Борбата на българските безвластници

Тези от вас, които са запознати поне бегло с историята на анархисткото движение в България, знаят, че то бе подложено на зверски репресии, както от режимите преди 44-та година, така и от болшевишкия режим след това. Малцина са запознати в детайли с организациите на българските безвластници развивали мащабна дейност до средата на миналия век в България. Тъй като предмет на тази статия не е историята на анархизма в България, само ще споменем, че българското безвластническо движение бе едно от най-мощните и най-многочислените на Балканите, и едно от най-активните в цяла Европа. В началото на 20 век, многочислени анархистки организации, синдикати и кръжоци функционират във всички големи български градове и села, създавайки мрежа покриваща цялата страна. Българските анархисти участват пряко във всички значими събития през този период в България – като започнем от национално-освободителните борби, македонското движение, гражданската война, съпротивата срещу фашизма, а после и срещу болшевизма. Движението никога не предава своите свободолюбиви идеи и никога не се поблазва от властта. Именно затова то е систематично унищожавано от всяко следващо правителство, докато накрая е напълно разбито и повечето български анархисти са избити, интернирани или принудени да напуснат страната.

След края на болшевишкото управление, през 90-те започва възстановяване на организациите на българските безвластници, като голяма част от все още живите дейци на движението се завръщат от емиграция, а към тях се присъединяват и много млади анархисти, които тепърва стават част от него. Те веднага преминават към активна дейност – създават се групи в различни градове на страната,  от печат започват да излизат множество анархистки книги, а също и месечното издание на вестник „Свободна Мисъл“, който излиза без прекъсване вече 27 години. С годините към дейността се присъединяват все повече млади хора, които създават свои организации, социални центрове, студентски иницативи, активистки групи и организират различни образователни инициативи, протести, кооперативи. През последните години започна и създаването на борбени анархосиндикални организации, в които вече членуват стотици работници от цялата страна.

Както по време на бурните събития в България в началото на 20 век, така и днес, основната дейност на българските безвластници е борбата за едно по-свободно и по-справедливо общество. Свободата и равенството, за безвластниците, не са просто лозунги, а имат конкрентно изражение във всяка една сфера на обществения живот. Целта на тази статия не е да разгледа различните философски и икономически школи и техните постановки представляващи теоретичната основа на анархизма, а по-скоро да разгледа тяхното практическо изражение в българския контекст. Също така, позициите, които ще разгледаме тук, макар и повлияни от теорията и практиката на различни анархистки организации в страната и чужбина, не са свързани с никоя от тях и представляват единствено виждането на автора.

Както споменахме по-горе, безвластниците, най-общо, се борят за едно по-свободно общество. В същото време, анархизмът е социално движение, което изразява непосредствените стремежи и борби на широките обществени маси. За да излезем от клишетата и абстракциите най-добре е да навлезем в практиката. Това е наложително и поради самия характер на анархизма, който е теория на действието, и който черпи всичките си теоретични постановки от практиката на самоорганизацията, прякото действие и народното творчество на бунта.

Анархизмът е теория и практика на свободата, като негова основна цел е постигане на безкласово и бездържавно общество, в което всички принудителни институции базирани на насилие са премахнати и заменени с такива основани на принципите на взаимопомощта и доброволното участие. Разбираемо, тази трансформация не може да стане за един ден нито пък можем да очакваме, че ще стане по мирен път, тъй като старите институции поддържат система от привилегии, от които никой властник не би се отказал доброволно. Затова анархистите са революционери. Но пътя към революцията минава през конкретни борби, които засягат всеки аспект на обществения живот. За да има моралната сила да извърши революцията, народът трябва да се еманципира от властта и да започне с изграждането на новото общество в „черупката на старото“. Тази борба за всеобща еманципация се разгръща във всички сектори.

На първо място е борбата за икономическа независимост. Анархистите водят тази борба чрез изграждане на борбени синдикални организации, чрез които, като работници, заедно със своите колеги, те си извоюват повече права, по-добро заплащане и по-добри условия на труд. Самата синдикална организация служи и за пример за бъдещата организация на обществото – тя е изградена на доброволен принцип и в нея се насърчават демократичното участие и личната инициатива на всеки работник по отделно, и на колективите като цяло. Анархосиндикалните организации са мощен инструмент за еманципация на работещите хора и могат да послужат като подготовка и организационен модел за бъдещото управление на икономиката от работниците. Крайната цел на анархосиндикализма е именно такава – демонтаж на капиталистическите отношения на работното място и поставяне на икономиката под контрола на работещите хора.

Друго поле на практическо действие на безвластниците е борбата за политическа независимост. Това означава борба за спазване на човешките права, като правото на свободно събрание и на политическа дейност, правото на неприкосновеност на личността и защита от дискриминации и т.н. Но анархистите разглеждат тази борба по-дълбоко от обикновените либерални защитници на човешките права. Борбата за политическа независимост, за безвластниците, е преди всичко борба за еманципация от държавата. Тя е свързана с бойкот на изборите, отказ от участие в политически партии и организация на хората в независими от държавния апарат свободни асоциации, практикуващи пряка демокрация, чрез която единствено биха могли да бъдат истински изразител на обществените стремежи. Такива пряко демократични институции са например кварталните асамблеи, при които жителите на квартала се събират заедно за да решат даден проблем. Подобни асамблеи се организират и от анархосиндикатите на работното място за проблеми свързани с труда, както и на по-високо ниво – градски асамблеи, както и федерация на асамблеите на национално ниво. Въпреки, че по света този пряко-демократичен модел на самоуправление е широко разпространен – от ежемесечните квартални събрания в Барселона, до общоградските събрания в Порто Алегре, в България той към момента тепърва прохожда.

Друг централен аспект в борбата за социално безвластие е образованието. То е изключително важен елемент в анархистката практика и представлява едновременно средство и цел за безвластниците. Разглеждано като средство за социална трансформация образованието трябва да бъде безплатно и достъпно за всички. Освен всички несъмнени и общоприети ползи от образованието, за анархистите то е особено важно, тъй като много критици твърдят, че анархизмът е твърде интелектуално политическо движение, което поради този си характер остава недостъпно за широките обществени маси. Анархисткия подход за преодоляване на този проблем естествено не е в използването на популизъм за привличане на по-широка аудитория, а обратно – в борбата за достъп до по-добро образование за всички. Като непосредствена цел пред българските безвластници е поставена борбата за безплатно образование и равен достъп до него за ВСИЧКИ. Това е осъществимо чрез студентски борби са намаляване и в крайна сметка отмяна на студентските такси, както и чрез активна съпротива срещу опитите за разглеждане на образованието като стока, а на учениците и студентите – като потребители. Борбата за достъпно и качествено образование включва и подкрепа за борбите на учителите за достойно заплащане, както и насърчаване на програми за строеж на училища и ремонтиране на старите в бедните и труднодостъпни региони на страната. В момента в България действат няколко студентски групи борещи се за безплатно образование, а анархосиндикалните организации действат сред учителите. В анархистките социални центрове образованието също е централна тема на множество събития и лекции. Борбата в тази посока е ключова и нейното масовизиране тепърва предстои.
Дотук говорихме за образованието като средство, имайки предвид образованието като цяло. Но когато го разглеждаме като цел се налага да внесем уточнение за какво точно образование говорим. Анархистката концепция за свободно образование е плод на десетилетия на теоретичен труд и практика включваща делото на добили световна популярност пионери в областта като Себастиан Фор. Анархистите се застъпват за рационално и хуманно образование, освободено от религиозната догма и националистическата пропаганда. Този тип образование естествено е демократично. Първостепенна функция на свободната педагогика е спомагането за формирането сред учениците и студентите на cобcтвени cъждения. За това е необходимо да бъдат поощрявани вcички cклонноcти конкретния индивид c цел да му се даде възможноcт да развие максимално вcички cвои cпоcобноcти. Също така, на всички трябва да бъде даден свободен достъп до изкуcтво и наука чрез премахването на всички патентни и частно-собственически ограничения пред тяхното свободно разпространение.

Същите принципи следва да бъдат приложени и в здравеопазването. То трябва да бъде безплатно, качествено и достъпно за всички. Болниците трябва да спрат да бъдат разглеждани като фирми, а болните – като клиенти. Борбите на работниците в здравеопазването за подобряване на условията на труд и достойно заплащане трябва да вървят ръка за ръка с борбата на обществото като цяло да отвоюва здравеопазването от частните интереси на фармацевтичните компании, лобистите в парламента и предприемачите търгуващи с човешкото здраве. Непосредствени задачи пред българските безвластници по пътя към свободно здравеопазване са драстичното повишение на заплатите в сектора, за да се спре изтичането на медици извън страната, което трябва да бъде придружено от отмяна на системата на клиничните пътеки и мащабни инвестиции в материалната база на здравните заведения, както и изграждане на нови такива в местата, които в момента имат затруднен или никакъв достъп до здравна грижа. Естествено, инвестиция в необходимия мащаб е трудно осъществима в условията на капитализъм и пазарна икономика, при които изразходването на обществените средства е подчинено на интересите на търговците. А дори да се намерят пари за нея, те неминуемо ще потънат в сегашната система, основана на търговия и кражби и няма да достигнат до предназначението си. Едва с разбиването на пазарния модел на разпределение поставящ на първо място частната печалба и преминаването към такъв, основан на човешките нужди, ще бъде осигурен необходимия ресурс за осъществяване на пълна реорганизация на здравеопазването.

Важно е да споменем и енергетиката, особено в контекста на масовите социални бунтове в страната през 2013г. Още тогава, българските безвластници вкараха в дневния ред на протеста своята концепция за справяне с частния произвол на електроразпределителните дружества. Анархисткото решение на този проблем не е в тяхната национализация, а в социализацията им. Социализация означава частниците да бъдат изритани от дружествата предоставящи обществени услуги, като ЕРП-тата, и те да бъдат поставени под контрола на работниците и потребителите. Това означава, че организацията на ежедневната дейност на дружествата ще бъде осигурена от синдикалните организации на работещите в електроразпределителните дружества, а стратегическите решения, както и цената на тока, таксите и размера на инвестициите в подобряване на инфраструктурата ще бъдат вземани от асоциацията на потребителите – организация, в която ще могат да членуват всички потребители на ток от въпросното дружество, както и представители на синдикалните организации. Този начин на организация не само е справедлив и демократичен, но е и естествен и логичен. Естествено, че тези, които имат най-голям интерес да получават възможно най-качествена услуга срещу възможно най-ниска цена, т.е самите потребители, трябва да участват в управлението на дружеството, както е естествено и тези, които имат най-голям интерес от безаварийната експлоатация на системата т.е работниците да отговарят за нея. Прехвърлянето на отговорността (и печалбата) на държавни чиновници или частни лица означава безотговорност, безхаберие и кражби. Връщането на обществените услуги в ръцете на обществото е единствения рационален ход, който можем да предприемем ако искаме да ползваме качествени и евтини услуги.

Разгледаните примери в контекста на различни обществени проблеми, пред които е изправено българското общество дават идея за анархистката перспектива и отношение към справянето с подобни обществени проблеми изобщо. За финал е важно да споменем и важността, която анархисткото движение отдава на теми като екология, борба срещу дискриминациите и т.н. Повечето анархисти застъпват концепцията на социалната екология. Според нея, да се отделят екологичните от социалните проблеми, да се омаловажат или да се даде само символично признаване на решаващата връзка помежду им, означава грубо непознаване на източниците на нарастващата екологична криза. В действителност, начина по който човешките същества се отнасят помежду си като социални същества е от решаващо значение за преодоляване на екологичната криза. Ако не можем ясно да видим тази връзка, ние със сигурност няма да успеем да се видим, че йерархичния манталитет и класовите отношения, които са така дълбоко вкоренени в обществото, са това, което е довело до самата идея за доминиране над естествения свят. Важно е да осъзнаем, че настоящото пазарно общество, структуриранo около бруталния императив на конкуренцията – „растеж или смърт“, е напълно безличен, самостоятелно работещ механизъм. Ако не разберем това, ние ще сме склонни погрешно да обвиняваме други явления, като технологията или нарастването на населението за екологичните проблеми. Ние ще игнорираме техните първопричини, като търговията с цел печалба, индустриалната експанзия и отъждествяването на напредъка с корпоративния личен интерес. С една дума, ние ще сме склонни да се фокусираме върху симптомите на една мрачна социална патология, а не върху самата патология. Нашите усилия ще бъдат насочени към ограничени цели, чието постигане имa повече козметични от колкото лечебни резултати. В практиката, българските безвластници са активни участници в повечето екологични каузи, особено в самоорганизираните инициативи на ниво квартал, противопоставящи се на строителните предприемачи унищожаващи зелени площи чрез незаконно(или законно) строителство, както и в различни каузи за защита на правата на животните.

И накрая, но не по важност е борбата срещу дискриминациите. За безвластниците, анти-расизмът и борбата за равенство на жените не са просто морални каузи и либерални етикети демонстриращи прогресивност и модерно мислене, а практическа необходимост по пътя към осъществяване на едно по-свободно и по-социално общество. Освен че е базирано на предразсъдъци и псевдо-наука, расисткото противопоставяне исторически винаги е било използвано от работодателите и държавата за да разделя работниците, да ги насъсква едни срещу други и по този начин да кастрира техните социални борби. В същото време, расизмът е бил и все още е използван за политически контрол чрез всяване на страх от различните и капитализация на този страх чрез установяването на авторитарни държавни машини предлагащи на жертвите си да заменят свободата си срещу фалшиво чувство за сигурност.  Расизмът е инструмент на елитите и той трябва да бъде изкоренен заедно с тях. По същия начин, подчинението на жените чиито корени откриваме в патриархалните държавни и прото-държавни институции за доминация, е пряко свързано с доминацията на човек над човека изобщо. Не можеш да се бориш за равноправие в рамките на една система основана на подтисничеството на жените.

Всяка една от тези борби е важна и свързана с останалите. Анархизмът не е статична идеология, тя се променя и за разлика от много други идеологии, при анархизма няма крайна цел. Той е един постоянен стремеж към свобода във всеки един аспект на обществения и личния живот, който няма и не би трябвало да има финална дестинация. Самата идея за „съвършеното общество“, предлагано от различни идеологии и духовни течения е плашеща – няма нищо по-страшно и сковаващо ума от такова общество, решило, че е достигнало до крайната си точка на развитие. Вече имаме подобен опит със средновековното общество сковано от религиозна догма и от либералния консенсус и неговата концепция за „края на историята“. Постигането на безкласово и бездържавно общество основано на свободата, равенството и личната (и колективна) инициатива споменато по-горе като основна цел на анархисткото движение не трябва да се разглежда като крайна дестинация, а напротив. То е отправна точка за развитието на бъдещото човечество, което, освободило се от ограниченията на сегашната икономическа и политическа система, ще се сблъска с нови предизвикателства и ограничения, които ще трябва да преодолее по пътя си към максимална реализация на своя потенциал.

 

Абонамент за известия при нови коментари на тази публикация

2 коментара

  1. Няколко бележки:

    – анархизмът е социално движение, което изразява непосредствените стремежи и борби на широките обществени маси
    Ако е така, анархизмът би трябвало да изразява желанието на „широките обществени маси“ да бъдат блокирани всякакви „бежанци“ да влизат в България дори с цената на техния живот.

    – Разбираемо, тази трансформация не може да стане за един ден нито пък можем да очакваме, че ще стане по мирен път, тъй като старите институции поддържат система от привилегии, от които никой властник не би се отказал доброволно. Затова анархистите са революционери.
    Всъщност анархистите са революционери, защото не може го промени са се стигне по чисто еволюционен път. В някакъв момент от общественото развитие, за да се прекрачи отвъд текущото статукво, има нужда от революция, т.е. незабавна, безвъзвратна и скокообразна промяна в обществото. Дали това е мирно или не, няма значение.

    – икономическа и политическа независимост.
    Няма такъв прецедент „в черупката на старото“. Свойство на капитализма е да окупира всяка икономическа дейност, а на държавата – всяка обществена дейност. Борбата може да се води за по-голяма самостоятелност, но до независимост не може да се стигне, докато държавността упражнява някакъв контрол, а тя упражнява контрол докато съществува. Затова и анархистите не се борят „за права“, те се борят да намалят възможността на властта да контролира икономическия и социалния живот. Властта формулира това като „права“, но това е просто формално изражение на неформалния баланс на силите – когато има нужда и възможност да го направи, тя не се колебае да заобиколи или наруши въпросните „права“. Затова няма смисъл анархистите да се борят за тях.

    – истински изразител на обществените стремежи
    Каква е разликата между кварталните асамблеи и обществените обсъждания в БГ?

  2. – борбата за безплатно образование
    Безплатно не значи свободно. Държавното образование има куп свои проблеми, не на последно място, то индоктринира децата. Дори да го правят без пари, това съвсем не помага на анархизма. Освен безплатно и общодостъпно, образованието трябва да бъде свободно, т.е. да се управлява според желанията на всички участници в системата. Това съвсем не е осъществимо само чрез премахване на таксите, достойно заплащане на учителите или нови училища. Осъществяването на свободно образование, доколкото знам, изобщо не свои на дневен ред в пропагандата на анархистите.

    – Непосредствени задачи пред българските безвластници по пътя към свободно здравеопазване…
    звучат като комбинация от предложенията на РБ и БСП :). хубави пожелания, които, освен другото, няма как да се случат едновременно, докато не се разбие самата здравна система. всъщност това става ясно по-нататък.

    С всичко останало, общо взето, съм съгласен :)

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*