Антикапиталистически бунтове в Тунис на годишнината от революцията

В неделя хиляди заляха улиците на големите градове в Тунис, за да отбележат годишнината от свалянето на президента Бен Али на 14 януари 2011 г. Това събитие даде началото на т.нар. „Арабски пролет“, като само 11 дни по-късно революционно движение на работническата класа избухна в Египет и свали друг диктатор, подкрепян от империалисти – Хосни Мубарак. Седем години по-късно арабската буржоазия се оказва неспособна да разреши проблемите, които накараха работниците да се надигнат в Тунис и в Египет.

Буржоазията в Близкия изток и нейните империалистически поддръжници все още са разтрисани от страх от социална революция. Вчерашните масови протести и шествия се случиха в контекста на работническите протести в Иран и след една седмица на тежки сблъсъци между полицията и младежи от работническата класа, избухнали в стария миньорски район на Южен Тунис, където започна въстанието през 2011 г.

Новата вълна от протести е предизвикана от гняв по отношение на масовата безработица, корупцията и финансовия закон за 2018 г. Тунизийският режим реагира, като изпрати армията и натика в затворите 800 души в опит да смаже движението и да гарантира, че вчерашната годишнина няма да доведе до ново въстание.

Официалният марш бе проведен в условията на полицейска окупация. В него се включиха казионния синдикат – Съюз на Обединените Тунизийски Работници (UGTT), ключов съюзник на управляващата партия Нида Тунис (която е просто Конституционния Демократичен Съюз на Бен Али с ново име). Само няколко хиляди души присъстваха на похода – много по-малко от броя на младежите, които влязоха в сблъсъци с полицията по време на демонстрациите в южен Тунис.

Въпреки това, както съобщи France24, дори „тежките полицейски мерки и контрол не могат да скрият нарастващия социален гняв в Тунис от началото на годината.“ Докладът продължава: „Седем години след свалянето на Бен Али, който сега живее в Саудитска Арабия, много тунизийци казват, че са спечелили свободи, но са изгубили жизнения си стандарт. Сред демонстрантите бързо се появиха по-радикални лозунги: „Оставка за правителството!“, „Хората искат да погребат финансовия закон!“ и „Страната се надига, правителството празнува …“

Борбата през 2011 г. в Тунис започна от социално недоволство серщу безработицата и корупцията, когато Мохамед Буазизи, принуден да работи като продавач на зеленчуци, се самозапали, след като държавен служител конфискува зеленчуковата му количка. Движението бе подхранвано от появата на „Уикилийкс“ и от публикуването на изтекла информация от Държавния департамент, включително относно Тунис. В изеклите документи стана ясно, че американските дипломати, които публично хвалиха Бен Али, помежду си признаваха режима за напълно корумпиран.

Въпреки непрестанните и предсказуеми усилия на партията Нида Тунис и нейните поддръжници да представят революцията от 2011 като задънена улица, базирайки се на собствените си постижения, носещи икономическа стагнация и репресии от 2011 г. насам, съпротивата срещу политическия хегемон набира все по-голяма сила. Дори в медиите се повдига въпросът дали може да се случи нова 2011 година. Мохамед Али, работник във фабрика за гуми, приватизирана за символична цена, заяви пред репортери в протеста в Тунис вчера: „Моят проблем не е революцията, а правителството“.

Ферес, студент от гимназията в работническия квартал Етадаммен на Тунис, известен като „сърцето на революцията“, изразява гнева си, когато се опитва да говори с президента Беджи Кайд Есеби, дългогодишен член на партията на Бен Али, по време на посещението на Есеби в квартал Етадаммен. Той каза: „Опитахме се да говорим с него, но полицаите ни атакуваха и обидиха. Тунис е нашата страна, но това не е нашето правителство. Ние гнием в бедност, а те ни презират. „

Това, което се подготвя в Тунис и в международен мащаб, е ново въстание на работническата класа, насочено не срещу отделен диктатор като Бен Али или Мубарак, а срещу капиталистическата система като цяло. Както казва Михаел Аяри от „Международната кризисна група за Близкия изток“:
„Тук има една народна поговорка –  Бен Али си отиде, но четиридесетте разбойника останаха –  и тя е вярна … Ако до преди революцията от 2011, мафията беше идентифицирана в съзнанието на народа с клана Траблеси [семейството на Бен Али
], сега държавата в нейната цялост се смята за престъпна субект „.

Политическата криза в Тунис повдига с особена острота основния проблем, пред който е изправена международната работническа класа: изграждането на революционно лидерство. Седемте години от въстанието през 2011 г. категорично демонстрираха несъстоятелността не само на управляващата класа, но и на организациите, които доминираха в онова, което минава за „ляво“ в Тунис. Те са от другата страна на барикадите на работническата класа.

Насърчавайки националистическата перспектива, вкоренена в заможните части на средната класа и провинциалната бюрокрация на синдикатите в Тунис, те блокираха всеки опит на работниците да завземат властта през 2011 г. Те обвързаха работниците с перспективата да разчитат на сделки, договорени между тунизийската държава , международните банки и империалистическите сили, които водят война в Либия, Сирия и Мали. Те се приспособиха към властта, когато през 2014 г., слугите на Бен Али се върнаха в партията Нида Тунис, която от 2015 г. управлява в коалиция с консервативната ислямистка партия „Нада“.

Накратко, те изтласкаха работническата класа и революцията в задънена улица. Сега, на фона на нов възход, те не искат революция и взимане на властта от работническата класа. Дори в най-смелите си искания, те искат просто да променят политиката на съществуващия режим. Председателят на коалицията „Народен Фронт“ Хама Хамами заяви: „Ще продължим да оказваме натиск върху правителството, докато не преразгледа новия финансов закон, който прави бедните по-бедни и богатите по-богати“.

Казионния синдикат UGTT обвини работниците, които се борят срещу полицията на режима като „съмнителни“ и „унищожители на държавна собственост“. Вчера пък, след публикация в Льо Монд, най-известното печатно издание във Франция (бившия колониален господар на Тунис), стана ясно, че от синдиката подкрепяли преговорите на Есеби с Международния валутен фонд. От Льо Монд пък изразиха радост, че тунизийското правителство „може да разчита на подкрепата на синдиката UGTT, с който е установила ползотворни работни отношения“.

Това „ползотворно работно отношение“ се състои от разговори, проведени зад затворени врати, с представители на международните банки и представители на стария режим на „Бен Али“.
Анонимен служител на UGTT каза пред „Льо Монд“, че тунизийският премиер Юсеф Чауд „се радва на мълчаливата ни подкрепа.“ Той продължи: „Противниците на Чауд се опитват да дестабилизират правителството. Но ние сме много привързани към сегашната политическа стабилност. „

Служителят на UGTT цитира в „Льо Монд“ намаляването на броя на стачките преди последното избухване на бунтовете в Тунис, като доказателство за добрата воля на UGTT, т.е. решимостта на синдиката да подтисне съпротивата на работническата класа срещу режима на Есеби.

Льо Монд“ пише, че UGTT би могъл да свика няколко стачки, но само колкото да запази работническата класа под контрола си: „В бъдеще UGTT вероятно ще покаже активност на социалния фронт, но само за да го контролира по-добре. Както често в историята на съвременен Тунис, зигзаговете на UGTT могат да се окажат решаващи … „

Подобни коментари отразяват надеждите на управляващите кръгове, че репресиите на Есеби и обещанията в събота за увеличаване на социалните разходи ще бъдат достатъчни, за да се сложи край на протестите от миналата седмица. Министърът на социалните въпроси Мохамед Трабелси обяви увеличение на бюджета за социални разходи на 100 милиона динара (40,2 милиона долара), като помощта за бедните семейства се увеличи от 150 динара (50 евро) на 180-210 динара (60-70 евро) на месец. С месечна минимална заплата от 326 динара (111 евро), покриваща само две седмици пазаруване за четиричленно семейство, предложеното увеличение от 30 до 60 динара е подаяние, което няма да реши нищо.

Тъй като всички останали пътища са изчерпани, работническата класа в Тунис и в международен план остава без друг избор освен да изгради революционни организации и да започне пряка борба срещу властта.

Етикети: , , , , ,

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*