Икономическа система на Mахновщината: производство и разпределение

Подобно на защитата на социалната революция, анархистите на Свободната територия се стремят към непосредственото въплъщаване на своите идеали – създаване на свободно общество, основано върху самоуправлението и справедливостта. Това се случва в трудните условия на революцията, икономическата разруха и военните сражения на всички фронтове. Независимо от това, опитът на общественото производство и разпределение на стоките е интересен, въпреки и не напълно изучен материал.

Една от първите социално-икономически основи на махновското движение е работническият Съюз на металурзите и дърводелците, възникващ още преди революцията. Съюзът обединява фактически всички работници в Гуляй Поле и редица съседни предприятия (включително мелниците). През юли профсъюзът, в съответствие с анархистката доктрина, се превръща в производствено-разпределителна организация. На 17 юли е решено да се обсъди възможността за придобиване на собствена пекарна, а също „да се поръча на заводските комитети да съставят списъци колко от работниците, членове на профсъюза, имат нужда от стоки, гориво и обувки, и каква сума могат да внесат до получаването на посочените предмети“.

През същия месец са направени и първите стъпки към социализацията на селското стопанство: Батрацкият комитет при Гуляйполския съвет започва да установява работнически контрол над имотите на помещиците, а селяните организирано се отказват да платят наем на земевладелците.

Работническият контрол означава, че собствениците на предприятия не могат да взимат каквито и да било важни решения (в това число за продължителността на работния ден, размера на заплатата, назначаването и уволняването, трудовата дисциплина и така нататък) без знанието и съгласието на избраните работнически комитети и профсъюзи. Работническият контрол винаги се е разглеждал от анархистите като желателна временна мярка по пътя към пълната социализация (обобществяване) на производството.

На 29 август 1917г. Гуляйполският комитет за защита на революцията взима решение за премахването на частната собственост върху земята, промишлените предприятия, печатниците, театрите, кината и другите обществени заведения. След два дни същото решение взима Съветът на работническите и селски депутати. По отношение на промишлените предприятия това решение носи декларативен характер. Например, на 10 октомври управлението на профсъюза задължава собствениците на всички предприятия да увеличат заплатата на работниците с 35-70%, решения за увеличаването на заплатите в отделните предприятия се взимат също и на 31 октомври и 13 ноември, тъй като в това време все още има собственици.

На 25 септември 1917г. Гуляйполското свободно събрание на Съветите и селските организации издава Резолюцията за конфискация на земята на всички помещици и кулаци, отмяна на частната собственост върху земята и нейната социализация. В бившите имоти на помещиците е решено да се създадат големи селскостопански комуни. Конфискуваният селскостопански инвентар и техника постъпват в обществения фонд.

Социализацията на земята означава нейното предаване в разпореждане на цялото общество. Земята се разпределя равномерно между всички желаещи да се трудят върху нея, от разчета – равен участък за всеки трудоспособен член на семейството (уравнително-трудова норма). Покупко-продажбата, арендата, предаването по наследство и всякакви други стопански сделки със земята са забранени, между членовете на селскостопанската общност (жителите на селото) периодично се прави преразпределение на земята, – контролът върху това се извършва от общината (жителите) в лицето, например, на Съвета или общото събрание. Резултатите на труда постъпват в разпореждане на непосредствения производител. Земята не се владее от никого, освен от обществото, – земята се ползва от всеки желаещ.

На 4 октомври профсъюзът на металурзите и дърводелците се оглавява от Махно, който незабавно оценява важността на синдикалната организация за решаването на сложните социални проблеми. Още на 7 октомври под негово ръководство се обсъжда конфликта на металургическия завод на Кернер (“Богатырь”). Администрацията смята, че е възможно да се повиши заплатата на всички категории работници с 50%, а самите работници настояват за диференциран подход, при който заплатата да се увеличи с 35-70% на различните категории с цел доближаване нивото на заплатите. След преговорите с представителите на профсъюза М. Кернер се съгласява на техните условия.

На 31 октомври е взето решението за уравняване на заплатите на бояджиите в завода „Богатырь“ с другите цехове.

Уравняването на заплатите се практикува само от анархистите-комунисти (включително синдикалистите) и се разглежда като първа стъпка по пътя на социалното равенство (тъй като производството носи обществен характер, неговите резултати трябва да постъпват в разпореждане на цялото общество, т.е. всички налични материални блага трябва да бъдат достъпни на всеки човек). Равната заплата в мащабите на отделното предприятие е практически вариант за започването на такива социално-икономически преобразования, защото независимо от заеманата длъжност, ниво на квалификация и т.н., всеки работник има равни със своите колеги възможности за удовлетворяване на своите потребности (но тези възможности, както е лесно да се видят, не са задължително равни с възможностите на работниците в другите предприятия и другите региони, – защото уравняването на заплатите остава първата, но далеч не достатъчна стъпка; тя се случва при запазването на стоково-паричната система, докато анархисткият идеал е непосредствено, безпарично удовлетворяване на потребностите). През 1917-1918 г. уравняване на заплатите се въвежда по инициатива на анархистите в много региони в Русия, включително Черноморското морско корабоплаване, в Черемховския въглищен басейн, в циментовата промишленост на Кубан и Новоросийск и др., а също и в анархистките въоръжени формирования.

Махновският профсъюз придобива в района голям авторитет. През октомври работниците в мелницата „Трищенко и компания“, които не са членове на профсъюза, се обръщат към организацията с молбата „за принуждаване на собствениците на мелницата“ за увеличаване на заплатите. Вероятно Махно, съчетаващ ръководството на профсъюза с лидерството в най-голямата местна политическа групировка (при това въоръжена), е имал свои методи на „принуждаване“ на предприемачите към спазване на работническите права в условията на увеличаваща се инфлация. Но Махно не възнамерява да използва такива методи в полза на работниците, не влизащи в профсъюза. „Професионалният лидер“ си спомня интересите на своята организация и демонстративно отклонява молбата на работниците в мелнищата на Трищенко въз основа на това, че те не са от профсъюза. Така Махно стимулира увеличаването на редиците – за да се ползват от покровителството му, работниците трябва да влязат в организацията. Делото на работниците в мелницата на Трищенко подтиква Махно да направи членството в Съюза задължително, а самият профсъюз да превърне в орган, който в сферата на социалните въпроси може да дава разпореждания на администрациите. На 25 октомври (в деня на болшевишкия преврат в Петроград) в съответствие с решението на събранието на работниците от 5 октомври управлението на профсъюза постановява: „Да се задължат собствениците на назованите мелници да вършат работата на три смени по осем часа, приемайки чрез професионалния съюз недостигащите работници. На работниците, които не са членове на профсъюза, да им се обяви незабавно да се запишат като членове на Съюза, в противен случай рискуват да се лишат от подкрепата на Съюза“. Тази синдикална реформа почти ликвидира безработицата в района и засилва организационната опора на махновския режим. Взет е курсът на всеобщо въвеждане на осемчасовия работен ден.

Ако предприемачите влязат в конфликт с новия режим, то Поземленият комитет, подчиняващ се на Съвета, може да ги лиши от правата на собственост. Така една от мелниците е отдадена под наем от Поземления комитет на частни лица с условието „да извършват нейния ремонт и ритмична работа“.

През същия месец в Гуляй Поле са организирани първите четири селскостопански комуни (включително бившите имоти на Нойфелд и Класен) и промишлена комуна (в механичните работилници). Общият брой на комунарите през октомври 1917 г. наброява до 700 човека (около 5% от населението), а през февруари 1918 г. броят им достига до 1000.

През декември 1917г. Махно, зает с други дела, предава председателството в профсъюза на своя заместник А. Мищенко. Понякога мненията на Махно се разминават сериозно с позициите на другите лидери на профсъюза. Още на 31 октомври, когато се отразяват първите резултати от синдикалната реформа, Махно предлага част от работниците да получат временен отпуск поради липсата на работа, но управлението на Съюза отклонява това предложение, изказвайки се за съкращаване на работния ден и категорично постановява: „До края на войната не се допускат никакви разчети“ (т.е. уволнения – А.Ш.). Като цяло ситуацията в работническото движение на Гуляй Поле е относително демократична. Част от работниците критикува управлението на Съюза за изразходването на средствата (мнозинството подкрепя Махно), най-важните решения се дават на разглеждане от работниците, въпреки че Махно и управлението предварително изказват мнението си. Така е например при обсъждането на въпроса за предложението Александровския съюз на металурзите да влезе в неговия състав. Махно не иска да губи самостоятелността на своя съюз: „Отнасяйки се към това предложение отрицателно, тъй като то убива самостоятелността на съюза, управлението намира за необходимо да остави този въпрос на обсъждането на обединеното събрание на работниците“. Махно в съответствие с неговата представа за анархизма обикновено игнорира указанията на „висшестоящите“ организации. На 10 октомври при разглеждането на спор с администрацията Махно отказва да вземе предвид решението на арбитражния съд в Екатеринослав.

В условията, когато буржоазията изтегля капитали от страната, когато конфликтите на собствениците с работниците парализират производството, работническото самоуправление дава последен шанс да се стабилизира икономиката. Представителите на фабрично-заводските комитети ходят за материали в Александровск. Но първият опит е неуспешен – не успяват да получат необходимите материали. Икономическият хаос е естествен резултат от разпадането на единната социално-политическа система. Да се възстанови изгубеното единство е възможно само по два пътя – с насилствено възстановяване на държавния контрол над обществото или чрез засилване на преките недържавни връзки между трудещите се. Махновците се опитват да вървят по втория път, действайки в духа на синдикализма.

В началото на 1918 г., в условията на бягство от Гуляй Поле на мнозинството собственици на предприятия, промишлените предприятия ще-не ще се оказват под пълния контрол на работниците, които са принудени самостоятелно да започнат производството и да го социализират. Един от резултатите е практически пълното ликвидиране на безработицата. За решаване на проблема с безработицата се приема класическият за анархизма метод: вместо уволнение на „излишните“ работниците предприятията съкращават продължителността на работния ден. Предприемат се първите опити за установяването на директен стокоообмен: Съветът на работническите и селски депутати изпраща вагони с продукти в градовете за техния обмен с промишлени стоки; получените стоки (мануфактура) се разпределят между всички жители на Гуляй Поле. За по-нататъшното развитие на такъв обмен е организиран обществен склад.

В началото на пролетта се съживява аграрната реформа – нужно е да се проведе преразпределение в началото на сеитбата. Преобразованията се случват мирно – техните принципи са определени още през есента, въоръженият превес е на страната на реформаторите. Получавайки земя, някои бедняци и батраци не могат или не искат да установят самостоятелно стопанство. На тях анархокомунистите предлагат да се обединят в комуни, в които се отпускат имотите на помещиците. Въпреки имотната общност в комуната, нейните членове имат отделни жилища, където могат да се уединят.

Домакинството може да се води както отделно, така и колективно. Ако човек иска да си готви отделно от колективната трапеза, той има това право, но трябва да предупреди предварително. Всички важни въпроси в комуната се решават на общо събрание. Планират се педагогически експерименти по методиката на испанския анархист Франсиско Ферер. В четирите най-близки до Гуляй Поле комуни (кооперативи) има от 50 до 200 човека. В една от тях се записва и самият Махно и работи там по два дни в седмицата.

За структурата на колективните форми на селското стопанство в този район може да се съди по устава на малкия чифлик в Очерватое, който е приет през пролетта на 1918 г. Числеността на кооператива е ограничена до 40 работници, а приоритетът при влизането принадлежи на семейните хора. Установено е, че „влизащите в кооператива лица са задължени добросъвестно да изпълняват работата, която им е наложена“. До урожая членовете на кооператива трябва да работят безплатно, но от Съвета те получават заем. Работниците избират президиум на кооператива от трима човека, който е отговорен пред членовете на кооператива и пред Съвета. „Ако президиумът или отделни негови членове бъдат замесени в нещо, то членовете на кооператива имат правото да изберат нови по всяко време“. Президиумът е колективна администрация на кооператива с широки пълномощия: „Лицата, влизащи в кооператива, трябва напълно да се подчиняват на старшия другар, който ще бъде избран от членовете на кооператива в президиума“. „Ако има такива лица, които не искат да се подчиняват на старшия, то президиумът е в правото си да разгледа случая и да разреши конфликта“, или да го предаде на разглеждане на Съвета. По този начин участниците се страхуват от произвола на администратора и дори колектива, предвиждайки системата на арбитражно разбирателство. В случай на излизане на член от кооператива той получава заплащане като работник по усмотрението на президиума и Съвета. Предвижда се също издържане на семейството на болния до три месеца в размер, определен от събранието. Инвентарът, животните и продуктите постъпват в колективно разпореждане на кооператива, но под контрола на Съвета. Кооперативът носи отговорност за съхранението на инвентара. В случай на ликвидация на кооператива той трябва да върне на Съвета целия получен от него инвентар. Първоначално авторите на проекта на устава считат, че животните трябва да се намират на разположение на семействата, но след това се отказват от това положение – кооперативът с почти нищо не се различава от комуната. Провъзгласено е, че „всички членове на кооператива нямат никакви особени права и прислуга“.

Първоначално седем семейства – организатори на кооператива, претендират за поземлени участъци с общ размер 300 десетини, но те не успяват да получат такова количество земя. Дадени им са 193 десетини. Също не е лошо. Първоначално членовете на кооператива искат премахване от чифлика на селяните, които отказват да влязат в кооператива, но и на това искане е даден отказ. Махновският режим отрича всякакви привилегии, включително и за обществените форми, близки му идеологически. Кооперативът приема задължението да плаща данъци на обществото. Общинното селячество се отнася към комуните и кооперативите спокойно – проявите срещу този опит на събиране нямат успех.

Средата на април 1918г. Гуляйполският район е зает от германо-австрийските войски. Анархисткият социален експеримент прекъсва до началото на 1919г.

На 12-16 февруари 1919 г. се състои Второто гуляйполско районно събрание на фронтоваците (въстаници), Съветите и подотделите. При обсъждането на докладите става ясно, че повсеместната организация на социално-стопанския живот се намира в ръцете на Съветите, които провеждат същите мероприятия, както и през есента на 1917 г., например, Покровският съвет поема (социализира) местния кожарски завод, организира оръжейни и обущарски работилници и „държи сметка на целия хляб“. По поземления въпрос събранието приема резолюция, провъзгласяваща принципа, че „земя – ничия“, уравнително-трудова норма на нейното разпределение и забрана на наемния труд; предписано е на местните поземлени комитети да вземат на утчет цялата земя, да я разпределят между дребните и безземни селяни и да осигурят всички желаещи с посевен материал. Изразен е протест срещу отказа на съветското правителство да проведе социализация на земята и „да съдейства на свободното разпространяване на колективното обработване на земята“. Селскостопанският инвентар се разпределя между селяните на окръжния Съвет. Селскостопанските предприятия на „високите технологии“ (експерименталните и показателни полета, пчелини, овощни градини, разсадници), а също и горите, са обявени за достояние на „целия трудов народ“, – т.е. подлежат на социализация.

По-конкретно отбелязваме, че всички тези мерки се разглеждат от събранието като недостатъчни и временни, но провеждането на по-последователни социалистически преобразования се отлагат до победата над бялата контрареволюция. За това разказва и Пьотър Аршинов: „След изгонването от района на помещиците земята се оказа в ръцете на селячеството. Въпреки това много от селяните осъзнаваха, че това не е всичко, и че е недостатъчно да вземат парче земя и да се успокояват с него. (…) На редица места се правят опити да се организира комунално общественият живот“.

За това, че стопанското развитие на Гуляйполския район се предполага в последователно социалистическо направление, свидетелстват също и материалите на Третото районно събрание.

На 10 април 1919 г. Третото районно събрание на фронтоваците-въстаници, работници и селски Съвети в резолюцията „За текущия момент“ изказва, в частност, исканията към украинското съветско правителство за провеждане на избори за всички граждански постове, провеждане на социализация на земята, заводите и фабриките, за налагане на системен стокообмен между града и селото, за пълно премахване на частната търговия и развитие вместо нея на „широка мрежа на общества на потребители и кооперативи“. Може да се приеме, че на контролираната от махновци територия действително се предприемат мерки по отношение на социализацията на производството и организацията на потребителската кооперация (разбира се, при запазването на свободната частна търговия на излишната продукция на селяните-едноличници).

Потребителската кооперация в Русия в началото на 20 век няма много общо със съвременното явление, което носи същото название. Ако говорим на максимално прост език, то потребителските кооперативи са се занимавали със закупуването на различни стоки и след това са ги предавали на своите членове без никаква „надценка“, на цената на получаване (плюс транспортните разходи). Системата на потребителските кооперации е извънредно популярна и с времето обхваща стотици хиляди души. Тъй като се оказва конкурент за частната и държавна търговия, – царското, а след това и болшевишкото правителство я потискат и унищожават, включително с арестуването и даването на съд на ръководителите на кооперативите. Анархистите взимат в кооперативното движение най-активно участие, някои (например, А.М. Атабекян, В.А. Посе) виждат в развитието на кооперацията директния път към бездържавния комунизъм.

През пролетта на 1919 г. в Гуляйполския район отново се организират селски комуни. Около Гуляй Поле те са поне три, в село Покровское се разполага „Първата свободна комуна Роза Люксембург“, обединяваща 285 човека. Аршинов казва, че комуните възникват и на „редица други места“. (Аршинов… С. 82-84). Най-известна е именно Покровската комуна, подробности за живота на която са описани в броя на вестник „Път към свободата“ от 24 май 1919 г.

Работниците са свикнали с това, че или предприемачът, или държавата трябва да плати тяхната заплата и да организира производството: „Някои заводски комитети се опитват да разберат в щаба и във „военно-революционния съвет“ дали работниците ще получат заплата и кога…“, – спомня си Щап. В отговор на аналогично питане на железопътните работници Махно отговаря: „С цел най-скорошното възстановяване на нормалното железопътно движение в освободения от нас район, а също изхождайки от принципа на устройване на свободния живот от самите работници и селски организации и техните обединения, предлагам на другарите железопътни работници и служещи енергично да организират и установят сами движението, установявайки във възнаграждението за своя труд достатъчна заплата от пътниците и стоките, освен военните, организирайки своя каса на другарски и справедливи начала и влизайки в най-тесни връзки с работническите организации, селските общества и въстаническите части“. Махно предлага на работниците да преминат към пълно самоуправление и самодостатъчност. В същото време им се налага задължението да служат на армията с умерена такса.

За разлика от работническите едри производства, които не могат да разширят производството заради липсата на суровини и пазари (и едните, и другите са отрязани от фронтовете), обущарите, хранителната промишленост, кожарските работници и другите работници в малките производства, ориентирани непосредствено към индивидуалното потребление, бързо се насочват към предложения от махновци „пазарен социализъм“ (махновските идеолози не считат възникващия икономически модел за нещо пълно). В тези отрасли се намалява безработицата (кожарските работници успяват напълно да я ликвидират) – постепенно се разширяват мащабите на обобществяването на производството – в началото на декември, например, хранителната промишленост напълно преминава в ръцете на работниците. В същото време в района се запазва и частният сектор в промишлеността. Дори в Гуляй Поле в завода се запазва предишната администрация, която води постоянни преговори с профсъюза.

Докато бъдещите разпределителни механизми още не са наложени, е необходимо да се живее в условията на стоково-парични отношения. Но какви – в градовете в различна степен на легалност вървят „керенките“, „совзнаките“, банкнотите на Деникин, Петлюра, Скоропадски и др. Това обстоятелство не смущава, а въодушевява махновските „икономисти“. „Път към свободата“ пише, например: „Невъзможно ли е хората да разрешат финансовия въпрос, когато парите са в огромен брой?“. Следвайки тази наивна логика, махновците разрешават движението на всякакви пари. Възможно е това да е съвместимо с анархокомунистическите планове на Махно за отмирането на парите посредством тяхното обезценяване. Всъщност пазарът не е парализиран, в Екатеринослав силно разцъфтява кооперативното движение. „Совзнаките“ се приемат само от кооператива „Храна и култура“.

В началото на юни 1919 г. Гуляйполският район е разбит от червените, а след това е завзет от белите войски. Отново става свободен през октомври 1919 г.

Както виждаме, в икономическата политика махновци се придържат към следната практика:

  • работнически контрол над предприятията: първоначално във формата на забрана за собствениците да приемат важни решения без да взимат под внимание мнението на работническия комитет, след това – обобществяване (предаване на управлението в ръцете на самите работници или териториални единици)
  • социализация на земята, предаването и в разпореждане на цялото общество, всички желаещи се трудят върху нея: индивидуалните селски стопанства и селскостопанските комуни
  • конфискация на земята на помещиците и селскостопанския инвентар в обществен фонд
  • внедряване на потребителска кооперация (разпределяне на стоките без „надценка“) и директен стокообмен при запазването на стоко-паричните отношения и частната търговия.

Източници: makhno.ru/forum/showthread.php?p=19750
Махно Н.И., Воспоминания. 
Махно Н.И., Крестьянское движение на Украине. 1918-1921
Аршинов П.А., История махновского движения, 1918-1921.
Белаш А.В., Белаш В.Ф. Дороги Нестора Махно.
Шубин.А., Анархия – Мать порядка

Адрес на статията
Етикети: , , ,

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*