Фестивал на анархистката книга, Лондон 2017

Фестивалът на анархистката книга в Лондон се превърна в едно от най-значимите и най-представителни анархистки събития в света. Имах щастието да го посетя през есента и да почерпя опит и наблюдения от първа ръка. За съжаление тази година чудесното събитие бе така помрачено от добре познатото и у нас сектантство, че след 36 години регулярни фестивали организаторите решиха да сложат край. Мисля че е добре да си извадим поуки от опита на приятелите ни на Запад, за да не повтаряме грешките им.
Финансирането става с дарения и такси за участие. Изключение правехме само малцина поканени от организаторите гости. Събитието се проведе в сградата на прогимназиално училище, наета срещу съответната сума. Не мога да си представя българско училище да даде подслон на анархистки фестивал, но организаторите ми обясниха, че никога не са им отказали по политически причини – винаги изборът на място е бил диктуван от финансови аргументи.
В широките фоайета и голямата зала на училището бяха разположени десетки, а може би дори стотици маси, на които различни групи и отделни хора бяха изложили всякаква литература, дори и бегло свързана с анархизма. Нямаше жанр, който да не присъства. Трудно е да бъдат изброени различните теми, но освен чисто анархистка литература от Прудон до Грейбър, имаше и всякакви издания, които имат само допирни точки с анархизма, например на християнски или марксистки групи. Това определено отговаряше на моите предпочитания – ако исках да остана в рамките на определена „чиста“ доктрина, бих могъл да потърся контакт със съответната група или просто да остана на нейния щанд в рамките на фестивала.
Още по-интересни от литературата, бяха дискусиите. Програмата може лесно да бъде намерена на сайта на фестивала, затова няма да ги изброявам. Но мисля, че имаше добър баланс между актуални и исторически, теоретически и практически теми. Важни бяха и срещите с хора от чужбина – говореше се за анархизма в Япония, Китай, Мексико, Кюрдистан и, разбира се, в България.
На срещата за българското движение дойдоха около две дузини хора. Неколцина бяха българи, проявили интерес към темата едва когато стигнали в Англия. Останалите не задаваха много въпроси, може би заради драматичната разлика между минало и настояще, която се налагаше да представя. Но ако не можах да зарадвам слушателите с добри новини, надявам се поне поуките от грешките ни да им бъдат полезни.
Самият аз събрах много впечатления от дискусиите, които успях да посетя.
Започнах деня с представяне на „брандализма“ (игра с английските думи за търговска марка и вандализъм), в което двама младежи с художествени наклонности демонстрираха как може да бъдат превърнати рекламните послания и дори медийния образ на големи корпорации в оръжие срещу тях. Най-ценното в случая беше личния опит, който те можеха да споделят, например за прикриване от двата милиона камери по улиците на Лондон.
Следващата тема беше за „роботският авангард“, оказа се че това е книга-комикс. Добронамерен ентусиаст, недоразбрал това-онова за анархизма, решил, че съчинената от него история ще даде отговор на въпроса за освобождението на човечеството. Построен от деца робот, спасява бедно село в Китай от ноктите на корпорациите, но всичко не е толкова просто… За да видим края трябва да си купим книгата – спестих си 10-те паунда.
Закъснях за „Феминизмът, самозащитата и борбата на кюрдите“. Залата беше двойно по-голяма от обикновено и претъпкана с хора, но и малкото, което чух, си заслужаваше. Млада жена разказваше как жените в Рожава са заделили една част от обществения живот за себе си. Всички сме чували за женските отряди за самоотбрана, но имало и места, позволени само за жени, институции, уреждани от жените и ориентирани към тях. На въпросът „Пространствата, запазени за жени, не са ли нов вид полова дискриминация?“ ми бе отговорено, че жените в Рожава са намерили това за нужно, като работещо решение на настоящите им проблеми – нямаше какво да възразя на този аргумент.
Следващата лекция, която посетих, беше на тема „Мъртва ли е работническата класа?“. Този път успях да се загубя ефективно и намерих залата едва в последните десетина минути. Оказа се, че работническата класа не е мъртва, но е малко трудно да я дефинираме. Водещият я определи като „всички хора, които продават труда си за пари“. Това без съмнение е достоверно, но поставя куп въпроси като „Защо тази класа няма поведението на пролетариата от 19 век?“, „Дали е същата като битие, съзнание и революционен потенциал?“, „Какви са переспективите пред развитието ѝ?“. Но понеже имаше вероятност въпросите ми да са получили вече отговор, предпочетох да ги премълча.
Наближаваше времето за представянето за България, затова потърсих да се заредя с калории. В двора на училището имаше веганска кухня на прилични цени – две малки кексчета ми дадоха нужните сили, въпреки че бях пропуснал закуската. За съжаление трябва да призная, че и след фестивала продължих да злоупотребявам с месото на нещастните животни – изглежда две кексчета не са достатъчни, за да победят дългогодишните навици.
Последната дискусия беше отново за Рожава. Тя беше в съседна стая на тази за работническата класа и, разбира се, аз успях да пристигна тъкмо за края ѝ. Запомнил съм само въпроси като „Какво е отношението към частната собтвеност?“, след като хората обясниха, че всички по-големи капиталисти са избягали, а колективният труд в изоставените предприятия се извършва на кооперативен принцип. Струва ми се, че подобни „генерални“ въпроси не би трябвало да бъдат задавани след отговор в такива подробности.
След края на последните лекции, една дузина хора за около час насметохме всички маси, столове и други материали, които внимателно подреждахме целия предишен ден. Вероятно разтурването на нещо винаги е по-лесно от подреждането му, но бях впечатлен как хората работиха с радост и удовлетворение, въпреки че сигурно бяха имали не по-лек ден от моя. При все това, още тогава имаше моменти, в които усещах напрежение сред тях. Причината разбрах много по-късно.
Още по време на събитието се случи нещо странно. Някъде следобед изведнъж се включи противопожарна аларма. Някои хора изглеждаха притеснени, но повечето не ѝ обръщаха внимание – сякаш знаеха, че няма причина да го правят. Разбира се, като незапознат с особеностите на местното сектанство, аз нямах представа какво се случва. Едва когато се прибрах в България и чух, че моите нови приятели няма повече да организират фестивали, потърсих повече подробности.
На фестивала присъствали две феминистки, които раздавали листовки срещу поредната реформа, свързана с определението на половете. Феминистките били притеснени, че злонамерени мъже могат да се възползват от нововъведението, и да нахлуят в пространствата, запазени за жени. Грубо казано, според тяхното четене на новия закон, някой мъж може твърде лесно да се пише „жена“ и да тероризира жените в тоалетната.
Група активисти за правата на транссексуалните, които подкрепяли въпросната реформа, опитали да попречат на феминистките. Със заплахи и вербален тормоз.
Една от организаторките, Хелен, се намесила да защити феминистките. След което всички транссексуални активисти се събрали и в продължение на час обиждали Хелен, а накрая я обвинили във физическо посегателство срещу човек от тях. Понеже други организатори подкрепили Хелен, транс-активистите се опитали да блокират фестивала като включили противопожарната аларма. Вероятно само фактът, че голяма част от хората по един или друг начин усетиха провокацията предотврати паниката сред присъстващите и взаимното стъпкване.
Нежеланието на организаторите да се покаят и да се отрекат от разпространителите на листовките, предизвика гневни реакции у всякакви групи и групички, някои от които създадени специално по този случай. „Широк колектив от анархистки и активистки групи, мрежи и индивиди… осъди трансфобията“ и се обяви за разочарован от организаторите на фестивала. Аз не намерих нищо „унижаващо и нараняващо“ в листовките (вероятно защото образованието ми не е достатъчно политкоректно). Но организаторите на фестивала се обезсърчиха от тази критика, а една значителна част от английската Анархистка Федерация напусна организацията, поради несъгласие с критиките срещу тях. Няколко месеца по-късно хората вече говорят за „схизма“ в анархисткото движение в Британия.
Били сме свидетели на подобни неща и в България. Полицаите на мисълта, уверени в прогресивността си до бруталност, без колебание бичуват всеки, който не спазва политкоректния дискурс. Под маската на толерантността и солидарността с потиснатите, самата позиция на съпротива срещу системата се оказва окупирана от най-гласовитите и често най-школуваните в политически коректно говорене, но зле школувани във воденето на градивен диалог.
Без значение дали листовките са били обидни за някого, това не прави разпространителите им фашисти. Твърде лесно използваме тази дума днес, използваха я и срещу Хелен. Да обиждаш хората по подобен начин, да ги заплашваш със саморазправа, да налагаш собствени правила в чужд дом и да опитваш да провалиш събитие на хиляди хора, подготвяно с месеци, само защото според теб нещо не е както трябва, показва не просто липса на другарско отношение към останалите, това показва липса на елементарна толерантност. Ако имаш претенции, че искаш да освободиш хората от властта, не може да им налагаш политкоректно поведение по подобие на държавата.
Еманципацията на определени потиснати малцинства безспорно е голямо постижение на съпротивителните движения от края на 20-ти век. Но съвсем не е сигурно, че е крачка по пътя към пълната свобода. Станахме свидетели на огромно количество реформи, облекчаващи живота на една или друга част от потиснатите. Но в същото време контролът на властта се простира все по-широко и прониква все по-дълбоко в обществото и ежедневието ни, а животът „извън системата“ остава привилегия само за изтърсаците на бандитите във втория свят, или на бандитските общества от първия свят.
Би трябвало трижди да се замисляме, когато обвиняваме друг анархист, че отрича някоя държавна политика. И да имаме железни аргументи, а не да се впускаме в „новговора“ на политкоректността. За съжаление повечето от нас не само не умеем да блокираме подобни провокации, но много лесно им се поддаваме и повтаряме обвиненията, само за да не станем на свой ред тяхна мишена. Така дружно превръщаме едно движение, създадено да промени обществото, в средство за контрол над съпротивителните му сили. Това може да облекчи живота на определени малцинства, но няма да освободи човечеството от игото на властта.

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*