Можете да подминете тази статия

Този текст всъщност не е статия, а просто нахвърляни случки, в които по някакъв начин се оказах замесен напоследък. Преди няколко часа бях в обедна почивка, по време на която се разходих из центъра на града. По пътя ме спря пенсионерка, която просеше стотинки. На връщане от обяда ме спря още една – по същия повод. Както може би всеки друг, и мен това ме накара да се замисля за положението на пенсионерите, както и за социалното положение в страната изобщо. Мислите ми по темата са прозаични, затова няма да ви занимавам с тях. Но те веднага се отразиха на зрението ми. До преди секунди разминавах хора, горе долу с моя социален статус, търсейки с поглед познати лица, с които да си кимна или да спрем да поприказваме. Сега започнах да виждам други – покрай тълпата вървеше мъж на видима възраст 50-60 години със стар анцунг и пуловер, видимо доста беден. От двете страни на човекопотока бяха наредени просяци и клошари – част от които бяха редовните просещи, които жителите на града познаваме от години, други – виждах за първи път. Освен „класическите“ просяци, имаше и 2 групи музиканти – едните момчета на около 16-17 години от ромски произход, другите малко по-възрастни – също роми. Поглеждайки малката уличка, пресичаща главната пешеходна алея, в далечината мернах жена на около 30 години бутаща гигантска количка с някакви пластмаси или хартии, незнам, към казаните.

Синдикатът, в който членувам преди година започна кампания в помощ на пострадалите от колекторски фирми. Открихме телефонна линия, на която ни звънят длъжници, които са жертва на тормоз, а ние им даваме правни съвети, контакти с институции или хора, които могат да им помогнат, а понякога просто морална подкрепа. Тъй като в синдиката всичко е на доброволни начала, а нямаше други доброволци за тази работа – този телефон се оказа в мен и така вече година. През цялото това време, всеки ден (освен в дните когато съм забравил да заредя телефона или съм бил в чужбина) получавах и продължавам да получавам средно по 2-3 обаждания на ден. Само че не точно обаждания ..а цели истории, всяка от които заслужаваща отделна статия.

Тази сутрин ми се обади жена, погнали са я колекторски фирми и търси съвет. Преди години с мъжа й решили да осъществят мечтата си и да си отворят малка фирма, нещо като работилница, защото мъжът й бил майстор на нещо си там, не разбрах какво точно. Теглят кредит и всичко върви добре до финансовата криза, когато те както много други фалират. Горе долу по същото време синът им умира. Банката им прибира всичко, включително жилището. Сега се крият в някакво село, където работят каквото им дадат, срещу каквото и да е заплащане при каквито и да било условия. Нямат адресна регистрация, а селото е далеч от най-близките социални грижи и съответно не получават и никакви помощи. Но колекторите са успели да ги издирят дори там и сега се притесняват да не дойдат да им отнемат малкото което имат, което е предимно посуда.

Преди няколко месеца говорих с мъж от София по телефона. От колекторската фирма били набарали телефонния номер на дъщеричката му и сега й звънели докато е на училище. Казвали й „Тати дължи пари“. Няколко дни по-късно, друг мъж, пак от София ми сподели как от колекторската фирма тормозели майка му и баща му, които са възрастни и болни. След като той ми разказа това, същата история чух и от десетки други длъжници. Оказа се, че колекторските фирми считат за много успешна практика да изнудват възрастните родители на длъжниците, тъй като те били по-податливи на заплахи и често събирали от някъде пари и тайно, криейки от синовете и дъщерите си отивали и ги занасяли на колекторите. Тук е важно да спомена, че голяма част от задълженията, които тези фирми се опитват да събират от хората са с изтекла давност и следователно длъжниците не са задължени да ги плащат. Но чрез изнудване и системен тормоз, те успяват да принудят хиляди хора да им занесат пари, които реално вече не дължат. Горе долу в този сценарий се вписват десетките истории, които слушах и продължавам да слушам всеки ден, за хора останали на улицата, за десетки разбити семейства и т.н. чиято единствена вина е, че са имали наглостта да се разболеят или да загубят близък човек, докато в същото време са били бедни и това сътресение ги е хвърлило в лапите на кредиторите.  Честно казано повечето вече съм ги забравил. Спомням си добре само първите и тези от днес.

Пак покрай синдиката съм замесен и в една друга социална дейност, нещо като кухня за бедни, покрай която се запознах с хора от един приют в моя град. Единия от тях, Митко, има някакво ужасяващо заболяване на кръста. От седмица е прикован на легло и агонизира. Линейка идва два пъти, биха му инжекция с аналгин и си заминаха. Друго не можели да направят, а и вече отказват да идват. Защото Митко няма пари, няма и осигуровки. Болките му са ужасяващи и продължават 24 часа в денонощието вече повече от седмица. За операция му искат 7000лв. Той не работи откакто го хващат болките, а жена му взима 200лв като чистачка по входовете, но сега загубиха и тях, защото той вече не може да става и тя трябва да стои да се грижи за него. Имат малка дъщеричка, която за щастие, поне през деня е на училище, далеч от виковете на баща си.

 

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*