„Сноудън“ на Оливър Стоун

Когато служителят по сигурността на САЩ Едуард Сноудън изнесе данни за глобалното следене, повечето хора си казаха: Какво толкова!? САЩ следели хората по света. Голяма работа! Все едно не си го знаем…
Три години по-късно филмът “Сноудън“ отговори на въпроса “Какво толкова!?“

Филмът започва с опита на младия патриот да служи в специалните части на САЩ. След неуспеха се ориентира към държавна работа, по-подходяща за способностите му – хакер в шпионските служби. Малко по-късно се запознава с Линдзи, с която, сякаш на шега, идват и първите съмнения в почтеността на службите по сигурността… Докато стига до стаята в Хонконг и тримата журналисти, жадно поглъщащи разкритията за огромната шпионска мрежа, обгръщаща целия свят.
Личната драма на Сноудън служи като въведение към общочовешките въпроси. Безжалостно точно е демонстрирана ролята на правителството. Прикриването на всяко престъпление зад опасността от тероризма или руските хакери. Нехайството на обикновените хора, които нямат какво да крият. Размерът и мощта на огромната машина за информационно… обслужване, с която разполага правителството на САЩ. Ефектът върху останалите правителства, върху хората по света и върху добре платените служители, продаващи уменията и съвестта си, за да успеят в живота. Несъмнено най-силният момент във филма е превръщането на беззащитни хора в купчина месо и чакъл само с клавиатурата на компютъра. Минути по-късно компютърните специалисти обсъждат убийствата на деца на парти под хавайските звезди.
Не са подминати и аргументите на защитниците на властта. “Повечето американци не искат свобода. Те искат сигурност.“ Врагът не бива да научава за следенето, да разкрива позицията ни. Така става ясно и кой е истинският враг – не аматьорите терористи или чуждите правителства, които знаят за следенето и дори се опитват да конкурират САЩ, а обикновените хора, които са следени ежедневно, без да подозират, а когато трябва – изнудвани или дори разстрелвани безмилостно.

Не е чудно, че зрителят стига до подобни изводи. Филмът е откровена пропаганда в защита на Сноудън. Човек би се учудил, че в САЩ може да излезе подобен филм за един национален предател, ако пропусне да забележи немското финансиране на филма и неудобния режисьор Оливър Стоун. Според самия Стоун, “можеш да снимаш филми за мъртвите борци за човешки права, но не и за живите“. Може би това обяснява защо героите във филма се шокират предимно от следенето на американските граждани, а не от терора върху останалия свят.
Филмът неизбежно води към сравнение с “Гражданин 4“, който дори не стигна до българските кина. “Гражданин 4“ е по същество документален филм. Съдържа кадри от действителните разговори на разследващите журналисти с Едуард Сноудън, часове преди да публикуват секретната информация и да започне преследването му от правителството на САЩ. Документалният филм няма да напрегне зрителя така, както сцената (вероятно изкуствено драматизирана) на копиране на файлове зад гърба на най-големите правителствени хакери. Той обаче би бил по-вълнуващ за един определен вид хора, които знаят, че глобалното следене означава преди всичко невъзможност за съпротива. Хората, които могат да кажат, като Едуард Сноудън: “най-голямата свобода, която получих е, че вече не трябва да се притеснявам какво ще се случи утре. Защото съм щастлив от това, което направих днес.“

Наблюдател

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*