Пазарната сегрегация в страната на униженията

Преходът към капитализъм в България приключи успешно. Тази „историческа мисия“, пред която беше изправен българския народ, воден от смелия си икономически и политически елит вече е изпълнена. Според идеолозите на прехода към капитализъм, като Фукояма, българите би трябвало да сме в обетованата земя – в „края на историята“ ако цитираме дословно известния американски политолог. Тъй като в „края на историята“ не предстои нищо, освен едно безкрайно и безметежно съществуване в условия на „пълна стабилност“ (по думите на известния български политик Бойко Борисов), то пред нас остава само да спрем, и да се огледаме.

Преди няколко месеца, в медиите избухна скандала със западните храни и напитки, внасяни в страните от източна Европа. Оказа се, че големите частни компании на запад са изпращали второкачествена стока на изток. Те са правели това прикрито и от години, а когато разследванията установиха по неоспорим начин този факт, те оправдаха действията си с „вкуса на източноевропейците“, заявявайки в прав текст, че по-бедните народи на изток не притежават необходимите знания и навици да подбират за себе си по-качествена храна, нито необходимия вкус, за да я разпознават, ако тя им бъде предложена. Така, те самите превърнаха този проблем от такъв за второкачествената храна в такъв за второкачествените хора.

Всичко това беше изключително унизително за народите в периферията на ЕС, но то ни разкрива само малка част от проблема свързан със сегрегацията, извършвана на принципите на свободния пазар. Ние не просто ядем второкачествена храна, по решение на частните производители. Тази тенденция обхваща на практика целия потребителски пазар. България е гробището на Европа за автомобили втора употреба. Наред с унижението да търкаляме захвърлените от по-заможните потребители на запад автомобили, това води и до по-голямо замърсяване и повече инциденти на пътя, предизвикани от остарелите и неизправни превозни средства, които българските шофьори са принудени да карат. България е на челните места в класациите за жертви на катастрофи, като това което от години вече наричаме „война по пътищата“ е в пряка връзка с ограниченията върху българина върху това доколко нова и изправна кола може да си позволи да кара. Може би, подобно на храните, българина просто предпочита да кара по-стари и по-счупени автомобили? Въпрос на вкус и местни особености, както ни повтарят частните концерни.

Но има един сектор, в който можем да проследим пълната картинка на експлоатация, сегрегация и унижения, стояща в основата на свободния пазар, организиран според капиталистическия начин на производство и разпределение. Според изследване публикувано преди няколко дни и оповестено от националните медии, през миналата година в страната ни, освен от Холандия, Франция, Англия и скандинавските страни, от страни извън ЕС са внесени над 11 хиляди тона дрехи втора употреба за над 22 млн. лв. Те идват основно от САЩ, Швейцария, Канада и Норвегия. Част от този внос продължава пътя си към трети страни – основно към Пакистан, Турция, Бенин, Гвинея и Индия. По данни на РИОКОЗ броят на магазините за дрехи втора употреба в страната е над 4000. Според проучвания проведени 2011г, около 41% от българите си купуват дрехи втора употреба, като този процент непрекъснато се увеличава. Широката мрежа от магазини за дрехи втора употреба обхваща цялата страна, а самите магазини носят звучни имена като – „Американ Маркет”, „Шик-шик”, „Банана Парадисо” и т.н.

Спираме се на този сектор по-обстойно, защото той ни позволява да проследим целия процес на производство и разпределение в съвременния световен пазар. Виждаме българската шивачка, работеща по 12 часа на ден в цеховете на италиански предприемачи, при непосилна норма, срещу мизерно заплащане, което не винаги получава, често заключвана в работните помещения докато не изпълни нормата за деня. Дрехите, които тя произвежда са на световно известни марки като „Зара“ и „Бенетон“. Същите дрехи се появяват на рафтовете в големите магазини в Ню Йорк, Париж, Франкфурт и Лондон. Черен петък е. Магазините са обсадени от тълпи потребители, насъскани от агресивната реклама генерирала такова неистово желание за потребление, граничещо с консуматорска истерия. Всички сме наблюдавали кадрите на озверели тълпи хвърлящи се върху стоките, като гладен човек върху храна. Голяма част от стоките, закупени по време на контролираната истерия няма да бъдат потребявани, други ще бъдат използвани по няколко пъти и захвърлени. Същите дрехи, след определен период на гордо пребиваване върху дебелия задник на западния консуматор, се завръщат отново в България, но този път не в лъскава кутия, а натъпкани в огромни чували, стоваряни с контейнери, от където дрехите се разпределят в мрежата от магазини за стоки втора употреба в страната. Настъпил е моментът, в който шивачката, най-после може да се сдобие с дрехата, която тя е произвела с цената на толкова усилия и лишения.

Икономическите унижения са придружени и от политически. Най-бедните жители на Европа са подложени на постоянен мониторинг, при който чуждестранни експерти оценяват нивото на нашето „развитие“, нашата „интеграция“ и „напредъка“, който сме постигнали по зададените от тях критерии. Това се случва чрез посредничеството на местния елит, който трепери при всеки негативен доклад за България, като в същото време се пъчи с всяка положителна оценка, поставяна от нашите господари, наричани приемливо „партньори“. Нещо повече, туземния елит обича сам да влиза в ролята на порицател, причислявайки себе си по-скоро към външната експертна власт, отколкото към оценяваните народни маси. Така се появяват обвиненията за „лош човешки материал“, покварено мислене, сконност към корупция и мързел, с които местния политически и икономически елит обича да обяснява социалната катастрофа в страната, сочейки не друг, а работещите хора, пенсионерите, студентите и изобщо.. народа, като виновник за това, че „не сме като на запад“. Те са носители на идеята за народа, гледан като „малоумното дете“, което така и не може да влезе в правия път, независимо от всички усилия на нашите „партньори“ и поставените от тях местни „възпитатели“. Това, което целия този политически цирк прикрива, е фактът, че „малоумното дете“ отдавна вече е влязло в правия път. Интеграцията на българите в световния пазар е завършена и това, което се случва в момента е именно резултат от ролята, която сме определени да имаме в глобалната икономика. Това е „края на историята“ за българския народ – атомизиран, без бъдеще, разпръснат по цялото земно кълбо следствие на приндуителната трудова миграция, комуто все още е позволено да обитава родните си места единствено според необходимостта на бизнеса от евтина работна ръка, до изчерпване на наличните количества.

 

Етикети: , , , , , , , , , ,

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*