За кого гласуват работниците?

Поредната предизборна кампания в България донесе спокойствие за управляващите, депресия за патриотите и лъч надежда за нов шанс на бившите и бъдещи патерици на ГЕРБ от градската десница. БСП за пореден път не успя да постигне значителни резултати, което до голяма степен се дължи на липсата на каквато и да било идеология в партията отдавна следваща неолибералния път и водеща открито десни анти-работнически и про-пазарни политики, отскоро гарнирани и с консерватизъм. Изглежда най-логичния път за тази партия е да последва съдбата на френската социалистическа партия и да се разпадне на съставните си олигархични части. За съжаление този разпад в българските условия, където избирателите на БСП не са особено взискателни към идеологията и политиката на партията си, изглежда ще бъде продължителен и през това време БСП ще продължава да мимикрира изпразнена от каквото и да било съдържание в политическия живот на страната.

Но всички тези емоции връхлетяха преди всичко един силно ограничен кръг от хора. За повечето от нас изборната кампания донесе преди всичко две седмици на досадни статуси във фейсбук, призоваващи към изпълнение на върховния граждански дълг свързан с тъпкане на бюлетини в кутии. Мнозинството хора в страната стоически изтърпяхме натрапените ни физиономии усмихващи се мазно от билборди и плакати, както и кухите им слогани обещаващи едновременно всичко и нищо. В кампанията активно се включиха преди всичко партийните централи и самите кандидати, които наводниха социалните мрежи със суперлативи за себе си, самопредлагайки се на отегчената публика и таргетирайки приятели и роднини досущ като „рубинени мениджъри“ на Орифлейм или Ейвън. Повечето едри бизнесмени в страната присъстваха по един или друг начин в предизборната надпревара – или като спонсори или като присъствие в листите.

В този контекст, офисите и магазини на дребния и средния бизнес, накичени с предизборни плакати, къде заради зависимост, къде заряди обикновено слагачество на властта, изглеждат съвсем в реда на нещата. Обикновените хора, работниците, пенсионерите, не закичихме домовете си, нито колите си с предизборна пропаганда. Това не означава, че много от нас не гласуваха. Но работническата класа истинктивно усеща, че тя няма про-активна роля в изборния спектакъл и никой не очаква това от нея. Нито една от партиите и отделните кандидати не се обръща към работническата класа. Работещите не присъстват в техните политически програми. Таргет на кампаниите на кандидат управляващите традиционно са бизнеса, чуждестранните инвеститори и пазара. Единственото съприкосновение с работещите е налагането от партийните централи на инклузивния термин „гражданите“, целящ да набута честните работещи хора в един кюп с шефове, олигарси и политици, все едно и едните и другите имаме едни и същи интереси.

Всъщност гражданин е юридическо, а не политическо понятие. Всички ние сме български граждани – и Домусчиев и хората, които чистят именията му,  и Ковачки и миньорите в неговите мини. Понятието „гражданин“, така активно експлоатирано от разни градски и не толкова градски десни политически сили, няма политическо значение. То не може да обозначи действителните политически взаимодействия между различните групи и интереси в страната, а обратно – неговото политическо значение се изчерпва във функцията му да изпразва от политическо съдържание политическия дебат. Лозунгите за управление „в полза на гражданите“ са идентични с клишета, като „ще работя за хората“. Все пак добре е да знаем, че въпросната политическа сила ще работи за хората, а не за извънземните примерно.

Отсъствието на работническата класа от политическия дневен ред на кандидат-властниците не трябва да ни учудва. Първо, защото самите те не са работници, а бизнесмени. Да сте виждали работници в парламента? Повечето партийни кандидати и активисти и всички от ръководството на партиите са финансирани от бизнеса, а голяма част от тях самите са бизнесмени, свикнали да гледат на работниците като на „човешки ресурс“, съответно на избирателите от работническата класа, като на безволева и безлична електорална маса, която трябва да бъде експлоатирана и дисциплинирана по същия начин, по който тя е експлоатирана и дисциплинирана в техните фирми.

Второ, отсъствието на работническата класа от политическия дневен ред е породено и от факта, че работническата класа, като класа напълно отсъства от публичното говорене в страната. Няма да чуете политици, анализатори и журналисти да говорят за работещите, като самостоятелен политически субект със собствени интереси. Затова и няма отговор на въпроса зададен в заглавието на тази статия – за кого гласуват работниците? Просто статистическите агенции не водят подобна статистика. Както за политиците, така и за тях, работническата класа не съществува, или поне трябва да се правим че не съществува. Според официалната доктрина, има два вида интереси – тeзи на бизнеса и тeзи на „обществото“/“гражданите“, като двата често се припокриват, тъй като според същата доктрина интересите на бизнеса доминират всяка обществена сфера – държавата трябва да осигурява добри условия за бизнес, училищата трябва да подготвят кадри за бизнеса, болниците трябва да създават условия за търговия и печалба на бизнеса, работещите трябвада спрат да пречат на бизнеса с техните нагли искания за достойни заплати и условия на труд.

Но работническата класа в България има собствен дневен ред, различен и противоположен на официалната доктрина. В контекста на изборите, тя винаги се е водила от мъдрата в своята простота народна максима „всички са маскари“, не само когато бойкотира вота (както направиха повечето работници на тези избори), но и когато все пак гласува за някои от кандидатите, като този вот обикновено не е заради някаква особена привързаност към съответния кандидат или партия, а за да накаже съперниците му, които ненавижда. Като цяло, работещите хора не виждат решение на своите проблеми и реализация на своите интереси в изборите, особено когато говорим за изборите в България, изцяло доминирани от бизнес ориентирани десни политически сили. И са прави. Работниците реализират своята политическа сила по друг начин и на друго място – в икономиката.

Именно икономиката е полето на действие на работническата класа и там, тя е силна. Като работници, нашата продуктивна роля в обществото предопределена от факта, че ние произвеждаме всички стоки и услуги в това общество, ни дава икономическата сила на индустриалното действие – стачката. Чрез индустриални действия ние можем да извоюваме значителни икономически придобивки и да наложим нашите интереси.  За съжаление, по този параграф, както и по много други отново оглавяваме черната статистика – България е на предпоследно място в цяла Европа по стачна активност. Но и малкото индустриални действия, които организират работещите в страната, водят до значителни успехи в икономическата сфера, немислими на арената на електоралната политика. Пътят към подобрение на положението на мнозинството от хората в България ( да не забравяме, че над 90% от заетите в икономиката на страната са наемни работници) е именно чрез интензивни индустриални действия – стачки и протести, които да наложат нашите интереси над тези на паразитите, живеещи на наш гръб и разграбващи страната. Едва, когато работническата класа в страната, чрез своята активност в икономическатa борба добие определено ниво на организираност и сила, тогава тя може да обособи и да наложи не само своите икономически, но и своите политически интереси. И тогава мазните усмивки от предизборните билборди и плакати ще изчезнат.

Абонамент за известия при нови коментари на тази публикация

Един коментар

Trackback / Pingback

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*