Правителството обяви връщането на пропагандата в училищата

„Комунизмът влиза в учебниците!“ – това прогърмяха частни и държавни медии миналата седмица. Поводът беше съобщение на Министерството на образованието, че са утвърдени и публикувани новите учебни програми за 10-и клас. След като истеричния ентусиазъм сред казионните антикомунисти, които овършаха телевизионните екрани, позаглъхна, се оказа, че комунизмът и досега се е изучавал от децата. Новото било, че вече щял да се изучава по нова методика. Според председателят на Държавна агенция „Архиви“ доц. д-р Михаил Груев:  „На практика новото, което е заложено в учебната програма, е смяната на парадигмата на преподаването. До момента се изискваше вкарване на колкото се може повече факти и избягването на анализи и оценки.“ По думите му авторите ще имат огромна роля за това как ще бъдат представени събитията от времето на социализма, а учителите ще са онези, които ще сформират мнението на учениците и ще трябва да ги накарат сами да стигнат до истината.

Така, търсения ефект от новата парадигма на преподаване е фактите да отстъпят място на интерпретациите, което да доведе до формирането у децата на „правилното“ мнение за комунизма, или по думите на Груев – „да бъдат накарани да стигнат до Истината“.

Тези интерпретации са формулирани изрично от министерството и учителите ще трябва да се придържат стриктно към тях. Според новия план, „правилното мнение“ у децата трябва да бъде втълпено, чрез представяне на социалистическия период единствено около следните ключови моменти: “ролята на СССР за налагане на комунистическия режим”, “култа към личността”, “еднолична власт на Тодор Живков”, “политически терор и репресии”, “съпротива срещу комунистическия режим”, “политика на БКП към българите от Пиринска Македония”, “дисидентски прояви”, както и “технологично изоставане на България спрямо Запада”, “диктатура на пролетариата”, “насилствено коопериране”, “репресивен апарат”, “изселване”. Според журналиста Иван Бедров, това ще помогне да възпитаме едно поколение, което вече няма да „свързва комунизма с осигурена работа, спокойствие, безплатни здравеопазване и образование и икономически подем“. Според Бедров, в момента „някои са придобили “розовите очила на своите носталгични баби и дядовци“ и е изключително важно тези спомени да бъдат изтрити и заместени с одобрената от министерството версия на събитията.

До новата парадигма на преподаване се стигна след години натиск от десни политици, антикомунистически организации и фондации. През 2014 г. проф. Евелина Келбечева от Американския университет в България в сътрудничество с програмата на държавния департамент на САЩ – Фулбрайт, дори стартира петиция за това. Тя бе подкрепена от много политици, включително трима президенти – Росен Плевнелиев, Петър Стоянов и покойният д-р Желю Желев.

Новата парадигма би трябвало силно да притеснява родителите, и то съвсем не само тези, таящи някакви симпатии към социализма. Първият проблем е чисто методологичния. Жертването на фактите в името на политическата интерпретация, превръща учебното съдаржание в пропаганден материал, насочен не към предоставянето на повече знания на учениците, а към изграждането у тях на определен начин на мислене.  Силно тревожен е и факта, че учениците ще бъдат принудени да изучават определени исторически събития едностранчиво и извън всякакъв контекст. Така, изучавайки фактите около управлението след 44-та, които несъмнено трябва да бъдат изучавани, като политическите репресии, изселванията, анти-болшевишката съпротива и т.н., у децата ще бъде създадена една представа за този исторически период стеснена в рамките, необходими на пропагандата.

Това се постига по няколко линии. Първо, целия период на социалистическо управление след 44-та е унифициран и представен като едно монолитно цяло, оцветено от характеристиките на най-мрачните периоди от неговата история. Политическите репресии, лагерите, насилствената колективизация и Народния съд, случили се в рамките на няколкото години бележещи края на гражданската война в България се преливат с Възродителния процес и икономическата криза от края на 80-те, повече от 40 години по-късно. Целта е децата да не разберат сложността и разнообразието на политическите процеси в страната през този период, а вместо това у тях да бъде възпитано едно чувство на страх и отрицание към една идеологизирана версия на историята. Другата линия, по която се цели да бъде постигнат този ефект е историческото отлепяне на социалистическото управление и лансирането на идеята пропагандирана от десетилетия от десницата, представяща този период като отклонение от „естествения ход на историята“. Целта е налагането на идеята, че социалистическото управление е по същество – зло, че неговите политики нямат за предпоставка други исторически събития и не са част от политическите и икономическите процеси в страната, а са напълно откъснати от тях и се коренят в първичното зло на това управление и следователно те самите могат да бъдат само лоши, дори когато на пръв поглед не изглеждат такива.

Тук пропагандата се разделя в две посоки, които обаче, последните години все повече се сливат. Едната е националистическата, която поставя в центъра на след-освобожденска България националния въпрос, идеализира войните и дава положителна оценка за политическите репресии по време на царска България, определяйки най-мрачните периоди на държавен терор, като времена на една желана и позитивна консолидация на властта в името на националния идеал. Другата посока на този тип идеологизиране е демократичната, която се стреми да транспонира настоящите си пропагандни клишета в миналото, представяйки периода преди 44-та като „демократичен“ и „европейски“, като за целта избягва да коментира военните преврати, забраната на политичеките партии и организации, закона за защита на държавата и т.н. Съществуването на някои от тези събития директно бива отричано, а на други се търси оправдание, като „необходимо зло“. И двете идеологически линии, тази на про-европейските демократи и на националистите, обаче споделят един и същ стремеж към хиперболизиране на престъпленията на болшевиките и индулгенция за същите престъпления, извършени по времето на царска България.

Това изкуствено историческо прекъсване, осъществено от пропагандата на Прехода предлагащо една напълно едностранчива интерпретация на събитията иронично напомня преподаването на историята по времето на болшевишкото управление, както и преподаването на историята във всеки друг тоталитарен режим. При националистите, използването на този метод не предизвиква идеологическо противоречие, тъй като те оправдават използването на тоталитарни методи, стига те да са насочени срещу идеологическия враг. Но при кичещите се с табелката „демократи“, застъпничеството за този открито пропаганден и тоталитарен подход към изучаването на историята влиза в тежко противоречие с всички претенции за демократичност, плурализъм и обективност, с които е напарфюмирана тази част от десницата.

Лагерите,  преследването на политическите противници и репресиите след 44-та са неразривно свързани с предшестващите ги събития. Създадена още през 1891, БКП (тогава Българска социалдемократическа партия ) е демократична партия, участваща и печелеща избори из цялата страна, както всички останали леви партии в новосъздадената българска държава. Това се променя чак през 1923, когато демократично спечелилата избори лява партия на земеделците (БЗНС) е свалена от власт чрез военен преврат. Превратаджиите приемат Закон за защита на държавата, според който, опозиционните партии, включително БКП са забранени, а имуществото им е национализирано. Тези събития слагат край на демократичната борба за политическа власт и принуждават БКП, както и много други леви партии и организации, да работи в нелегалност. В България избухва гражданска война, която с кратки затишия продължава до 44-та година. По време на този вътрешен конфликт са избити или вкарани в концентрационни лагери и затвори, десетки хиляди комунисти, земеделци, анархисти, социалдемократи и т.н. хора споделящи леви политически убеждения, включително много учени, поети, артисти, художници и музиканти. Левите организации, лишени от законово право на политическо участие отвръщат с нелегални действия, въстания, чети и атентати. По това време са създадени и първите концентрационни лагери в България, като най-големия, Еникьой е създаден на 1 септември 1941 г. с Постановление на Министерски съвет на Царство България.

Именно репресиите и криминализирането на партията засилват позициите на обвързаните с СССР и коминтерна кръгове в нея да вземат надмощие. Левите комунисти, членуващи в БКП, които са против политиката на подчинение на Сталин са унищожени, както и голяма част от анархистките и земеделските организации. Именно кървавата гражданска война е основна причина за реваншизма на БКП, когато тя получава властта след 44-та. Лагерите и репресиите олицетворяват от една страна възприемането на политиките на Сталин за консолидация на властта, а от друга представляват отмъщение за репресиите срещу комунисти преди 44-та. Голяма част от осъдените от Народния Съд или разстреляните без съд и присъда са палачи на предишния режим, отговорни за изтезания и убийства. Представянето на тези събития като отделен феномен е фалшификация и представлява едно скъсване на нишката на историческите събития с цел изопачаване на историята.

В същото време, репресиите съвсем не са единствената линия на приемственост между режимите преди и след 44-та. Създаването на казионните, подчинени на държавната власт, синдикати е извършено непосредствено след поредния военен преврат през май 1934 г . извършен от десните сили обединени в кръга „Звено“ и военните. Тогава правителството суспендира Търновската конституция , разпуска Парламента , забранява политическите партии и свързаните с тях масови организации . Независимите синдикати на работниците са забранени и на тяхно място започва създаването на нови , държавни синдикати , като за модел се възприема тоталитарната система въведена от Мусолини във фашистка Италия. Законодателно, с Наредба-закон за професионалните организации се започва организирането на работниците и служителите – първоначално от Министерството на народното стопанство , а в последствие – от Дирекцията на Обновата . През 1935 г . се приема Наредба – закон за работническите професионални организации . В нея се определят целите на работническата организация :  „да служи като орган на държавата в провеждането на нейната стопанска и социална политика и да се грижи за моралното възпитание в национален дух на членовете си ; да развива чувство на дълг и култ към държавата“ . В структурно отношение , според Наредбата , ръководните органи са избираеми от съответната организация или съюз , но, както във фашистка Италия се утвърждават от Министъра на народното стопанство или упълномощено от него лице , а държавната администрация има правото на пълен контрол върху финансите на профсъюза.  Така, с идването си на власт, болшевиките няма нужда да създават казионни синдикати, тъй като те вече са създадени от предишния режим. Достатъчно е само да поемат ръководството им.

Изтръгването от контекст на политиките на БКП след 44-та продължава и с всички останали политики провеждани тогава. Национализацията се представя като някакъв изключителен феномен за източния блок, като се прикриват същите процеси протичащи в целия свят по това време. След войната, а на много места и преди нея, започва един глобален процес на одържавяване на икономиката и обществения живот. Мащабна национализация се извършва в САЩ, в Англия, в следвоенна западна Германия и т.н. Най-големия враг на пропагандата, както на болевишката, така и на съвременната пазарна, капиталистическа пропаганда, е именно разкриването на тази преимственост и на паралелните процеси свързващи политиките на Сталин с тези на запада.

В този контекст, особен интерес представлява упоритото налагане на термина „комунизъм“, с който се обозначават режимите в Източния Блок по време на студената война. Интересното в случая е общия стремеж към налагането на този фалшив етикет, споделян както от съветските лидери, така и от лидерите на Запада. Няма историк, политолог, анализатор или просто човек с политическа обща култура, който да твърди, че формата на управление в източния блок някога е имала нещо общо с комунизма. Общо взето единствения спор между учените е, дали да го наричат държавен социализъм или държавен капитализъм. Самообявилия се за „комунистически“ елит на държавния капитализъм, поддържа този свой имидж за да оправдае властта си, докато лидерите на Запада поддържат тази фалшификация с цел деноминация на комунизма и обвързването му изцяло с репресивните режими на Изток. Това ни разкрива още една нишка на приемственост и симбиоза между режимите от двете страни на желязната завеса. Тази пропагандна линия е особено жизнена и днес, години след края на студената война, когато всяка социална политика, целяща облагодетелстване на работниците или изобщо на мнозинството граждани, бива посрещана от десницата с клишета, като „щом не ти харесва, отивай в северна Корея“.

Навлизането на тази пропаганда в училищата ще постигне обратното на целта, заявена от нейните апологети. Вместо да помогне на децата да разберат същността и причините за зверствата на 20 век, за да могат да идентифицират и да се постараят да не повторят грешките на своите предци, те ще бъдат насъскани с идеологическа омраза и реваншизъм – две от най-важните предпоставки за съществуването на концентрационни лагери и масови убийства. Създаването на подобна токсична среда в училищата е изключително опасно, особено когато демонизирането на социалистическото управление върви ръка за ръка с реабилитирането на фашизма. Умишленото прикриване на престъпленията на режимът преди 44-та в страната и превъзнасянето на идеологически удобните негови политики е пряко свързано с възхода на крайно-десните политически движения в съвременна България. В момента трите най-големи крайно-десни партии в страната са в управлението. Припомняме, че лидерът на най-голямата от тях и вице-премиер на България, Валери Симеонов, наред с майтапчийските снимки в Бухенвалд, през 2015 призова циганите да бъдат затваряни в концентрационни лагери. В същото време, всяка година, в центъра на София маршируват нео-нацистки организации, съставени предимно от младежи и ученици, почитащи нацисткия колаборатор и антисемит генерал Христо Луков.

Преходът към демокрация в България е на път да се окаже преход към реставрация на фашизма. Подмяната на историческите факти с държавна пропаганда в училищата е само част от този процес, който, естествено съвсем съвсем не протича само в България. В момента наблюдаваме глобален възход на крайно-десните консервативни сили – от консолидацията на властта на Путин в Русия и Ердоган в Турция, през победата на Тръмп в САЩ и изборните успехи на крайно-десните в Европа, до възхода на ислямския фундаментализъм в близкия Изток и Африка. Това планетарно изместване на политическия спектър в дясно ни изправя пред перспективата да преживеем отново ужасите на 20 век, и идва като припомняне, че все още не сме разрешили основния конфликт, който стои в тяхната основа, а именно класовия.

 

Етикети: , , , , , , , , ,

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*