военна икономика. След втората световна война, американския елит подкрепяше фашистките диктатори Августо Пиночет, Династията на Саудитите, Батиста и много други. Американската индустрия прати 74 млн. тона оръжие в Гърция по времето на репресивната и фашистка военна диктатура (1967-1974). Историкът Сътън твърди, че така наречените социалистически режими, като ню дил в САЩ, болшевизма в Русия и национал-социализма в Третия райх са оркестрирани от Уолстрийт феномени, с цел печалба за корпорациите и банките.

Литература:

Jacques Attali – Die Juden, die Welt und das Geld, „????“, 2009, übers. v. bulg. Veselin Cakov
Smedley Darlington – War Is A Racket, Create Space, 2012.
Nikolai Starikov – Bismarck und Rothschild, Quelle: https://www.youtube.com/watch?v=q5ifQLCCkoA.
Von Höhne Heinz im „Spiegel“ vom 29.05.1978 – Geld für Bismarcks Kriege, Quelle: http://www.spiegel.de/spiegel/print/d-40617924.html.
Wilhelm Treue – Wirtschafts- und Technikgeschichte Preußens: Die Finanzierung des Krieges von 1866.
Henry Kissinger – Diplomacy, Simon & Schuster Verlag, 1994.
Howard Zinn – A People’s History of the United States, Harper Perennial Verlag, 2005
Preussen – Chronik eines Deutschen Staates – Wirtschaft in Preußen – Fortschritt in Grenzen, Quelle: http://www.preussenchronik.de
Kaufhold, Karl Heinrich, u. Sösemann, Bernd (Hg.), Wirtschaft, Wissenschaft und Bildung in Preußen. Zur Wirtschafts- und Sozialgeschichte Preußens vom 18. bis zum 20. Jahrhundert (Vierteljahrschrift für Sozial- und Wirtschaftsgeschichte, Band 148), Stuttgart 1998 (Steiner).
Adam Tooze – The Wage of Destruction: The Making and Breaking of the Nazi Economy.
Thomas Bolzen – Inflation, Quelle: http://www.lexikon-drittes-reich.de.
Otto Gritschneder – war ein deutscher Rechtshistoriker, Rechtsanwalt und Publizist, und ein Zuhörer der Hitler-Reden in der Münchner Zirkus-Krone, Quelle: https://www.youtube.com/watch?v=oBqQBsfBeFw.
Ingo Helm – Hitlers Geld, ZDF-Dokumentarfilm, 31.12.2014.
Ian Kershaw: Hitler 1889-1936, Stuttgart 1998.
Peter Conradi: Hitlers Klavierspieler. Ernst Hanfstaengl – Vertrauter Hitlers, Verbündeter Roosevelts., Frankfurt a. M. 2007.
Ernst Hanfstaengl, Unheard Witness, (New York: J.B. Lippincott, 1957).
William E. Dodd, Ambassador Dodd’s Diary, 1933-1938, (New York: Harcourt, Brace & Co., 1941).
Antony C. Sutton – Wall Street and the rise of Hitler, Arlington House, 1976.
Landesarchivverwaltung Rheinland-Pfalz – Die BASF und die Gründung der IG-Farben, landeshauptarchiv.de;
LHAKo Bestand 700,292, Nr. 9. Unterlagen über die IG Farben/BASF.
Hans-Dieter Kreikamp: Die Entflechtung der IG Farbenindustrie AG und die Gründung der Nachfolgegesellschaften, in: VjhZG 25, 1977.
Gerhart Wolf: Die BASF. Vom Werden eines Weltunternehmens. Schriftenreihe des Firmenarchivs der Badischen Anilin- & Soda-Fabrik AG, Ludwigshafen 1970.
Aufbau, Organisation und Finanzen der I.G. Farbenindustrie A.-G., Hoppenstedt, Berlin 1928.
Klaus Sator: Großkapital im Faschismus: dargestellt am Beispiel der IG-Farben. (Reihe Marxismus aktuell), Frankfurt am Main 1978.
Ernst Klee: Das Personenlexikon zum Dritten Reich. Wer war was vor und nach 1945? Frankfurt am Main 2003.
Historische Gesellschaft der Deutsche Bank e.V., Quelle: http://www.bankgeschichte.de vom 03.05.2013.
Ernest Hamburger: Juden im öffentlichen Leben Deutschlands. Regierungsmitglieder, Beamte und Parlamentarier in der monarchischen Zeit 1848–1918. J. C. B. Mohr (Paul Siebeck), Tübingen 1968.
Theodor Heuss: Bamberger, Ludwig. In: Neue Deutsche Biographie (NDB). Band 1, Duncker & Humblot, Berlin 1953.
Ernst Bäumler: Die Rotfabriker. Familiengeschichte eines Weltunternehmens. Piper, München 1988.
Wolfgang Klötzer (Hrsg.): Frankfurter Biographie. Personengeschichtliches Lexikon. Zweiter Band. M–Z (= Veröffentlichungen der Frankfurter Historischen Kommission. XIX, Nr. 2). Waldemar Kramer, Frankfurt am Main 1996.
Scott Christianson, Egmont R. Koch – Dokumentarfilm: Der Spion vom Pariser Platz, ARTE 2010.
John Van Houten Dippel: Two Against Hitler. Stealing the Nazis’ Best-Kept Secrets, 1992.
E. Moser und R. Winkler: Wegmarken. 125 Jahre Bankhaus H. Aufhäuser. R. Oldenbourg, München, 1995.
Brasch, Walter. America’s Unpatriotic Acts: The Federal Government’s Violation of Constitutional and Civil Rights. Peter Lang Publishing, 2005.
Herman, Susan N.. Taking Liberties: The War on Terror and the Erosion of American Democracy. Oxford University Press, 2011.
Dieter Neitzert: Das Amt zwischen Versailles und Rapallo. Rückschau des Staatssekretärs Ernst von Simson. In: Vierteljahrshefte für Zeitgeschichte 60, 2012.
Gerd Schultze-Rhonhof – 1939: Der Krieg, der viele Väter hatte, OLZOG, 2003.
Peter Jay – Das Streben nach Wohlstand, Albatros, 2006.
Committee on Military Affairs. Elimination of German Resources for War, 1945.
Carroll Quigley – Tragedy and Hope, The MacMillan Company, New York, 1966.
Gerolf Karwath: Hitlers Eliten nach 1945. Teil 3: Unternehmer – Profiteure des Unrechts. Regie: Holger Hillesheim. SWR, 2002.
James Stewart Martin – All Honorable Man, Little Brown Company, Boston, 1950.
Robert R. Kuczynski – Bankers Profits from German Loans, Washington D.C, 1932.
Klaus Scheel: Krieg über Ätherwellen, NS-Rundfunk und Monopole 1933-1945. Berlin 1970.
Erklärung von Lindemann an Eides statt vom 28. Februar 1947 in Dokument NI 5514. In: Eberhard Czichon: Wer verhalf Hitler zur Macht? Zum Anteil der deutschen Industrie an der Zerstörung der Weimarer Republik. Köln 1972, S. 29, FN 71.
John Loftus; Mark Aarons: The Secret War against the Jews. How Western Espionage betrayed the Jewish People. New York, 1994.
Ben Wubs: International Business and War Interests. Unilever Between Reich and Empire. 2008, Florence (Kentucky).
Glyn Roberts – The Most Powerful Man in the World, New York, Covicl Friede 1938.
Chambre des Deputes — Debats, February 11, 1932.
Thyssenkrupp.com – History: The Founding Families – Heinrich Tyssen-Bornemisza.
Oliver Stone, Peter Kuznick – The Untold History of the U.S., Ebury Press, LLC 2012.
Wolfgang Zollitsch – Arbeiter zwischen Weltwirtschaftskrise und Nationalsozialismus, Kritische Studien zur Geschichtswissenschaft, Band 88, 2011.
Ezran, Maurice (2010). Histoire du pétrole. L’Harmattan.
Kurt Gossweiler – Großbanken Industriemonopole Staat. Ökonomie und Politik des staatsmonopolistischen Kapitalismus in Deutschland 1914–1932, Berlin 1971; Kapital, Reichswehr und NSDAP 1919–1924. Berlin 1982.
Gräber, David – Kampf dem Kamikaze-Kapitalismus – Es gibt Alternativen zum herrschenden System, Pantheon Verlag, 2012.
Spencer Tucker (Hrsg.): The Encyclopedia of World War I. A Political, Social and Military History. Verlag ABC-Clio, Santa Barbara 2005.
Gerd Schultze-Rhonhof – Der Krieg, der viele Väter hatte, Olzog, 2005.
Christopher Clark – The Sleepwalkers, Allen Lane, 2012.

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*