Анархосиндикалистка пролет в Европа

Анархосиндикализмът бе най-борбеното работническо движение в края на 19-ти и началото на 20 век в Европа, Южна Америка и САЩ. Многомилионните анархосиндикални организации организираха масови общи стачки, изиграха решаваща роля в борбите за 8 часов работен и свобода на словото, съпротивляваха се яростно срещу двете световни войни, в които животите на милиони работници бяха прахосани в името на интересите на елитите. В своята кулминация в средата на 20 век, анархосиндикатитите извършиха социална революция в Испания и поеха контрола над целия обществен и икономически живот в страната за период от няколко години.

Анархосиндикалното движение бе смазано жестоко от поредица авторитарни режими, на изток и на запад, които след десетилетия на преследване, репресии и масови убийства, успяха да ограничат анархистките работнически синдикати и да забранят идеите за свободата. Но диктатурите на Хитлер и Мусолини, на Салазар, Франко и Сталин паднаха и потънаха в забрава, а с тяхното падане, с първите глътки свобода, се възроди и анархосиндикализма. На първото масово събрание на испанския анархосиндикат CNT (Confederacion Nacional de Trabajo) след падането на диктатурата в страната през 1977 присъстват над 300 000 души. Въпреки това, и испанския и европейския анархосиндикализъм изобщо, се оказаха изправени пред коренно различна ситуация от тази, преди войната – социалната държава. След дългогодишното авторитарно управление, държавата бе проникнала във всички сфери на обществения и икономическия живот. Създадени са гигантски казионни профсъюзи, които са оплели в мрежи изплетени от бюрокрация и привилегии милиони работници на стария континент. В същото време, държавата е разширила социалните си функции обхващайки и контролирайки трудовите взаимоотношения и социалните конфликти чрез мрежа от държавни инспекции, бюра по труда, социални грижи и институции.

Освен бюрократичен контрол, социалната държава осигурява и сравнително спокойствие, сигурност и стабилни доходи за голяма част от населението, което притъпява, а на места и направо изкоренява революционните стремежи сред работническата класа. Поставени в тази ситуация, революционните анархосиндикати започнаха усилено да търсят теоретични и практически траектории за борба в новите условия, като различните организации достигаха до различни решения. Това доведе до разцепление в европейския анархосиндикализъм. Една част от анархосиндикалните организации, като шведския SAC взеха решение, че могат да си взаимодействат с тези от институциите на социалната държава, които са полезни за работещите. Според техния анализ, ситуацията вече не е революционна, като преди войната и те решиха да поемат по по-еволюционен път – организиране на работниците за борба за социални права, създаване на кооперативи и промотиране на работническото самоуправление и пряката демокрация. Други анархосиндикати, като USI в Италия и FAU в Германия се противопоставиха на тази тенденция и отказваха каквато и да било колаборация с институциите на социалната държава, запазвайки непримиримо революционна позиция. В Испания протекоха подобни дебати, които доведоха до разцепление в най-голямия анархосиндикат в Европа – CNT. Една голяма част от историческата организация CNT се отдели и смени името си на CGT, като пое по еволюционния път на SAC, докато другата запази името си и зае революционна позиция. Подобни процеси протекоха в много европейски държави и доведоха до оформянето на две ясно изразени тенденции в съвременния анархосиндикализъм, определени преди всичко от отношението му към социалната държава.

Всичко това, беше европейскат реалност, докато бурните процеси от 80-те и 90-те години на 20 век, не промениха играта из основи. През последните десетилетия, глобалния завой на дясно стартира процес на демонтаж на социалната функции на държавата в световен мащаб. Работническата класа е в отстъпление, като единствените значими социални борби, които тя води са за запазване на остатъците от социалната държава. В същото време, това ново развитие води до увеличение на революционните настроения сред работещите, което естествено води и до разрастване на анархосиндикалните организации в Европа. Анархосиндикализмът изглежда е единственото политическо движение, способно да даде алтернатива и възможна траектория на борба отвъд пораженческата борба за запазване на социалните функции на държавата. В същото време, съвременната анархосиндикалистка теория и практика все още е в процес на търсене на реалистични краткосрочни цели и правилните стратегии за тяхното достигане, което ограничава масовото разрастване на синдикалните организации, така че то да достигне и дори да надмине пред-военния си мащаб. Решаването на този проблем е жизненонеобходимо, както за масовизацията на движението, така и за неговата консолидация чрез обединението на еволюционния и революционния анархосиндикализъм в Европа.

Етикети: ,

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*