Забранена ли е работническата класа в България?

Забранена ли е работническата класа в България? Или просто забравена, както се опитват да ни убедят политиците на Прехода, които все още бродят като таласъми из Парламента (или се навъртат покрай него под формата на протестъри), както и техните лакеи в експертните институти, неправителствени организации и медии. По правило, за работническата класа не се говори. Нещо повече – самото понятие не се споменава и това не е случайно. Една от основните цели на неолибералния политически дневен ред е изкореняването на работническата солидарност – на самото осъзнаване на работещите хора като политическа сила. Наред с всяването на етническо напрежение, религиозна омраза и външно-политическо агиткаджийство, един от методите за това е пълното заличаване на определени понятия от езика, които до този момент са служили да обединяват работещите, като ярък пример за това е именно понятието – „работническа класа“.

Да, всеки ден по новините и из дискусионните студия се говори за работници, а още по-често за „служители“ – най-вече в случаи, когато този термин е неприложим. Служител означава човек на щатна длъжност в държавната администрация. Въпреки това, политици, „експерти“ и журналисти, къде умишлено, къде от незнание, пробутват термина „служител“ за всеки работещ човек, заменяйки класическия „работник“ и неговата история на солидарност и борби. Дори когато в общественото пространство се случи използването на думата „работник“, той винаги е индивидуализиран, свързан с конкретно предприятие или проблем, но никога не се говори за работниците в България като цяло, като обществена група с общи интереси и общ дневен ред. Защото тогава, платените анализатори рискуват да извикат това, от което най-много се страхуват – призракът на работническата класа.

Едно от най-разпространените обяснения за скъсването с идеята за „работническата класа“, което ни се налага е, че тя е нещо от миналото. Казионните десни анализатори ни разказват, че да, имало е нещо такова преди век-два, но то е свързано с Маркс, с „комунизма“…  с нещо старо, отдавна отречено и да говорим пак за това изобщо не е модерно. Днес вече няма работници – има служители, фрий лансъри, промоутъри, тийм лидери, мениджъри, фасилитатори и т.н. и т.н. „Каква работническа класа? Вие не сте работници! Вие просто временно сте служители докато се издигнете до тийм лидери, а после със сигурност ще станете мениджъри! А ако това не стане – ако от компанията не ви оценят, тогава майната им – ще започнете собствен бизнес, достатъчен ви е само един лаптоп и добра идея!“ – това ни декламира доминиращата идеология днес. Естествено, извън кухите идеологеми, в реалността нещата стоят по доста по-различен начин. Повечето от нас са родени в работнически семейства – бащите и майките ни са се трудили цял живот за да осигуряват семейството, ние също ще се трудим цял живот, а по всяка вероятност и децата ни. Теоретично, пред всеки от нас стои възможността един ден да станем собственици на фабрика и да не се налага да се бъхтим повече, но това е първо – слабо вероятно, второ – никога няма да се случи на всички работници, а на единици, и трето – съвсем не е ясно дали изобщо това задължително е желанието и крайната цел на работещите хора.

В реалността, причисляването към капиталистическата класа е до голяма степен въпрос на независещи от индивида обстоятелства. Ако родителите ти са богати, ако си роден на запад, в голям град, ако си бял и т.н. ти имаш големи шансове да станеш капиталист. Ако не си – нямаш, и това няма нищо общо с личните ти качества. Въпреки това, апологетите на капитализма обичат да насочват своя анализ в друга посока, търсейки морално оправдание за класовото разделение. Днес ние сме подложени на опит да бъдем позиционирани в определена етична скала на личностното развитие. Според доминиращата идеология, всички капиталисти са успешни и всички успешни хора са капиталисти.Според тази идеология, да си капиталист (разбирай предприемач, инвеститор и т.н.), означава, че ти притежаваш определени качества, благодарение на които си достигнал до тази най-висока социална роля и тези качества са най-ценните качества, които човек в днешното общество може да притежава. Според тази етична концепция за съвременния капитализъм – всеки работник неминуемо се стреми да стане капиталист и ако той не успява, то проблемът е в него самия – просто не е имал нужните качества. Тази концепция е дотолкова разпространена, че много работници действително вярват, че съкровената им мечта е да станат капиталисти и целия им живот като работещи хора е една серия от провали в това да „станат нещо повече“, което в крайна сметка води от една страна до развиване на чувство за малоценност и от друга – до възхищение към шефовете и легитимация на тяхното превъзходство. Но този набор от качества, които несъмнено биха направили един човек „добър капиталист“ съвсем не са консенсусно „добри“ – да си готов да мачкаш останалите в името на собственото си издигане, да си алчен, да си пробивен, да си нагъл, да си добър търговец – да умееш да лансираш добре както продукти така и самия себе си и т.н. качества необходими днес за успешното издигане в капиталистическото общество. За много хора, бих казал дори за мнозинството – тези качества не само не съставляват това, което те биха нарекли „етично поведение“, но дори биха били считани за недопустими за един достоен човек.За много хора, съзнателно или не – да са работници до голяма степен е въпрос на личен избор, базиран на тяхната лична етика, която не им позволява да се впишат в изискванията на капиталистическото общество и неговите ценности.

Но да се върнем малко назад.

Когато казионните анализатори се опитват да ни представят концепцията за „работническа класа“ като нещо остаряло и неприложимо, те донякъде са прави. Но има разлика между старо и остаряло. Да, концепцията за работническа класа определено е стара, и то много по-стара, отколкото въпросните анализатори твърдят (а може би само дотам се простират знанията им). Идеята за класите се появява още се разпространението на капитализма в Европа – много преди Маркс, комунистическите партии и т.н. Идеята, че при капитализма обществото е разделено на класи – капиталистическа (собствениците) и производителна (работниците) е широко разпространена и общоприета в Европа още през 18-ти век. Тя не е характерна за социалистическите движения, а напротив – за нея говорят Адам Смит, Русо и дори емблематични десни мислители като Имануел Кант. Повече за това можете да прочетете и в новия брой на списание dВерсия в статията Кант за антагонизма, класовата борба и революцията.“ 

За повечето хора, концепцията за класово разделение и класова борба е напълно естествена и извира от тяхното ежедневие. Какво е класовото разделение за обикновените работници в миналото, можем да разберем от предсмъртните слова, на един млад работник, обесен в Рига през 1906г. заради антикапиталистическа дейност:
„Аз съм на 18 години. През целия си кратък живот съм произвеждал и за това съм получавал нищожна надница. В същото време видях, че тези, които нищо не произвеждат, живеят в охолство за сметка на трудещите се. Затова стигнах до убеждението, че има хора, които произвеждат всичко и не получават нищо, а други не произвеждат нищо и получават всичко.“

Както казахме по-горе, концепцията за класите се ражда заедно с капитализма. Капитализмът създава класово разделение – независимо от социалната пропускливост (теоретичната възможност някои работници да станат капиталисти), във всеки един момент съществуват две ясно разграничими класи – многобройната класа на работещите хора, които произвеждат всички стоки и услуги в обществото от едната страна, и малобройната класа капиталисти – които не произвеждат, но са собствениците на произведеното от работниците и се ползват от всички блага. Докато съществува капитализъм, ще съществува и класово разделение.

Тук десните проповедници биха казали, че капитализмът от 19 в. няма нищо общо с днешния. Да, тогава работниците са били принуждавани да работят по 13-14ч на ден срещу нищожни надници, фабрикантите са експлоатирали деца и са използвали насилие за да потушават недоволството, но днес нещата са по-различни – децата вече ходят на училище вместо във фабриката, работното време е по-ниско, заплатите са по-високи, работниците вече са консуматори, а не „роби на заплата“ и т.н. и т.н. следователно няма защо да говорим за класова борба, като общо взето всичко ни е наред. Този повърхностен анализ намира добра почва най-вече в западната средна класа, но и сред повечето обитатели на по-големите градове в Източна Европа и дори в България. Както всяка демагогия, той се самообяснява и може да съществува единствено извън всякакъв исторически контекст. Той издиша дори при най-елементарна проверка. Всички положителни характеристики приписвани на съвременния капитализъм всъщност са извоювани именно чрез класова борба. Капитализмът не се реформира сам. 8-часовия работен ден, забраната на детския труд, повишението на заплатите – всичко това е извоювано от работниците през последните 200 години, които са имали ясно класово съзнание и са водили безкомпромисна класова борба чрез стачки, бунтове и революции и с цената на стотици хиляди жертви.

Ако живеете в някои от големите европейски градове и сте на възраст под 40 години, много е вероятно нито вие, нито някои от вашия приятелски кръг някога да е е стъпвал във фабрика. Повечето хора днес работят в сферата на услугите, бършейки креслата из лъскавите офиси на мултинационалните компании. Атмосфера доста далечна от тази, която си представяме като чуем „класова борба“ при което в съзнанието ни излизат именно гигантските фабрични комплекси от близкото минало, в които хиляди работници извършват монотонна работа ден след ден. Но те не са изчезнали, просто са се преместили – в Азия. За милиарди хора по света, капитализмът си е същия какъвто беше преди 100 години в Европа – доживотна експлоатация за минимална надница, от която измъкване няма, а всяко недоволство е смазвано от частните охранители на компанията или полицейските части на авторитарната държава. В същото време, работата в офис или в сферата на информационните технологии срещу висока заплата по никакъв начин не ни откъсва от работническата класа. Напротив. Получаваш ли заплата, получаваш ли заповеди от мениджмънта  – ти си работник.

Равносметката от тези факти е, че капитализмът и класовото разделение са тук и няма да си отидат скоро. Това, че днес имаме „привилегията“ да консумираме евтини капиталистически стоки, произвеждани от работниците в Азия означава само, че с разширението на световните пазари след втората световна война, класовото разделение добива и все по-рязко географско изражение. А носейки се по течението, увлечени от сладките приказки на идеологическите проповедници на капитализма, обещаващи ни благоденствие в рамките на системата, ние губим една по една, всички придобивки, извоювани от работниците преди нас и все повече се приближаваме към капиталистическото робство от 19 век. За да можем да се противопоставим ефективно на тази атака срещу нас, ние трябва да се осъзнаем като класа способна на действие, автономно и независимо от държавата и капитала. Трябва да преоткрием важни понятия като „солидарност“, „взаимопомощ“ и „класова борба“ и да използваме колективната си сила, като класа, за да се преборим за едно по-добро бъдеще за всички!

 

Етикети: , , , , , , , , , , ,
Абонамент за известия при нови коментари на тази публикация

2 коментара

  1. ЗАБРАНА НЯМА, НО ОТНОШЕНИЕТО КЪМ РАБОТНИЦИТЕ В БЪЛГАРИЯ Е ВАРВАРСКО!
    .
    Някога лошите комунисти се грижеха за здравето, достойнството и спокойствието на работниците. Провеждаха се профсъбрания, но които ръководствата на предприятията по закон бяха длъжни да изслушват жалбите, молбите и забележките на работниците. Критикуваха се самозабравили се началници. Всяка години работниците бяха пращани на оздравителни процедури в курорти и санаториуми на символични цени. Хората, които се отличаваха с майсторство и усърдие, получаваха не само съответното възнаграждение, но и вниманието на медиите и уважението на обществото.
    Днес на работниците в България е отредена единствено жестока експлоатация и варварско отношение, в което не просто липсва уважение, но и най-елементарно зачитане на човешкото достойнство. На работника е отредено единствено да бъде експлоатиран, докато рухне. Сетне бива изхвърлян като непотребна вещ и това се превърна в норма, съдейки по разкази на трудови хора, пострадали от подобно отношение На санаториуми и сезонни оздравителни процедури в наше време ходят само богаташите, които нямат нужда от такива и не се трудят по начина, по който го правят работниците.
    Изводът от всичко това е, че както и да го наричат – капитализмът у нас не е имал и никога няма да има човешко лице! Фактите от живота потвърждават казаното от мен!

  2. Въпреки, че в България още се робува на стандартните неолиберални догми, събитията на Запад подсказват за изостряне на класовото противопоставяне и съответно за завръщане към логиката на класовата борба. Въпрос на време е солидарността да победи радикалният егоизъм. Истинският въпрос е разполагаме ли с това време или вече сме нанесли непоправими щети на биосферата. Поздрави за отличната статия.

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*