Размисли за Борбата и Терора

Размисли по повод извършения в Архангелск, Русия, терористичен акт в който, е загинал изпълнителя, анархиста Жлобицкий Михаил Василевич и са ранени множество служители на ФСБ на Руската Федерация.

Причините за извършения терористичен акт, самия извършител назовава в оставена от него записка във форум, а именно случаите на мъчения и подправени дела от служители на бюрото. Питам се какви ли чувства на безкрайно отчаяние, безсилие и безнаказана несправедливост могат да подтикнат един млад човек да сложи край на живота си по подобен ужасен начин, опитвайки се да отнеме колкото се може повече животи на тези които смята за свой врагове. Но подобни чувства не са нови, преди почти 150 години поета Христо Ботев пише :



борци са в мъки, в неволи мрели,
но, кажи, що са могли да сторят!
Светът, привикнал хомот да влачи,
тиранство и зло и до днес тачи;
тежка желязна ръка целува,
лъжливи уста слуша със вяра:

Но поддавайки се на такива чувства извършителя на подобен акт не постига целите си, дори не се приближава към тях. Света не става по-свободно или по-безопасно място след това, а точно напротив. Подобни действия плашат обикновените хора, мобилизират и озлобяват силовите структури и създават предпоставка за все повече ограничаване на правата и свободите в името на сигурността.

От както е започнала глобалната война със тероризма държавите наливат огромни средства в силови структури и технологии за следене на населението и то с все по ограничен обществен контрол. Обвинените в тероризъм рязко губят гражданските си права, а със считаните за заплаха индивиди, се разправят без съд и присъда в лагери подобни на тези от близкото минало.

Човек лесно може да си представи как някой с повечко власт може да използва подобни механизми за разправа с политическите си опоненти или бизнес конкуренти. А не е като и най-новата ни историята ни да не е пълна с вдъхновения за подобни плашещи представи.

Самата цел, служителите на федералното бюро за сигурност ,е също много зле избрана. В крайна сметка служителите в силовите структури са просто обикновени хора като всички нас. Някой от тях си мислят че имат власт и са над останалите, други смятат че защитават това което разбират като „ред и законност“, а трети просто си изкарват хляба. Истината обаче е че, те са последното звено във една доста дълга верига на пряко подчинени на висшестоящия, в която всеки е длъжен да изпълнява заповедите на началника си. Силовите структури и държавния репресивен апарат са поставени за щит който да обира именно недоволството и да използва сила когато е необходимо на висшестоящите, от там и името силови структури все пак. За власт имащите те са лесно заменими и лесно контролируеми.

Хората на върха на командната верига не ги е еня за живота и съдбата на обикновения човек, бил той полицай, невинни жертви в терористичен акт или извършителите му. Тежестта от загубата се пада на близките и тези които ще им помагат, тоест на самото общество.

За онези на върха е важна само печалбата, тях ги пазят всички силови структури, а също и частни охранителни, частни армии и скъпо струващи средства за наблюдение и охрана. Единственото което им влияе са евентуалните печалби и загуби.

Но терористичните актове всъщност създават възможност за повече печалби. Продажба на повече специални средства за следене, повече оръжия, повече екипировка и т.н. Що за борба е тази в която действията ти всъщност само подсилват противника. А и в исторически план тероризма рядко се е сдобивал със целите си. Северна Ирландия все още е част от Обединеното Кралство, Баския е част от Испания и т.н..

От друга страна мирните средства за противопоставяне не са за пренебрегване. Когато са били успешно насочени, именно към печалбите, те са давали резултат. В борбата срещу апартейда в Южна Африка основно средство са били бойкотите. Всякакви форми на масов протест са били забранени и преследвани от закона, но не можеш да спреш хората да ходят пеша на работа. Стачките в годините преди депресията във САЩ са имали ефект, както и бойкотите през петдесетте години във южните щати на отделни компании от членове и симпатизанти на движението за граждански права на Мартин Лутър Кинг.

И мирните средства не винаги имат бърз и видим ефект, а често са и безполезни. Например: Просто протести заради самите протести, стачки в страните от западна Европа, които почти нищо не произвеждат или бойкоти на бизнеси които нямат достатъчна финансова тежест за да променят каквото и да било. Дори случаите у нас на хора самозапалили се в знак на протест срещу всеобщата апатия, като чели не успяха, от „сън мъртвешки“ да събудят свестните хора. И се питам какво ни чака? Защото преди да действа всеки от нас трябва да се запита, дали един ден когато си отида ,света който оставям е станал малко по-добро или малко по-лошо място в следствие на действията ми по времето в което съм го обитавал.

Линк към оригиналната статия:

В Архангельске анархист Жлобицкий Михаил (Валерьян Панов в ТГ) подорвал Управление ФСБ

Адрес на статията
Етикети: ,
Абонамент за известия при нови коментари на тази публикация

4 коментара

  1. Искам да споделя някои чуденки, да не кажа възражения:

    1. Несъмнено подобни актове дават повод на властта да засили репресиите. Но има ли нужда тя от повод? Ако има, няма ли да си го спретне сама? (примери за последното колкото искаш)
    2. Дали наистина „служителите в силовите структури са просто обикновени хора като всички нас“? Не е ли същото вярно и за палачите на ешафода в Средновековието? Поне донейде човек избира професията си и това носи последствия както за останалите, така и за него.
    3. „За онези на върха е важна само печалбата“ – могат да се посочат примери, че за повечето от тях е важен и животът. Това значи, че те са далеч по-подходяща мишена от обикновените ФСБ служители, но сигурно и далеч по-недостъпна.
    4. Сигурно не трябва да пренебрегваме мирните средства, но те не са оръжие на отчаяното малцинство. Както в самата статия пише, често те не са ефективно оръжие и на мнозинството. Тогава какво ни остава?

  2. 1) Въпреки че властта няма нужда от повод за да упражнява насилие, все пак намирането на повод, особенно такъв който се приема от масата от населението я улеснява значително в това. Освен това подобни актове поощряват ескалация на насилието, което рядко е в полза на по-слабият.

    2) Без всякакво съмнение всеки служител в тези структури може да бъде наречен най-малко нагаждач, а със сигурност има и истински изроди. При положение че няма начин да се индентифицират именно изродите ми се вижда прекомерна употреба на сила.

    3) Силно подозирам че тези на върха, поне добре известни публични личности са просто още един ешелон пред истинските държатели на властта. В светлината на оставките на нашата политическа сцена се видя че дори няколко министъра наведнъж не са проблем за правителството и още по-малко за системата. Предполагам че най-добрата защита на истинските властващи е именно анонимността им.

    4) Ако отчаянато малцинство реши да се изправи пред превъзхождащите го по всички показатели сили, може да постигне най-много поредната геройчна „последна битка“, което води само до изчезването на това малцинство напълно (често и изтриването му от историята).

    Остава ни да се постараем да престанем да бъдем малцинство, и да не се поддаваме на отчаянието.

  3. Ето една история, която, като че ли, подкрепя тази теза
    https://www.facebook.com/IstorianaAnarhizmavBG/photos/a.1482581122026113/1731529753797914/?type=3&theater

    Атентатът в Градското казино на София е извършен на 31 януари 1915г, по време на „бал с маски” за отбраното общество. Убити са четирима души, а осем са ранени.
    Въз основа на изфабрикувани от полицията доказателства, са обвинени, осъдени и обесени анархистите Викенти Попатанасов и Христо Сантов. Още около 500 анархисти от цялата страна попадат в арестите заради този терористичен акт.

    Викенти Попатанасов е роден в Кратово. През 1897г. влиза в редовете на македонското освободително движение. През 1906-1907г, заради неуспешен опит за убийството на Хилми паша и “революционна дейност против султанското правителство” е осъден задочно на 101 години затвор.
    През 1912г, участва в Балканската война и получава два ордена за храброст. Работил е като учител, следвал е философия, активен анархистически деец и организатор.

    Христо Сантов (Ицо Кукушанеца) е роден в Кукуш. Деец на македонското движение и анархист. През 1913г, по време на гръцката окупация на Солун е арестуван и излежава присъда в различни затвори заради дейното си участие в македонските борби.
    През май 1915 г. е подведен под съдебна отговорност заради предполагаемото му участие в атентата срещу “елита на българското общество”, извършен в Градското казино на София.

    Целта на властите е да хвърлят вината за атентата на противниците на прогерманската ориентация на България във вече бушуващата Първа световна война, един от които е д-р Никола Генадиев. Приятелството на Викенти Попатанасов с Генадиев е всъщност причината следствието да обвини Попатанасов като „подбудител” на атентата и да се опита всячески да докаже негова „връзка” с Никола Генадиев.

    Викенти Попатанасов и Христо Сантов категорично отказват да се признаят за виновни, но на 15 юли 1915г, в двора на Софийския затвор, те са обесени. Изключително достойно е било държанието им и в ареста и пред смъртта.

    Общоприетата версия сред историците за атентата в Градското казино е, че той е извършен от турското разузнаване, с помощта на авантюриста, контрабандист и множествен шпионин Наум Тюфекчиев (Пеци), за което всъщност няма никакви доказателства освен твърденията на един турски полицай от български произход, Георги Тарталев, които спокойно може да нямат нищо общо с истината. Турците искали да компроментират привържениците на Антантата у нас и да насочат България към Централните сили, на чиято страна е и Турция и т.н. и пр…

    Фактите, така както са известни на нас сочат, че атентата е дело на групата анархисти около Милан Манолев и Владо Чолаков, които са действали конспиративно, а целта им е била убийството на цар Фердинанд, който също е присъствал на бала. Бомбата е хвърлена през един от прозорците на казиното от 18 годишния анархист Георги Илиев, ползвал и името Стефан Василев. Самата бомба е част от голяма поръчка експлозиви, която анархистите от групата на Милан Манолев закупуват още през 1912г, от Наум Тюфекчиев (тук е връзката с Тюфекчиев) за да убият руския цар Николай ІІ при посещението му в България , което обаче е отменено. Георги Илиев е осъден на смърт, но тъй като е непълнолетен, присъдата му е променена на 20 години затвор. Последните сведения за него са, че през есента на 1918г, избягва от Софийския затвор, след което следите му се губят.

    Владимир Чолаков (Владо) е родом от Трънските села. Като студенти, заедно с Радивой Каранов в поставят взрив в строящата се лятна резиденция на цар Фердинанд в Кюстендил.
    Изключително смел анархист и експроприатор. Участва в обирите на Босилеградската поща и банката „Юда Израел” в София. Парите са за нуждите на анархисткото и македонското движение.
    При престрелка на Пловдивската гара, Чолаков застрелва шестима полицаи.
    През 1915г. след атентата в Градското казино, води чета в Балкана. През 1916г. е убит при престрелка с полицията във врачанския Балкан.
    Има и друга версия за смъртта му. Според нея, обграден от полицията, Чолаков се е самоубил в къщата на съратника си Серафим Манов в Кюстендил.

    Друг член на групата е Иван Икилюлев. Родом от Кукуш, деец на македонското движение и анархист. През май 1911г, участва в неуспешния атентат на група анархисти срещу цар Фердинанд в София. Срещу Царя се стреля с револвер, от далечно разстояние и съответно неуспешно.
    След атентата в Градското казино, Икилюлев е принуден да избяга в Гърция. Убит е през 1916г, в резултат на вътрешните междуособици във ВМРО, на ул. „Гурко” в София.

  4. Паралелно с гражданското движение на др. Кинг е вълвяло въоръженото движение „черните пантери“ на Малколм Екс. Др. Кинг счита че е вредно, дори пагубно да се асоциира с черните пантери но че съществуването им е в помощ на неговата мисия „да се знае че накрая може и така“.
    Чомски споделя тезата на др Кинг и я прецизира:
    Въоръжената съпротива не бива да бъде отнета от арсенала от средства за борба но е последното – не като изява на отчаяние а като ответ на безумно решение на олигарси. Борбата трябва да се насочи към промяна на институциите

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*