- Без Лого - http://bezlogo.com -

Срещу бюрокрацията и държавата: кратка история на левите комунисти в България

Левият комунизъм е радикална тенденция в комунистическото движение, която е особено силна в България по време на бурята на 20-те години на миналия век, но в същото време е напълно неизследвана и непозната, както за академичния свят, така и за съвременните леви политически активисти и синдикални дейци в страната. Накратко, лявото комунистическо течение критикува официалната линия на комунистическите партии през 20-те. застъпвайки се за по-работнически и по-революционни позиции. Важна част от тези позиции е така наречения  „комунизъм на съветите“ –  вдъхновен от ноемврийската революция в Русия, той се характеризира с противопоставянето си на държавния капитализъм и държавния социализъм, против партийната диктатура и за организацията в  работнически съвети поставяйки работническата демокрация, като основа за разрушаване на класовата държава. Левия комунизъм е особено силен в Германия, Холандия и България през 20-те години на миналия век, като продължава да съществува и днес в рамките на по-големите социалистически и комунистически движения. Въпреки че е e убита през 1919 г., преди левият комунизъм да е изцяло изкристализирал като самостоятелно политическо движение, Роза Люксембург е силно повлияна от него, както политически, така и теоретично. Сред привържениците на левия комунизъм са множество известни леви дейци като Амадео Бордига, Онорато Дамен, Жак Камат, Херман Гортер, Антон Панекук, Ото Рюле, Силвия Панкхърст и Пол Матик. Макар и произлизащи от различна политическа традиция (от марксизма, а не от бакунизма), идеите на левите комунисти се приближават до тези на анархистите и либертарните комунисти, като левите комунистически групи често действат в колаборация с анархистките профсъюзи и организации.

Българската комунистическа партия (БКП) се учредява между февруари и май 1919 г. На учредителния конгрес, партията има 25 000 души членове, от които едва 2200 са промишлени работници. На този конгрес ясно се разграничава мощна опозиция вътре в партията, която защитава лява комунистическа линия: отхвърляне на парламентаризма и отхвърляне на всички съюзи със земеделските партии, включително с управляващата тогава партия на СтамболийскиТова е достатъчно, през Април 1920 г. в София голяма част от представителите на тази вътрешна опозиция да бъдат изключени от партията, сред които лидерите на левите комунисти – известният журналист и преводач Иван Ганчев* (1877–1925), както и Стефан Иванов и Георги Петров (с псевдоним Георги Бързев). Така лявата опозиция е разполовена, като част от нея съществува вътре в партията, а друга част започва дейност извън нея.

През септември 1920 г. във всички индустриални центрове на България се основават ляво-комунистически организации. На 4 септември 1920 г. под ръководството на Иван Ганчев започва издателството на вестник „Искра“, който става официален орган на левите комунисти. Тези групи избират временен централен изпълнителен комитет за координация на действията в страната.
Борбата на левите комунисти срещу официалната политика на Комунистическата партия се изостря още повече, когато през ноември 1920 г. последната, прилага политиката на Коминтерна за сливане със социал-демократическите партии. Това сливане води до създаването на гигантска партия  с членска маса от над 40 000 души в страна, в която работническа класа наброява едва 150 000 души. Противопоставяйки се както на тази политика на сливане, така и на ръководството на партията, голяма част от работниците в индустриалните градове са изключени.

До пролетта на 1921 г.  лявата опозиция вече е нараснала от 1 000 до 2 000 членове, както във, така и извън партията. Основните им позиции са анти-парламентаризмът и борбата за създаване на един общ работническия съюз, в този смисъл следвайки модела на немското комунистическо ляво. Опозицията изобщо не смята да напуска партията или Коминтерна, а води борба вътре в тях за отстояване на революционната и работническа линия срещу бюрокрацията и реформизма. Тя се бори и за реинтеграцията на изключените. Следвайки тази линия, ляво-комунистическите групи изпращат делегати в Москва, за да получат мандат, който да им позволи да участват, поне с консултативен глас в Третия конгрес на Коминтерна, където да подпомогнат другите опозиционни групи, но такъв им е отказан. След този отказ левите комунисти осъществяват контакт с немските (KAPD) и холандските (KAPN) леви комунистически партии и дори изпращат делегати на конгреса на левите комунисти в Берлин.

Изключени от Коминтерна, българските леви комунисти са принудени да създадат нова партия. Това се случва скоро след конгресът на немската KAPD. Учредителния конгрес е проведен от 7-ми до 10-ти януари 1922 г.  в индустриалния град Сливен (важен център на текстилната индустрия по онова време), на който се формира Българската Комунистическа Работническа Партия (БКРП). Изпълнителния комитет и най-голямата организация на партията се намират във Варна. Според уставът на новоучредената партия,  две трети от Централния изпълнителен комитет задължително трябва да бъде съставен от работници и на всеки три месеца трябва да се сменя – за да се избегне „бюрократизацията“ и влиянието на „интелектуалци“! Печатния орган на партията е в-к „Работническа Искра“ списван и редактиран от работници. С подчертана работническа насоченост, партията е съставена предимно от радикални индустриални работници (над 1000), споделящи твърдо и оправдано недоверие към интелектуалния елит на официалната Комунистическа партия в страната. Партията е разбита от държавата по време на априлските събития през 1925 година, когато правителството на Цанков организира погром срещу левите сили в страната. Лидерите на партията и голяма част от активните работници са интернирани и избити в полицейските управления или от десни паравоенни формирования.

Източник: Philippe Bourrinet, The Dutch and German Communist Left (1900–68)

*Иван Ганчев – роден във Видин през октомври 1877г  и деец на българската социалдемокрация от 1898 г. Учи химия в Германия. От 1907 г. е социалистически журналист в София за Работническия вестник. Той има важна роля, като лидер на синдикалното движение в България: през 1911 г. заедно с Коларов (1877–1950) и Димитров (1882–1949), той е делегат на Седмата
Международна конференция на социалдемократическите профсъюзи в Будапеща; през 1913г делегат на Балканската синдикална конференция във Виена. Участва в Балканската война от 1912–13 г. като офицер. През 1919 г. той оглавява лявата тенденция сред комунистите в страната. В София – заедно с Георги Петров (Бързев) – той основава в-к Искра (1920–21), орган на левите комунисти. От средата на 1922 г., той публикува „крайно-лявото” периодично издание „Революционна Истина“. Въпреки това той е реинтегриран в БКП след юни 1923 г., след възстанието и става редактор на легалното списание на партията, „Лъчи“ (1923-5). Иван Ганчев продължава да действа като опозиционер в партията, следвайки ляво-комунистическа линия и в крайна сметка отново е изключен. До 1924 г. той вероятно се присъединява към независимия културен „левичарски“ кръг , която публикува изданието „Наши Дни“. През Април 1925 е убит в полицейско управление в София.