Интервю с китариста на Faithless, Дейв Рандъл, който издаде книга за политическата сила на музиката

Музикантът и борбен социалист Дейв Рандал наскоро издаде своята книга „Звукова система:Политическата сила на музиката“. Рандъл, който вече се счита за музикален ветеран, след дългата си кариера с заедно с Faithless, както и с артисти като Шинед О’Конър и Емилиана Торини посвещава своята книга на изследването на различните употреби и злоупотреби с музиката, от перпективата на активист и марксист. Публикуваме част от неговото интервю пред списание Red Wedge проведено с Рандал от Колин Револтинг относно книгата, вдъхновението за нея, някои от нейните акценти и как едно радикално движение може внимателно, но активно да се доближи до популярната музика.

Колин Револтинг (КР): Какъв беше пътят, който ви накара да напишете „Звукова система“?
Дейв Рандал: Чувствах, дори когато все още бях млад музикант, че всички тези невероятни истории за музика и политика могат да се съберат. Дали говорим за историята на Бетовен, който яростно надрасква посвещението на Наполеон Бонапарт или „Рок срещу расизма“, или историите от ранните дни на хип-хопа. Така и не намерих всички тези различни истории събрани в една книга. Имаше няколко книги, които според мен бяха много добри и написани от лява перспектива, като „Черния национализъм Революцията в музиката“ (1970) на Франк Кофски и „Нуждата от изкуството“ на Ернст Фишер (1963), както и произведенията на Сидни Финкелщайн – американски марксистки писател от края на 40-те години. Но всички те са доста стари и са склонни да се фокусират върху определен жанр. По-новите книги, които ме впечатлиха, включват „Как музиката работи“ от Дейвид Бърн и „Останалото е шум“ от Алекс Рос. Но тези по-нови книги са или в страни от политиката или идват от либерална, а не от марксистка гледна точка. Затова почувствах, че липсва такава книга. Тъй като не знаех кой друг може да я напише, реших аз да го направя.

Колин: Беше споменал преди, че сте открил много от историите по време на вашия живот и изследванията си?
Дейв: Чрез моите изследвания, както и чрез собствения си опит. По-голямата част от тази книга се появи съвсем органично от разговорите, които съм имал с хората, които съм срещал, докато бях на турнета и някои преживявания, които имах преди да стана известен музикант. Книгата започва с първото ми политическо вдъхновение като тийнейджър, когато чух песента на The Specials AKA’s  – „Свобода за Нелсън Мандела!“

Колин: Как точно се случи това?
Дейв: Тогава работех в магазин за китари и ходех по турнета с местната група „Хамстерите“, така че вече бях потопен в музика. Един ден се озовах на фестивал и DJ-я пусна „Свобода за Нелсън Мандела!“. Нямах представа кой е Мандела, но до края на първия припев знаех, че искам той да бъде свободен. Включих тази история в книгата, защото тя не само пробуди интереса ми към международната политика. Тя също засади семето на идеята, че може би обикновените хора могат колективно да променят света. Това беше много важно нещо за мен.
Следващото преживяване, което имаше голямо влияние, за което говоря и в книгата, се случи няколко години по-късно. Апартейдът вече беше паднал и Faithless бяха поканени на турне в Южна Африка от Мандела през 1997 г. Това беше невероятно вълнуващо за мен – да имам възможността да обиколя и да участвам в празненствата на този наскоро освободен народ. Но на вечерята, организирана от мениджъра в чест групата, аз попитах жената до мен, каква е нейната работа. Тя ми даде тази странна, леко палава усмивка и след това каза: „Работата ми е да накарам хората на възраст между 18 и 25 години да пушат“. Оказало се, че цялото турне е много очевидно спонсорирано от цигарения гигант Camel. Осъзнах в този момент, че ако искаме да разберем начина, по който културата функционира политически, трябва да копаем по-дълбоко от повърхностното ниво. Това ме накара да осъзная, че този въпрос е сложен и наслоен.

Колин: Това ми напомня за едно от най-важните неща за вас, като автор на тази книга, което е, че вие ​​сте едновременно и политически активист и професионален музикант.

Дейв: Това е една от причините да почувствам, че трябва да се хвана и да напиша тази книга. Често книги, които говорят за музика и политика, се фокусират върху високите точки – най-добрите прогресивни артисти или най-добрите моменти в прогресивната политическа култура. Така че ще имаме цял куп книги за Боб Дилън или Нина Симоне или „Рок срещу расизма“. Това е много важно, препоръчвам много от тези книги, но това, което исках да направя, е да насоча вниманието върху музиката като цяло. Въпреки че книгата е кратка, исках тя да даде по-широка перспектива, както културно, така и исторически, и да покаже, че музиката е оръжие, което може да бъде използвано от всички страни на борбите, които оформят човешкото общество. Така в книгата говоря с примери, които ни връщат още в началото на класовото общество, когато музиката беше поръчвана от управляващата класа, както и използването на музиката от диктаторите на 20 век. Говоря и за начина, по който се използва сега, както в рекламата, така и във риалити формати като X-Фактор и Гласът на Америка, които аз намирам за много тревожни.

Колин: Между слушането на Specials и турнето в Южна Африка вие достигнахте до някои политически изводи. Кога се случи това и кои бяха те?
Дейв: Това е вярно, макар че не е нещо, за което говоря в книгата. Прескачам през онези години, годините, когато свирих в поредица от полупрофесионални групи. Преместих се от Сентън-мо-Море в Лондон, мисля през 1994 г., – същата година, когато беше избран Мандела. Вече се бях сблъсквал с членове на политически организации, включително Социалистическата Работническа Партия. Мисля, че точно тогава за първи път участвах на марксистки фестивал. Бях доста заинтересован от лявата и радикалната политика и този интерес постоянно се задълбочаваше. С течение на годините, и колкото повече обикалях, толкова повече се убеждавах, че марксисткият анализ на света е най-точен и полезен.

Колин: Една от главите на книгата се фокусира върху Палестина и културния бойкот на Израел.
Дейв: Културните бойкоти са една от най-спорните тактики, когато става дума за музика и политика. За първи път се заинтересовах от политиката в този регион, когато Faithless бяха поканени да свирят в Тел Авив в края на 90-те. Направихме концерта и след това имахме свободен ден. Реших да прекарам този ден в Газа, за да видя какъв е животът за палестинците. Тази обиколка имаше голямо влияние върху мен и аз си отидох далеч по-решен да разбера повече за този въпрос. Това е още един пример за това как тези ранни години на трунета с групата ме накараха да мисля за политиката по-задълбочено.

Колин: Хората около вас в музиката по онова време как се определяха политически?
Дейв: Бандите обикновено се делят политически. Повечето от Faithless бяха съпричастни към лявата перспектива. Членовете на групата бяха съгласни с мен, че войната в Ирак е лоша идея, повечето от тях се съгласиха с мен, и че трябва да подкрепим инициативата Love Music Hate Racism (Обичай музиката, мрази расизма), а най-вече се съгласиха, че ситуацията в Палестина е такава, че ние трябва да подкрепим културния бойкот на Израел. Макси Джаз, главният вокалист, последователно подкрепяше политическите ми инициативи. Той участва с мен в Трафалгар Скуеър за коалицията „Спри войната“, направи видео за Love Music Hate Racism и участва в песента „Свобода за Палестина“, която продуцирах през 2011 година. Но един от другите водещи членове на групата, който всъщност беше и „управителя“ на Faithless, не беше съгласен с мен по повечето от тези въпроси и това несъгласие прерастна в конфликт. Това повлия на качеството на нашите взаимоотношения. Но това се случва в живота. Чувствах, че е важно да върша правилното нещо, както го възприемам – да се придържам към моите принципи. В книгата обръщам внимание на факта, че ръководството на Faithless ми даде ясно да се разбере, че някои от моите политически възгледи са нежелани, особено относно това, което чувствах, че става – ориентацията на групата към все по-корпоративни операции. С други думи, те подписаха спонсорски сделки с Tesco, Fiat, Coca Cola … и аз, китарист, който се бори за Палестина, просто не се вписвах в техния скрипт.

Колин: Ситуацията в групата, която описвате, мисля, че се случва във всяка група приятели или съмишленици. Навсякъде присъстват най-реакционният и най-радикалният човек. Така че предизвикателството е как да спечелим хората между тях.
Дейв: В повечето групи, в които съм участвал, аз бях най-левият, но мисля, че съм спечелил одобрението на повечето мои колеги. Проблемът е, че човекът, който е по-десен, често е този, който има властта. Е, не винаги … Когато работих със Шинед О’Конър, тя беше много добре политически. Винаги беше готова да покаже солидарност с движението „Black Lives Matter“ или „БДС“ („Бойкот на Израел“). Така че това е пример за човек, който всъщност беше едновременно мой
шеф, но и политически близък до мен.

Колин: Като говорим за Рок Срещу Расизма (РСР), има нещо, което се опитвам да обясня в собствените си статии, и то е, че РСР не е просто музика. Той има дълбоки корени в субкултурата.
Дейв: Това, което порази онези от нас, които не бяха там по това време, е, че РСР успя да съчетае една много ясна лява перспектива с прекрасното чувство за творческа откритост. Човек остава с впечатлението, че в офиса на РСР е имало креативно джакузи, в врят всякакви идеи, които се проявяват в изкуството, в дизайна и разбира се в музиката. Това беше много умно съчетание от ясна политика и тактика, като някакво празнично честване на „нека всички да опитаме всичко“. Не мисля, че оттогава тази концепция е била развита напълно и мисля, че трябва да бъде.

Колин: Това е нещо, което изглежда като едно от главните ви желания в книгата, този призив към активистите да се ангажират с културата.
Дейв: Мисля, че в книгата ми има поне три основни направления. Единото от тях е призив за действие. Окуражавам не само музиканти, но и любители на музиката да правят каквото могат. Тя ще бъде различна в зависимост от това кой сте, къде сте и какво правите, но аз насърчавам хората да се забъркват с политически активизъм, защото това, което правим, е от значение. Относно това, което правим в сферата на културата, има и конкретни предложения в предпоследната ми глава – Манифестът на бунтовниците. То варираа от подкрепата на местни събития и артисти до натиск върху най-големите поп звезди в света, така че да направят правилните неща политически – нещо което можете да направите по-лесно сега, отколкото преди 20 години, благодарение на социалните медии.
Втората леко по-фина тема е да погледнем историята на културата и музиката през марксистка призма, за да убедим читателя, че марксистката призма е наистина полезна. Мисля, че марксисткия анализ има повече смисъл, отколкото всяка друга интерпретация на света. Този анализ е това, което наистина ни помага да разберем някои доста сложни ситуации.
Третата тема е, че въпреки че всички стилове на музиката ще бъдат политически оспорени, популярната музика все още ни предлага някакъв прозорец към света и към нашия собствен живот. Въпреки, че хората се опитват да завлекат музиката в тази или онази посока, все още можем да видим определени универсални истини, които ни се разкриват. Универсалната истина на нашето време, според мен, е чувството на отчуждение, недоволство, самота; чувство, че сме се отклонили не само от природата и от другите, но и от чувството за себе си. Имам глава, озаглавена „Unity Lost“ (Загубеното обединение), в която изследвам това. Мисля, че това, което ни казва голяма част от популярната музика, е доста тревожно. Това, което ми казва, е, че трябва да променим света.

Колин: Можете ли да дадете пример за популярната музика, която прави това?
Дейв: Разглеждам десетте най-големи песни на всички времена, огромни хитове, най-вече от двадесети век, след което добавям малкото ми проучване на Билборд Топ 100 най-продаваните хитове от 80-те, 90-те и 2000-те, моите собствени преживявания: най-успешните песни за творците, с които съм работил. Това, което намирам, е, че изненадващо голям брой от тези песни са посветени на чувството на неудовлетвореност и безпокойство. Забележително е колко много популярни песни казват нещо, което по същество е сходно с отхвърлянето от известния хит на Radiohead – Creep: „Аз не принадлежа тук“.
Това ми подсказва, че начинът, по който обществото е организирано в момента, притиска повечето хора долу. Нямаме достатъчно време за прекарване един с друг. Работим твърде много; ние сме твърде стресирани. Има толкова много богатства, но всичко е съхранено в швейцарските банкови сметки притежавани от малък процент хора на върха. Не е чудно, че много от нас са подложени на стрес за това как ще платим сметките, как ще поставим храната на масата и т.н. Това е отчайващо тъжна ситуация, защото на тази планета има достатъчно богатство и ресурси, достатъчно фантастична технология и човешки потенциал. Но всичко това трябва да бъде организирано по различен начин: имаме нужда от преразпределение на богатството и трябва да стигнем до мястото, където хората ще имат пълната възможност да се насладят на това странно нещо, наречено живот. В крайна сметка, това, което много популярни песни днес ни казват е, че капитализмът ни държи на дъното.

Колин: Каква беше реакцията при публичното представяне на вашата книга ?
Дейв: Открих, че привличам доста широка публика. Повечето от тях са музикални фенове, някои от тях са академици или студенти, а някои са политически активисти. Много от тях са млади. Интересното е, че левите перспективи, които популяризирам, винаги са добре приети. Това ми напомня, че въпреки че заседанията на политическите активисти понякога са разочароващо малобройни, проблемът не е в нашите идеи. Тези идеи резонират с много по-широка аудитория, отколкото тази, която рутинно достигаме. Въпросът е как можем да излезем от тази рутина и да намерим иновативни методи, чрез които да достигнем до повече хора.

Етикети: , , , , , , , , , , , ,

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*