Май 1968 – надежда към океана

Май 68-ма. В живота на един народ това е светъл момент. Капакът, похлупил социалните закони, се вдига. И изведнъж примирението и навиците се превръщат в тема за размисъл, а после се оспорват. „Реката на сивите градове без надежда да стигне до океана“ се среща с други реки и блясва, и всички заедно се вливат в морето. „Защо не?“ замества „Ами така е!“. Преди 50 години не се говореше за „обща борба“, това, което историята не престава да ни напомня, че реформите и революциите, които са я изградили, изискваха да отхвърлим задължението да се подчиняваме и да понасяме.

През май 1968 г. генералната репетиция не беше последвана от премиера. Бунтът, маркиран от една от най-големите работнически стачки в историята на човечеството, беше омърсен дори за бъдните поколения, защото най-медиатизираните прояви бяха онези, които завършиха най-зле. Бившият студентски водач Жак Соважо, починал през миналия октомври, беше едно от най-сияйните лица на Май’68 и именно затова трудно използваемо за други политически цели. Той видя в движението „продукт на колективите, действащи в една оптика, надвишаваща индивидуалностите“ [2]. Напомни, че тогавашните бунтовници размишляваха за премахването на капитализма – въпрос, който за съжаление, казваше той, вече „не се поставя от много хора“. Другарите му и той самият отхвърляха тази „модерност“, основана на рационализирането на труда, а не на споделянето му или на разпределението на благата. Глобализацията, която искаха те, се състоеше в „необходимото развитие на международната солидарност“, а не във все по-забързващото се циркулиране на стоките. През май 1968 г. те се бореха и срещу една власт, която още тогава искаше да „направи от университета рентабилно предприятие“.

Тези напомняния правят по-относителна новата доминантна реч, която би искала да представи всички политически сблъсъци като борба на прогресивната смесена култура на Май’68, която била въплътена от Еманюел Макрон, Ангела Меркел или Жюстин Трюдо, срещу една „нелиберална демокрация“ по унгарски. В крайна сметка, независимо от разликите им, плурализмът на отворените общества и националистическият авторитаризъм се сливат в едно, чиято цел е да запазят икономическата система и отношенията на господство, които произлизат от тях [4]. Да се издига френският президент в международен символ на демократичната умереност срещу „екстремните позиции“, е парадокс в момент, когато той се бори срещу профсъюзите, поставя в опасност правото на политическо убежище и най-голямата му амбиция изглежда е „младите французи да имат желание да станат милиардери“.

Макрон беше предвидил да чества Май’68. Този празник би имал смисъл, но ако е срещу „стария свят“, който той представлява. А този свят, петдесет години по-късно, си спомня още за страховете си от онова време и иска да осъществи своя реванш докрай.

Източник: Монд Дипломатик

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*