Стачката и нейното значение за работниците

„Най-популярната техника за пряко действие е стачката, т.е. организираният отказ да се работи. В индустриалната ера стачката играе същата роля за работниците както честите селски въстания през феодализма. В най-простата си форма стачката е необходим инструмент на работниците за защита на техните права и придобивки срещу организираните атаки на работодателите. Тя е продължителна школовка на съпротивителните им сили, която всеки ден им показва, че и най-малкото тяхно право трябва да бъде извоювано в неспирната борба със съществуващата система.

КУЛТУРАТА

В това се състои и културния смисъл на борбата. Икономическото обединение на работниците се превръща от оръжие за налагане на по-добри условия на труд в практическо училище, университет на опита, от който работещите получават знания в най-висша степен.

Практическият опит и случките от ежедневните работнически борби кристализират в процесите на интелектуалното им осмисляне вътре в организациите, задълбочават разбиранията на трудещите се и разширяват културния им кръгозор. А интелектуалните стремежи на работниците са най-опасни в очите на работодателите, на които не са им нужни мислещи хора сред работниците.

СОЛИДАРНОСТТА

Един от най-важните резултати от ежедневните икономически борби е развитието на солидарност между работниците и това за тях има доста по-различно значение от политическото коалиране на партиите, чиито последователи принадлежат на всички социални класи. Чувство на взаимопомощ, чиято сила се подновява в ежедневната борба за насъщния, работи много по-различно от абстрактните партийни принципи. Работническата солидарност се развива в колективното съзнание на работническата общност и това постепенно прераства в ново чувство за право и се превръща в основна етична норма за всеки опит за освобождение на подтиснатите класи.

СОЛИДАРНАТА СТАЧКА

За да съхранят и подсилят тази естествена работническа солидарност и да придадат на всяко стачно действие по-дълбок социален характер, анархо-синдикалистите използват солидарната стачка, която се развива в Испания в безпрецедентен мащаб и спомага за осъзнаването на работниците като класа. Солидарната стачка представлява сътрудничество между сходни, но също така несвързани категории труд, с цел да се подкрепи битката на конкретен сектор до победа като се разпрострат стачните действия и в други отрасли.  За да направят ефективни своите действия, работниците спъват цели икономически отрасли и спират икономическия живот. Както работодателите в своите картели и организации изграждат все по-широка основа за защита на собствените си интереси, така и работниците трябва да насочат вниманието си към създаването на все по-широки обединения на своите национални и интернационални икономически организации, за да съградят нужната основа за солидарно масово движение адекватно на съвременните нужди. В модерната икономическа борба между капитала и труда, общата стачка, в която участват цели индустрии, ще играе все по-важна роля.

ОБЩАТА СТАЧКА

Общата стачка, преустановяването на работа във всички производствени сфери в знак на организирана съпротива с всички произтичащи от това последствия, е най-мощното оръжие на работниците, което най-всеобхватно изразява силата им като социален фактор. Идеята за общата стачка като синдикален метод се приема с голямо болшинство на конгреса на френските синдикати в Марсилия през 1892г. и последвалите конгреси на C.G.T. (Общата федерация на труда). Политическите работнически партии в Германия и други страни я отхвърлят като “утопична”, но голямото стачно движение през следващите години в Испания, Белгия, Италия, Холандия, Русия и т.н. показва, че тази „утопия“ е напълно в сферата на възможното.

Обща стачка не се организира току така. Необходими са определени социални нагласи, за да придобие тя морална сила и да даде израз на волята на широките маси. Абсурдно е твърдението, често приписвано на анархо-синдикалистите, че е достатъчно само да се обяви обща стачка, за да се постигне социалистическо общество за няколко дни. Тази глупост е съчинена от противници, които се опитват с отчаяни средства да дискредитират идеята.

Общата стачка може да има различни цели: да е последната фаза на солидарна стачка, както се случва в Барселона през февруари 1902 г. и в Билбао през октомври 1903 г., когато миньорите успяват да се отърват от заплащането в натура и принуждават работодателите да наложат санитарни стандарти в мините; да е организирано средство за общо искане, както става 1886 г. в САЩ в борбата за осем часов работен ден във всички браншове или в Англия през 1926г. в отговор на опита на работодателите да понижат общия стандарт на живот на работниците чрез орязване на заплатите.

Общата стачка може да има и политически цели, както например борбата на испанските работници през 1904г. за освобождаване на политически затворници или общата стачка в Каталуния през юли 1909 г. срещу войната в Мароко, стачката в Германия 1920 г. срещу Каповския пуч, масовите стачки в Белгия 1903 г. и Швеция 1909 г. за универсално право на глас, както и общата стачка в Русия 1905 г. за конституционни права. В Испания протестното задвижване на работниците и селяните след фашисткия метеж през юли 1936г. се разраства в “социална обща стачка” и води до военна съпротива, отхвърляне на капиталистическия ред и реорганизиране на икономиката от работниците.

Най-важната роля на общата стачка е с един удар да обездвижи цялата икономическа система в основата и. Подобно действие далеч не изисква практическата подготвеност на всички работници. Достатъчно е най-добре организираните работници в ключовите сектори да преустановят работа, за да се спре притока на енергийни ресурси и основни суровини. Когато управляващите класи се сблъскат с енергична, организирана работническа класа, калена в ежедневни конфликти, и осъзнаят с какво си имат работа, те много по-лесно отстъпват, защото се страхуват от катастрофалните за тях последствия от крайното обостряне на класовия конфликт.

Мобилизирането на армията при обща стачка не би гарантирало успех за властите, защото армията е принудена да се пръсне в опит да предотврати бунтове в различни предприятия и по цялата транспортна система. Това означава, че военната дисциплина отслабва. Когато малки военни формирования срещат народа целеустремен в борбата си за свобода, винаги има вероятност поне част от войниците да прозрат, че са насочили оръжията си срещу собствените си близки и роднини.

За работниците, общата стачка е барикадата на политическото въстание. Тя е логичен изход от индустриалната система, на която са жертва днес, а същевременно е най-силното оръжие в борбата им за свобода, стига да осъзнаят собствената си сила и да се научат да използват оръжието си правилно. Развитието на капитализма, което днес носи все повече заплахи на обществото, може само да засили социалното просветление сред работниците. Днес навсякъде по света става все по-ясно колко безполезно е участието на работниците в парламентарната власт, което ги кара да търсят нови методи за ефективна защита на интересите си и бъдещото си освобождение от игото на наемния труд.

БОЙКОТЪТ

Важен способ на пряката съпротива с широко приложение е бойкотът. Ползва се от работниците като производители и като потребители. Организираният систематичен отказ на потребителите да купуват от фирми, които произвеждат в разрез с изискванията на синдикатите може да окаже решаващ натиск, особено в производството на стоки за масово потребление. С подходящата пропаганда, бойкотът успешно повлиява на общественото мнение в полза на работниците. Логото на синдиката е ефективен начин да се улесни един бойкот, тъй като дава разпознаваем знак, по който потребителят да различи кои стоки да купува.

Като производители работниците могат да позлват бойкота за налагане на ембраго на отделни предприятия, чиито управници не зачитат синдикатите. В Барселона, Валенсия и Кадис отказът на докерите да разтоварват германските кораби принуждава капитаните на тези кораби да разтоварват на пристанища в Северна Африка. Ако синдикалните организации в други страни бяха приели същата процедура, щяха да постигнат несравнимо по-големи резултати отколкото с платоничните си протести. Бойкотът се оказва едно от най-ефективните средства за борба в ръцете на работническата класа и колкото по-ясен е този факт на работниците, толкова по-обширни и успешни ще бъдат ежедневните им борби.

САБОТАЖЪТ

В арсенала на анархо-синдикализма, саботажът най-много плаши работодателите, които го осъждат като „незаконен“ метод. В действителност става дума за метод на дребна икономическа война, стар колкото самата система на експлоатация и политически репресии. При саботаж работниците създават всевъзможни пречки за обичайното протичане на работните процеси. В повечето случаи се стига до саботаж, когато работодателите се опитат да се възползват от лоша икономическа ситуация или друг изгоден за тях повод и да занижат нормалните условия на труд като намалят заплатите или удължат работното време.

Терминът произлиза от френската дума „сабо“, дървена обувка, и означава да се трудиш непохватно като тропащо сабо. Икономическият смисъл на саботажа може да се обобщи с мотото: за калпаво заплащане, калпав труд. Работодателите действат на същия принцип, когато калкулират цените на стоките въз основа на качеството им. По тази логика, за производителите, стоката е способността им да се трудят и е правилно и редно да се стараят да я продават при възможно най-добрите условия.

Работниците в Англия ползват саботажа много преди революционния синдикализъм да възникне в Европа. Първата и най-ефективна форма на саботаж е „ка-кaни“ (карай бавно), подход заимстван заедно с името му от шотландците. Днес във всеки индустриален сектор работниците могат да осуетяват производството по стотици различни начини. При модерната система на разделение на труда най-малкото затруднение в един сектор има потенциал да спре целия производствен процес. По този начин железничарите във Франция и Италия, посредством, т.нар. стачка тип „наниз перли“ (grève perlée) довеждат цялата транспортна система до състояние на хаос. За целта е необходимо единствено да се придържат дословно към съществуващите текстове на транспортния закон, което прави невъзможно пристигането на влаковете навреме в крайните точки.

Саботажът принуждава работодателите да осъзнаят, че и в най-неблагоприятните за стачки условия работниците пак разполагат със средства за самозащита. Тогава може да ги осени и мисълта, че не си струва да се влошават условията на труд в своя изгода. Т.нар. „седяща стачка“, която учудващо бързо се пренася от Европа в Америка и се състои в това работниците да останат на работното си място денонощно, без да работят и така да предотвратят вкарването на стачкоизменници, спада към категорията на саботажа. Много често в този случай, преди стачка работниците повреждат машините, за да затруднят или осуетят за известно време работата на евентуални стачкоизменници.

Саботажът дава огромно поле за развихряне на работническото въображение. Но саботажът винаги е насочен срещу работодателите и никога сртещу потребителите. В доклада си пред C.G.T. в Тулуза през 1897г. Емил Пуже набляга особено на този момент. Всички новини в буржоазната преса за пекари, които са сложили стъкло в хляба или за селскостопански работници, отрова в млякото и подобни, са злонамерени измислици, целящи да настроят общественото мнение срещу работниците.

Саботажът срещу потребителите е изконна привилегия на работодателите. Умишленото занижаване на качеството на храните, изграждане на мизерни бедняшки квартали и мръсни работнически квартири от най-долно качество материали, унищожаването на големи количества храна с цел поддържане на високи цени, докато милиони хора гладуват, постоянните опити на работодателите да докарат работниците до просешка тояга, за да заграбят за себе си възможно най-големи печалби, безсрамната практика на оръжейните индустрии да доставят пълно бойно снаряжение на други държави, което при подходящи условия би могло да унищожи страната производител, всичко това и много повече са само отделни примери в безкрайния списък от видовете саботаж, които капиталистите организират срещу сънародниците си.

СОЦИАЛНАТА СТАЧКА

Социалната стачка е още една форма на пряко действие с растяща важност. Занимава се не толкова с непосредствените интереси на производителите, колкото със защитата на общността от най-вредните проявления на днешната система. Социалната стачка цели да наложи на работодателите отговорност пред обществото. На първо място се визира защитата на потребителите, от които производителите съставляват голямо мнозинство.

Задачите на синдикалните организации досега са се органичавали почти изцяло до защита на работниците като производители на благата. Ако работодателите спазват договореното работно време и плащат уговорените заплати, задачата е изпълнена. С други думи синдикалните организации се интересуват от условията на труд на своите членове, а не от вида работа, която извършват. На теория е вярно, че взаимоотношенията между работодател и работник се основават на договор за постигане на определена цел. Целта в този случай е общественото производство. Но един договор има смисъл само когато и двете страни наравно участват в целта му.

В действителност, обаче, работникът днес няма глас във вземането на решения относно производството, контролът е изцяло в ръцете на работодателите. В резултат позицията на работниците е принизена до това да извършват хиляди неща, с които постоянно вредят на цялата общност на трудещите се в полза на работодателите. Принудени са да ползват материали с по-ниско качество, а дори и реално вредни материали в производството на стоки, да изграждат долнопробни жилища, да излагат по щандовете развалени стоки и да извършват множество други действия, чиято цел е да измамят потребителя.

По мнение на анархо-синдикалистите именно тук трябва да се намесят синдикалните организации в бъдеще. Стъпките в тази посока същевременно ще издигнат социалната позиция на работниците в очите на обществеността. Вече много неща са направени в тази посока, за което свидетелства например стачката на строителните работници в Барселона, които отказват да използват некачествени материали и скрап от стари сгради за направата на работнически жилища през 1902г., стачките в различни големи ресторанти в Париж, когато кухненския персонал отказва да приготвя храни от евтино застояло месо през 1906г., както и дълъг списък примери от по-нови времена, които доказват, че разбирането на работниците за отговорността им в обществото се развива.

Рудолф Рокер.

 

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*