Каталунското буре с барут: „Рахой или Република?“

Станахме свидетели на седмици на напрежение, които ясно показаха масовостта и социалните корени на каталунския протест и изключително авторитарният и репресивен подход на испанската държава. За да разберем този сложен политически момент е необходимо да изясним някои неща от историята, отнасящи се до структурата на испанската държава, както и създаването на каталунския проект за независимост. 

На първо място трябва да споменем т.нар. “Режим от 78-а” в Испания и неговата все по-явна деградация и еволюиране в авторитаризъм. Режимът от 78-а се ражда заедно с Конституцията от 1978, създадена в резултат от т.нар. “Испански преход от франкизъм към демокрация”. Този Преход, въпреки митичният наратив, който го съпровождаше по медиите и на международната сцена, представляваше реформа на диктатурата на Франко, която установи режим, в който две партии си подават властта, докато в крайна сметка те станаха абсолютно неразличими една от друга в политиката си на практика. Този почти перфектен двупартиен модел (почти, защото понякога имаха нужда от подкрепата на Каталуния или баските националисти, за да имат стабилно мнозинство) беше оправдан чрез създаването на социална култура (“Култура на прехода”), основана върху идеята за консенсус и помирение, премахвайки всяка възможност за възстановяване на предишния републикански опит или запазването на историческата памет за геноцида, проведен от режима на Франко след Испанската Гражданска Война. 

Преходът възстанови монархията, която докара Франко на власт, като така изключи възможността да се търси отговорност за сериозните престъпления и грабежа, извършени по време на диктатурата. На кратко, “Режимът от 78-а” остави непокътната олигархията, която винаги е ръководела испанския икономически и политически живот, и съответно тя продължи да го прави, този път под знака на бъдещо членство в Европейския съюз. 

Испанската олигархия, която държи страната през последните 40 години, създаде икономически модел, основан на прекариен и евтин труд в сферата на туризма и надуването на балона на недвижимите имоти срещу кредити от Европа. Всяка целесъобразна индустриална политика беше изоставена в процеса на влизане в ЕС. Този икономически модел започна да колабира, когато по време на световната криза от 2007 се срина пазарът на недвижимите имоти. Стотици хиляди работнически семейства бяха хванати в капана на изключително тежкото законодателство за ипотечните длъжници и бяха осъдени на прогонване от жилищата си. Същевременно страната се обвърза с дългове към Европа, която в замяна поиска въвеждане на неолиберални реформи и орязване на обществените услуги и придобивки, включително много тежки реформи в трудовото законодателство. 

Като допълнение, трябва да имаме предвид, че и двупартийния модел, и балонът на недвижимите имоти допринесоха за феноменално високите нива на политическа корупция в испанската държава. За да бъдат захранени компаниите за недвижими имоти и туристическия отрасъл беше необходима “приятелска” политика на държавните служители, които принадлежаха главно към големите партии. Те, от своя страна, поискаха да финансират своите организации и да водят луксозен живот, да получават незаконни комисионни или услуги от съответните участници в схемата – финансови институции, компании за недвижими имоти и други икономически играчи.

Политическата класа започна да разглежда своята професия като такава, която им дава правото да изстискват бюджетите на общините и държавата за собствено облагодетелстване, при това почти неограничено. 

Така се стигна до там, че президентът на правителството (консерватор от Народната партия) трябваше да се яви пред съда като свидетел на повсеместната корупция, облагодетелстваща собствената му партия. 

Последвалото избухване на мощни народни борби, започнали на 15 май 2011 (т.нар. движение 15-М), показа твърдата съпротива срещу орязването на социални придобивки (наложено от ЕС) и за първи път отправи съществени критики към политическата структура на “Режима от 78-а”. Отговорът на държавата беше във въвеждането на все по-репресивни мерки срещу масовите протести – бе приет законът за „запушване на устата“ на критиците на режима и реформа в наказателния кодекс, след които последва преследване и хвърляне в затвора на стотици активисти на синдикалните и социални движения. Тези борби бяха канализирани в създаването на партия “Подемос”. Тя беше създадена от активисти от тези движения, както и от старите леви и постигна известен успех на изборите, но и опразни улиците. Ако не броим събитията от последните седмици, можем да кажем, че партията се вписа в политическата класа на режима и прие подчинена роля, изоставяйки критиките срещу Прехода и основните искания на движението 15-М, като от своя страна партията започна да става все по-йерархична и монолитна. 

В този контекст започна зараждането на огромното движение за независимост (откритата защита на отцепването) и защитата на правото да решаваш (желанието за референдум по въпроса) в Каталуния. 

Като част от авторитаризма през последното десетилетие в испанската държава се случиха две големи събития в Каталуния. Едното беше, че по искане на Народната партия конституционният съд на Испания забрани референдума, одобрен от каталунския съд. Другото бе огромната сила на движението 15-М, което обкръжи каталунския парламент, създавайки огромно напрежение в политическата класа. 

Това са двата паралелни процеса, които доведоха до развитието на сегашната ситуация: движението за независимост досега беше малцинство, а в момента стана масово и обхвана работническата класа и социалните движения. От друга страна политическата класа (вкл. буржоазните регионални сили, които исторически подкрепят “Режима на 78-а” с участието си във властта) залага на суверенитета поради невъзможност да комуникира с централното правителство и натискът, който изпитва от избирателите си. 

От там идва и неяснотата и амбивалентността по отношение на т.нар. “процес” на независимост. От една страна имаме силата на мрежата, образувана от различни организации за правото да се реши за или против независимост, която обхваща хора от всички социални сектори, и в която има силно присъствие анти-капиталистическата парламентарна партия CUP (“Кандидатури на националното обединение”). От друга страна, намираме че посоката на процеса е в ръцете на политическата класа, която е обвързана с каталунската буржоазия, която не веднъж е показвала неолибералната си същност и склонността си да се договаря с испанското правителство срещу интереса на каталунците. Тази амбивалентност личи, например, в Закона за прехода, приет от каталунския парламент, когато приеха и провеждането на референдума, след който евентуално ще последва декларация за независимост. Законът иска да установи силно президентски режим, не застъпва никакви социални интереси и се отнася за периода на преход от сегашния режим към новата каталунска държава. 

Изправено срещу тази набираща сила, испанското правителство отговаря с вълна от репресии: арести на политически лидери, преследвания, изземвания на материали за референдума, изпращането на хиляди полицаи и жандармерия в Каталуния, откриването на криминални производства преди референдума срещу над 700 кмета за престъпления, които все още не са извършили, опитът каталунската автономна полиция да бъде поставена под контрола на Мадрид и най-вече взимането на контрола над каталунския парламент (под натиска на ЕС за гарантиране на стабилността). Това на практика е въвеждане на извънредно положение, без обаче то да бъде декларирано официално, както го изисква закона.

Отговорът на каталунците срещу вълната от репресии беше да излязат масово на улицата. Университети и училища прекратиха дейността си, имаше демонстрации, синдикалистите призоваха към генерална стачка след референдума, докерите в Барселона и Тарагона отказаха да обслужват корабите, с които докарваха хиляди полицаи всеки ден. Конфликтът се разпространи в ширина и в дълбочина.

Тази ситуация поставя пред социалните и народни движения редица ключови въпроси:

На първо място, е илюзорно да мислим, че авторитарната и репресивна тенденция на испанската държава ще се ограничи само в границите на Каталуния или ще бъде свързана само с потискането на независимостта. Ние сме изправени пред силна „Ердоганизация“ на правителството на Рахой. Когато „Режимът от 78-а“ е подложен на натиск, той показва наяве дълбокото си франкистко-тоталитарно историческо наследство. Ясно е, че цялата управляваща класа (от икономическата олигархия през политическата класа и съдебната власт до нейните културни „мариачи“) вижда репресивната ескалация като легитимна и призивите за демокрация на каталунското население като екстремистки лозунг. Движението на управляващите към не-обявена диктатура, включва силен компонент на изключване и премахване на граждански права и обединява все повече хора в цялата държава срещу себе си.

На второ място, голяма част от силата на движението за каталунската независимост идва от дискурсивната му способност да генерира мощен процес на делегитимизиране на „режима от 78-а“ през последните 40 години. Освен това критиките към този режим дори са се превърнали в повтаряща се мантра на каталонската политическа класа. Дори да можем да изоставим антирефлексивния дискурс, и да се посветим на други неща, Каталанството не спира да го възстановява. За да го възстанови, в допълнение, то утвърждава срещу него още едно мото, натоварено със силен емоционален заряд: Републиката. Независимо дали е каталонски или испански, слоганът на Републиката има специфични компоненти в Иберийския полуостров, които надхвърлят институцията на държавния глава. Испанските републикански режими, ако погледнем назад в историята, доведоха до дълбоки революционни процеси и бяха удавени в кръв от олигархията. Това е една митология, която е трудно преведима за хора извън Испания, но с огромно влияние в страната. „Рахой или република“, последният лозунг на каталунската независимост, категорично заявява, че става въпрос за демокрация срещу диктатурата, народно желание за участие, срещу традиционния контрол на олигархията върху испанското общество.

Всичко това има последици за анти-капиталистическите тенденции: очевидно република (испанска или каталонска) не означава, че тя непременно ще бъде анти-капиталистическа или дори прогресивна от социална гледна точка. Но също така е вярно, че в силния вакуум и сред нестабилността на консолидацията на новия режим, народните движения могат да получат възможност за намеса и прогрес, ако са добре организирани и са в състояние да се сближат с общи искания.

На трето място, народните движения трябва да имат териториално предложение за Иберийския полуостров. Териториалното напрежение е огромно в испанската държава и избягването от заемането на позиция по въпроса или прибягването до опростенчески и елементарни обяснения, би поставило социалните движения извън политическата игра.

Това териториално предложение трябва да съчетае две паралелни концепции: зачитане на правото за решаване на народа в условия на най-широка демокрация и защитата на федералната или конфедеративна перспектива за Иберийския полуостров, която да набляга на връзките на солидарност и сътрудничество между народите в търсенето за правилна и автономна дискурсивна рамка за тях. Диалектиката на свободното асоцииране трябва да замести диалектиката на държавите и тази на централистичното налагане. Възстановяването на федералисткия, комунистическия и социалистическия дискурс на републиканството и на либертарното движение преди Гражданската война в момента е основна необходимост.

На четвърто и последно място – при отсъствието на регионално решение, договорено между каталонските и испанските политически класи (възможност, която не може да бъде напълно отхвърлена като развитие след референдума), алтернативата, която в момента се повдига в испанската държава е следната: авторитарна деградация на „режима от 78-а“ или задълбочаване на демократичните процеси. Социалната революция в момента е извън обсъжданията и социалните искания. Но началото на нов цикъл на народни борби чрез процес на демократична откритост може да благоприятства укрепването на организациите на работническата класа, ако те се възползват от нея, за да установят собствените си претенции и да ги поставят на дневен ред.

В момента, алтернативата „режим на 78-та република“ или „авторитаризъм или демокрация“  изразява голяма част от сегашните борби (включително каталунски). Защитата на гражданските права, солидарността срещу репресиите и настояване на „правото на народа да решава“ относно обществените процеси (включително трудовите и икономическите) може да отвори пътища за овластяване на народа.

Хосе Луис Каретеро Мирамар.

Етикети: , , , , , , , , , , , ,

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*