Да посеем ветрове в неолиберална България

Свещеник освещава макета новострояща се жилищна сграда в Ставропол

В интервю пред bTV, във връзка с предложението за разследване на приватизационните сделки на „Прехода“, бившия премиер на България по време на масовата приватизация Иван Костов заяви: „Да се твърди, че нашата пазарна икономика е родена от престъпен сговор, е много опасно“ продължавайки тезата си с думите, че поставянето на приватизацията под въпрос е „посяване на ветрове вътре в България, защото прави нестабилна цялата тъкан на обществото, а тя е пазарна икономика, основана на частна собственост“.

Други десни гурута бяха по-лаконични. „Частната собственост е свещена.“ – заяви миналата седмица зам.-председателя на СДС Румен Христов, в интервю за Bulgaria ON AIR, като аргумент срещу разследването на приватизационните сделки в България.

Но каква е тази тъкан на обществото, основано на частна собственост и пазарна икономика, за която говори Костов? Нека да погледнем данните:

Българите нямат достъп до качествено образование.

20% от българите нямат достъп до здравеопазване

30% от българите не могат да си купуват основни хранителни продукти.

40% от българите не могат да си позволят адекватно отопление през зимата.

40% от българите са изложени на риск от бедност и социално излключване.

46% от българските деца живеят в бедност.

70% от българите нямат спестявания.

96% от българите не са политически активни.

Към тази красноречива статистика, следва да добавим и още една. През 2016 г. България става лидер в класацията за неравенство в ЕС със 7.9 пъти разлика при доходите на най-богатите и най-бедните 20% от населението. Ножицата между бедни и богати у нас се разтваря все по-широко за пета година поред и страната ни изпреварва Румъния и Латвия, където неравенството се свива през последната година.

Данните ни разкриват ужасяваща картинка. Огромната част от българите живеят в тежки лишения и нямат достъп до базови обществени услуги като здравеопазване и образование. Тези факти са в пряка корелация с огромното неравенство регистрирано в България. Заради него, увеличението на БВП, което масово се използва от казионните икономисти като индикатор за икономическото благосъстояние на българите не може да се справи с тези проблеми, тъй като допълнителните приходи просто потъват в джобовете на няколкото процента привилигировани частни собственици, увеличавайки неравенството и бетонирайки бедността на мнозинството от работещите хора чиито доходи остават в стагнация.

Статистиката разкриваща повсеместната аполитичност сред българите завършва картинката и ни дава отговор на въпроса „защо търпим?“. Много просто – ние просто не разбираме какво се случва! Аполитичността е характерен и търсен ефект от неолибералните капиталистически реформи, които се проведоха в страната през последните близо 30 години и те постигнаха не само икономическите си цели (концентрацията на публичните блага в частни ръце), но и политическите си цели – българите не разполагат с нужните политически инструменти за да анализират социалната катастрофа в страната, камо ли да си представят някаква възможна промяна и изход от кризата. Всеки опит за критичен анализ на пазарните догми регулиращи икономическия и политическия живот в страната незабавно е удавян във вълна от истеричен анти-комунизъм, а обществото е достатъчно аполитично за да не реагира на идеологическия монопол на десницата. Така се оказваме в един цикъл на социален канибализъм, при който пазарните реформи увеличават неравенството и бедността, а като единствено възможно лечение на тези техни ефекти ни се предписват нови пазарни реформи.

За да говорим за каквато и да било промяна в България, ние трябва преди всичко да поставим под въпрос една от основите на режима установен след 89-та, а именно приватизацията и предването на общите блага в частни ръце. Нашата критика трябва да е насочена не към нейния „престъпен характер“ в България, а към нейната същност, която е грабеж, независимо от конкретното й изпълнение.  Трябва да избягваме и готовите решения, свързани с носталгизма, които ни предлагат национализацията, като единствено лечение на недъзите на частния произвол. В крайна сметка, дали с общата ни собственост ще се разполагат привилигировани частници или привилигировани чиновници, разликата не е чак толкова голяма. Трябва рязко да разграничим демокрацията от капитализма, които ни бяха опаковани и продадени заедно, тъй като те не само не се припокриват, но в много отношения са напълно противоположни и несъвместими. Борбата за връщане на обществените блага в ръцете на обществото трябва да бъде един революционно демократичен процес, иначе рискуваме нашите усилия да бъдат бюрократизирани и стремежите ни към независимост да ни доведат просто до нов вид такава, както твърде често се случва в историята.

 

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*