Стъпваме здраво в настоящето, за да завоюваме бъдещето! (вместо обзор на 2017)

В този материал няма да правим подробен обзор на големите събития от 2017, а по скоро ще направим опит да проследим политическите трансформации от последните години за да разберем къде точно се намираме в момента и какви са перспективите пред социалните борби в България и по света от радикална перспектива.

Последните няколко години бяха белязани от сериозни политически трусове: разгарянето на тежки военни конфликти в близкия Изток и северна Африка и последвалата мигрантска криза, възходът на крайно-десните в Европа, изборът на Тръмп за президент на САЩ, опитът за преврат в Турция и последвалата консолидация на авторитарния режим на Ердоган, възходът и падението на Ислямска Държава в Близкия Изток и т.н. Далеч по-незабелязано минаха други политически процеси, поради факта, че протекоха несинхронно и локално, но в крайна сметка получиха почти глобална реализация – неолибералните икономически реформи и изместването на политическия спектър в дясно. От САЩ до България и от Китай до Испания – тези събития са свързани помежду си чрез множество нишки, а поставянето им в по-широк контекст ни позволява да видим една глобална тенденция, която определя политическите трансформации на глобално и на локално ниво.

Нека опитаме да направим крачка назад, за да обхванем цялата картинка.Последните 2 века бяха белязани от непрестанна социална борба и кървави класови сблъсъци по цялото земно кълбо. Работническите борби представляваха продължение на идеалите на Просвещението, тяхно изостряне и може би кулминация. Многомилионните организации на работническата класа поведоха борба за всеобща еманципация – от освобождението на наемния труд, през равенството на жените, до борбите срещу расизма, религиозния фундаментализъм и държавата. Днес много анализатори прибързват да определят работническите борби от миналия век като провал, визирайки най-вече резултата от революциите в Русия и Китай и техните производни. Истина е, че революционните движения не успяха да реализират своя идеал за създаване на безкласово общество обединено около принципа „на всекиго според потребностите и от всекиму според възможностите“. Истина е и че на много места, революционните стремежи завършиха с разрив с идеите за еманципация и свобода и се превърнаха в диктатура – една мрачна тенденция, която наблюдаваме още от времето на Френската Революция, и която виси като опасност пред всяко освободително движение. Но в същото време е истина, че работническите борби от последните 2 века извоюваха толкова много и толкова значими успехи, че промениха напълно облика на света. Левите движения успяха да извоюват  всеобщите избирателни права, премахването на сегрегационните законодателства, забраната за експлоатация на детския труд, 8 часовия работен ден, здравното и пенсионното осигуряване, трудовите права, свободата на словото и изобщо всички тези придобивки, които превърнаха мнозинството от хората на земята, работниците, от полу-роби на капиталистическите господари в равонопоставени граждани и политическа сила, с която всеки е длъжен да се съобразява. Благодарение на борбите на работническата класа, стотици милиони работници по целия свят заживяха един по-достоен живот – факт, който е твърде далеч от това, което бихме нарекли провал. Напротив – 19 и 20 век бяха времето на най-големите успехи на трудещите се и доведоха до повсеместна еманципация на широките народни маси, създавайки абсолютен прецедент в историята.

Днес се намираме в нова ситуация, сложна комбинация както от успехите от отминалите (и настоящи) борби, така и от развихрилата се контра-революция. Ние носим огромното историческо наследство, всичките успехи и поражения на класовата борба, но новия век ни изправи пред един съвсем различен свят. Капитализмът и държавата се промениха, макар и да запазиха експлоататорската си същност. Държавата през 19 и началото на 20 век представляваше просто една гигантска репресивна машина, съставена от армия, полиция, съдилища и затвори чието единствено съприкосновение с обикновените хора бе в смазването на стачки и в мобилизацията на милиони работници хвърляни в месомелачката на войните на елитите. След повече от 2 века яростна класова борба, на държавата бяха пришити функциите на балансьор между интересите на труда и капитала. В средата на 20 век, в цял свят започва процес на одържавяване на обществения живот – процес протекъл по различен начин в различните страни, но по същество следващ една и съща линия на национализация и държавна намеса в икономиката. Този процес протича, както в често даваните за пример за национализация социалистически страни, като СССР и Китай, така и в западните капиталистически страни като Англия, Франция и САЩ. Повсеместното одържавяване на икономиката и обществения живот водят до драматични промени за работническата класа. Те спомагат за овладяване на масовата безработица, смекчават ефектите от периодичните кризи на капитализма, премахват някои от най-тежките му проявления, като експлоатацията на детски труд и неограниченото работно време и в крайна сметка довеждат до по-справедливо разпределение на богатството и създаването на така наречената „средна класа“. Това е периода на социалната държава. Всичко това се случва чрез съвместното действие на няколко обществени сили. От една страна е натиска на работническата класа, която отхвърля капиталистическото господство и води борба за достойно съществуване. В по-голямата си част, работническите борби включват различни вариации на концепцията за по-справедливо общество отвъд капитализма и държавата – общество на свобода и равенство. Тези стремежи на милиони работници (и интелектуалци, артисти, както и някои представители на по-високите обществени слоеве водени от чувство за справедливост и симпатия към борбите на народа) се оказват крайно неприемливи за привилегирования елит, който в продължение на десетилетия дави в кръв всеки опит за промяна на статуквото. С интензификацията на класовата борба в края на 19-ти и началото на 20-ти век, същия този елит е изправен пред опасността да загуби напълно своите привилегии изправен пред реалнта перспектива на разгаряне на световна социална революция. Именно в лицето на тази опасност е предприета политиката на „тоягата и моркова“. Създаването на институциите на социалната държава е съпроводено със интензивна атака срещу по-радикалните слоеве на работническата класа, разтурване на работническите синдикати, ограничение на свободата на словото и терор. Така, революционерите са изолирани и смазани, а на мнозинството са осигурени сравнително приемливи условия на живот, стига да „обещаят“, че вече няма да се бунтуват срещу капитала и държавата. За катализатор на този процес служи и създаването на т.нар. работнически държави в Русия, Китай и т.н., които застрашаваха западния капитализъм, който бе принуден да приеме множество социални отстъпки пред заплахата от „съветизация“. Така социалната държава бе завършена.

Унищожението на революционните организации, протекло по подобен начин и на изток и на запад, доведе до дългосрочно отслабване на силите на работническата класа. Така, през 80-те, първо в САЩ, а после и навсякъде, елитите се почувстваха достатъчно силни, за да започнат процес на демонтиране на социалната държава и плавен преход към държавността, позната ни от 19 век – държавност в чист вид, сведена до защита на собствеността на богатите и крепител на статуквото готова да смаже всяко предизвикателство срещу установения ред и привилегии.  Отслабеното работническо движение днес е заело изцяло защитна позиция, опитващо се да отбранява остатъците от социалната държава, които остават единствената преграда пред връщането към капиталистическото робство от преди 200г.  То се сблъсква с все по-милитаризираната държава, която задушава всякаква свобода за самоорганизация чрез все по-съвършената си система за следене и контрол, както и чрез безпрецедентно разразтващата се затворническа система. В същото време, с експанзията на световния пазар до всяко кътче на планетата и интегрцията на Азия в капиталистическия свят, глобалното разпределение на труда оказва все по-голямо влияние върху борбите за освобождение. Изнасянето на традиционната работническа класа в страни с репресивни режими (голяма част от които поддържани от запада) в Азия, води до омаловажаване на европейските работнически борби. Постоянната опасност от преместване на производствата, както и общата тенденция към прекаризация на труда, раздробяват и обезсилват европейската работническа класа. Докато една общоевропейска стачка преди 100 години би блокирала глобалната икономика, днес тя би имала предимно локален ефект, недостатчен за да постави на колене силите на глобалния капитал. Тези факти правят нуждата от борбен интернационализъм много по-наложителна, отколкото когато и да било досега в историята. Пред работническото движение стои перспективата за изграждане на тесни връзки между работниците от всички континенти, най-вече между Европа –  мястото с особен политически заряд и Азия, където днес е концентрирана глобалната работническа класа.

България, както повечето посттоталитарни страни, представлява една сложна комбинация от дълбоки социални проблеми и фанатичен антикомунизъм следствие на десетилетия агресивна пропаганда от обединените сили на почти всички политически партии, работодатели, медии и експерти на Прехода. Антикомунизмът се използва за параван на налагането на доминиращата анти-социална идеология на неолиберализма, кулминираща в реабилитацията на фашизма. В същото време, социалната ( и екологична, и демографска и т.н.) катастрофа в страната, следствие на десетилетия пазарни реформи, приватизации и дерегулации не може да бъде заметена под килима. Затова наблюдаваме странния феномен, особено при националистическите формации, при които лидерите следват стриктно десни икономически политики на социални орязвания и прислужване на бизнеса, докато масата от електората им споделя открито леви идеи, като национализация, борба срещу монополите, антиколониализъм и широк спектър  от социални искания. Естествено, тази лява активност сред електората на националистическите партии, идващ предимно от малките, работнически градове в провинцията, е овладяна чрез разпространението на агресивни ксенофобски послания от партийните лидери, целящи да насочат справедливото недоволство на работниците срещу техните колеги и съграждани от друг етнос, националност и т.н.. Тази тактика намира толкова масово приложение, че я виждаме на практика при всяко по-масово избухване на социално недоволство. Патриотите обвиняваха циганите за високите цени на тока, наложени от частните ЕРП-та през 2013г. Отново циганите бяха обвинени за краха в БДЖ по време на борбите срещу приватизацията на държавната железница. В същото време, докато демографската катастрофа в страната е причинена от агресивните десни политики на всяко поредно правителство и безграничната власт на едрия бизнес, които съвместно изцедиха икономиката на страната и принудиха милиони хора да емигрират, противно на всяка логика, националистическите формации обвиняват за нея притока на мигранти, високата раждаемост сред малцинствата и т.н. „не-български елементи’, които заплашват „да станат повече от нас“. Националистите не проявяват повече въображение и относно екологичната криза в страната, за която отново основни виновници са бедняците, извършващи незаконна сеч, или отопляващи се на евтини горива.

Наред с националистическата усмирителна риза, да задържат народното недоволство и да го канализират в удобни за статуквото отдушници действат и ред други пропагандни линии – от мечтата за евроатлантическо благоденствие, съградена около клишетата на Прехода като „декомунизация“ и борба срещу корупцията, до странната комбинация между соц. носталгизъм и евразийски перспективи обединени около култа към капиталистическа Русия и Путин. И двете линии се явяват доста нескопосан, но за сметка на това, достатъчно истеричен опит за прикритие на очевидните нео-колониални цели свързани с налагането на геополитическите и корпоративни интереси, независимо дали говорим за западните или източните господари. С влизането на Тръмп в Белия Дом и глобалния възход на консервативната десница, тези пропагандни линии все повече се приближават идеологически и днес наблюдаваме една постепенна консолидация на консервативните сили в България, най-вече покрай конспиративните теории за либералния елит/културния марксизъм, който се явява общ враг и общ знаменател за цялото крайно дясно разнообразие у нас. Тези конспиративни теории намират все по-благоприятна почва в една страна, опустушена от неолибералните реформи довели образованието и културата до пълен колапс.

В същото време, наблюдаваме и една далеч по-оптимистичната тенденция на еманципация на широките маси от държавната и корпоративна дресировка. Още по време на социалните протести през 2013 се видя, как първоначалните опити за овладяване на протестите от страна на националистическите (и не само) формации удариха на камък. Бунтуващия се народ се превърна в творец и за определен период протестите станаха неуправляеми, което накара елитите да затереперят. В този творчески промеждутък, народът издигна лозунги за смяна на системата, за пълно разпускане на сегашните институции и смела крачка напред в неизвестното. Липсата на политическа култура и практика в социалните борби в крайна сметка спомогнаха за последвалото овладяване на недоволството чрез задействането на множество инструменти за отпускане на напрежението, когато наред с инфилтрацията на протестите, медийната пропаганда и физическите атаки срещу протестиращите, заваляха и оставки, а държавата се намеси да озапти електроразпределителните дружества и възстанови старите цени на тока. Въпреки това, творческия промеждутък, който бунтуващото се множество успя да си извоюва показва ясно, че пропагандата не е успяла (а вероятно и никога няма да успее) да задуши революционните стремежи у мнозинството, и този импулс ще продължава да се появява в моменти на изострен социален конфликт. Именно към тези моменти на социален конфликт трябва да гледаме с надежда и да се готвим за тях. Не става дума само за мащабните социални конфликти, като този през 2013-та, но и за всички локални конфликти избухващи постоянно в различни точки на страната, като естествено целите, които си поставяме намесвайки се в по-дребните, спорадични социални борби трябва да съотвестват на мащаба им. Не можем да очакваме един трудов спор да прерастне в революция, но начина по който той бива разрешен може да бъде важна крачка към овластяването на работещите и да представлява важен опит, ефектите от който ще си проличат при избухването на по-мащабни социални вълнения.

За да водим ефективна социална борба в България, ние трябва да отчитаме както местния, така и международния контекст. Неолибералния проект в България се разпада. Евроинтеграцията, която ни беше предложена като светлина в тунела на Прехода доведе единствено до трайното установяване на българите като най-бедните и най-обезправени обитатели на ЕС, като дори щедрите на обещания български политици не смеят да предложат по-различна перспектива пред българския народ. Напротив, пред нас стои бъдеще обещаващо ни единствено все по-голяма прекаризация на труда и зависимост от прищевките на капитала, налагани от една все по-авторитарна държава.

На социалния геноцид на държавата и бизнеса, ние трябва да отговорим с войнствен синдикализъм, чрез който да изтръгнем обратно всички права, които ни бяха отнети и да си върнем достойнството. Борбата срещу неограничената власт на бизнеса и прислужниците му в парламента трябва да започне от борбата за повишаване на заплатите, подобряване на условията на труд и изобщо за всяка малка или голяма социална придобивка, която имаме смелостта да поискаме и силата да извоюваме. Тези борби генерират колективна сила в работническата класа на България, която е единствената голяма обществена група, пряко заинтересована от излизането на България от неолибералното блато и подобряването на стандарта на живот за всички. Работещите хора сме тези, пред които стои тежката задача да се разправим с паразитите и да изградим едно по-справедливо бъдеще за нас и нашите семейства.

Тази тежка задача, ние трябва да свършим в изключително неблагоприятен международен контекст. Споменатото по-горе изместване на политическия спектър в дясно добива глобално измерение, както виждаме в почти едновременно протичащите процеси в САЩ, с президенството на консервативното чучело Тръмп, в Европа с възхода на крайно-десния популизъм, в Турция и Русия с консолидацията на авторитарните режими и в близкия Изток и северна Африка, разтърсвани от религиозен фундаментализъм.  Тези глобални процеси трябва да срещнат глобален отпор. Затова е изключително важно да поставим нашите борби в контекста на пан-европейската съпротива срещу капитализма и авторитаризма и да изградим тесни връзки със социалните движения в Европа и света на базата на солидарността и интернационализма.

 

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*