Комунизъм (Михаил Бакунин, 1843г.)

За първи път се публикува на немски език във вестника с демократична насоченост „Der Schweizerischer Republikaner“ (1843. 2, 6 и 13. VI), издаван от Юлиус Фрьобел в Цюрих. В настоящото издание текстът се превежда по: Бакунин М.А. Избранные философские сочинения и письма. М., 1987. С. 233-241.

Последният брой на „Нюблюдател“ [1] съдържа статия или по-скоро началото на статия за комунизма, която доста приятно ни впечатли. Тя е написана с такова достойнство и спокойствие, които в „Наблюдател“ действително изумяват.

Има хора, които твърдят, че такъв тон в „Наблюдател“ винаги е лош признак, и ние си признаваме, че доста често сме споделяли това мнение. Но този път, както ни изглежда, ситуацията стои малко по-различно: очевидно „Наблюдател“ е проумял цялата опасна сериозност на комунизма и реши сега да се откаже от своя обикновен начин, недостоен за сериозен човек и сериозна душа, и да изследва този във висша степен важен предмет с достойнство и добросъвестност.

Бъдещето ще ни покаже дали сме сгрешили. Известно е обаче, че нищо не действа по толкова деморализиращ начин на човека, както съзнанието, че от него не очакват нищо хубаво и благородно. И ако „Наблюдател“ действително иска да се поправи, то ние не искаме предварително да подозираме, че неговите цели ще направят за него тази задача невъзможна. Напротив, ние с всички средства, с които разполагаме, ще се опитаме да го задържим на този по-похвален път.

Във всеки случай комунизмът представлява доста важно и опасно явление и за това е казано много. Опасно, действително опасно може да бъде за обществото явлението само дотолкова, доколкото съдържа в себе си поне относителна истина и намира своето оправдание в самото състояние на обществото. Това, което е само случайно, не може да бъде опасно за добре устроената държава, тъй като цялото могъщество и жива сила на държавата се състоят именно в това, че тя запазва себе си и може да запази себе си от хилядите случайности в ежедневието. Държавата трябва и може да бъде над всякакви беди, които възникват от злонамереността на отделните лица. Затова съществува полиция, затова съществуват закони и съдилища, затова съществува цялата организация на държавата. Крадецът и дори голяма банда разбойници могат да бъдат опасни за едни или други отделни лица в държавата, но не за самата държава, стига тя да остане здрав и добре устроен организъм.

Ситуацията е съвсем различна с явлението, което има за свой източник не произвола и злата воля на отделните личности, а недостатъците на държавния организъм, държавните учреждения, цялото политическо тяло. По отношение на такова явление държавата има само два изхода: или да възприеме в своя организъм състоящото се в нея право и да реформира себе си по мирен път, или да прибегне до сила. Но на този втори път всяка държава навярно ще тръгне към гибел, тъй като правото, влязло в съзнанието, е непреодолимо.

Това са причините, по които ние заедно с „Наблюдател“ считаме комунизма за доста важно и във висша степен доста опасно явление. За да избегнем недоразумения, веднъж завинаги заявяваме, че ние лично не сме комунисти и че у нас има много малко желание, както и у господата от „Наблюдател“, да живеем в общество, устроено по плана на Вайтлинг. Това не е свободно общество, не е действително живо обединение на свободни хора, а непоносима принуда, с насилие сплотено стадо животни, преследващи изключително материални цели и нищо не знаещи за духовната страна на живота и за доставените от него високи удоволствия. Ние дори не мислим, че такава комуникация някога може да бъде създадена, тъй като сме толкова верни на силата на истината, която беше премахната, повече или по-малко съзнателно присъща на всички хора, че можем да бъдем в това отношение напълно спокойни.

Но от друга страна сме напълно убедени, че комунизмът всъщност съдържа елементи, които считаме във висша степен за важни, дори повече от важни: в основата му лежат най-свещените права и най-човешките искания, и в тях се заключва тази велика, чудесна идея, която поразително действа на умовете. Комунистите сами не разбират тази незримо действаща сила. Но само в нея и само благодарение на нея те представляват нещо, без нея те са нищо. Само тази сила за кратко време направи комунистите от нищо в нещо силно и страшно, тъй като не трябва да се крият от себе си: комунизмът тепърва сега стана световен въпрос, който нито един държавен деятел не може да игнорира, да не говорим да разреши просто със сила.

Очевидно „Наблюдател“ мисли, че комунизмът е непосредствен резултат от немската философия и радикализма и се различава от тези две неща само с това, че има смелост и добросъвестност да изказва открито и ясно такива възгледи, които тези последните или се обличат в неразбираем философски жаргон, или напълно се премълчават.

Що се отнася до мнимото премълчаване у философите и радикалите, то ние не смятаме, че „Наблюдател“ сериозно изказа това обвинение. Това беше само шега от негова страна, тъй като в действителност самият той, напротив, е убеден и отлично знае, че цялата сила на радикалите се състои в публичността и че премълчаването е необходима участ на така наречената консервативна партия, която се нуждае от народа само като средство и не вижда в него цели. Той отлично знае, че самоуправлението на народа съставлява принципа, лежащ в основата на всички възгледи на радикалите, и че тези последните специално работеха над подобряването на училищата и развитието на народното образование, тъй като бяха убедени, че народът може сам себе си да управлява само дотолкова, доколкото той е зрял и самостоятелен, и че само по пътя на образованието той може да бъде издигнат до зрялост и самостоятелност. С една дума, „Наблюдател“ отлично знае, че главната цел на радикалите е освобождение на народите от опеките на знатните и богатите като такива и затова ние повече няма да губим време за опровергаване на обвинението, което, впрочем, както вече беше казано, беше просто шега.

Философията и радикализмът имат обаче доста общо с комунизма. За да се разбере наистина явлението, разбира се, е недостатъчно да се подчертае само тази страна, която е обща с другите явления. Трябва също да се запознаем с неговите съществени разлики, в противен случай неминуемо трябва да стигнем до твърдението, че всичко се оказва едно, тъй като няма нито един предмет във физическия и духовен свят, който не би имал нищо общо с всички други предмети.

Във всеки случай философията в много други точки влиза в контакт с комунизма. Да, не може и да бъде иначе. Животът и ходът на развитие на човечеството не са безразлично събиране на случайни събития, а необходимо и вътрешно разумно организирано шествие на единен дух, който напълно се отразява във всяко отделно проявление на своята вътрешна същност, точно както общата жизненост и общата чувствителност на човешкия организъм се коренят в най-малките части от него.

Следователно съвременната философия трябва да има с комунизма много общо, тъй като и двете неща се раждат от духа на нашето време и представляват сами най-значителните негови откровения. Каква е целта на философията? Познаване на истината. Но истината не е нещо напълно абстрактно и просторно, а затова може и дори би трябвало да има значително влияние върху социалните отношения, върху организацията на обществото. В Евангелието вече е казано: „Те ще познаят истината, а истината ще ги освободи“. В тези няколко думи е изказан целият стремеж на философията, и че този стремеж не е останал безплоден, това може да се съди по най-новата история и по историята на френската революция. Не много преди революцията трудещата се, най-добрата част от френския народ, беше в най-тъжната позиция. Тя дори не притежаваше нито една трета част от земята, а нейният труд, единственият начин за нейното съществуване, се утежняваше от всякакви пречки, но именно на тази част от населението почиваше цялото бреме на държавните данъци, а отгоре на това беше принудена да плаща специални данъци в полза на духовенството и аристокрацията. Вече не говорим за другите унизителни задължения, възложени на бедния народ. Съдилищата бяха така устроени, че благородниците винаги се оказваха прави срещу народа. Народът, с една дума, във всички отношения се угнетяваше от благородството. И защо? Не защото е бил слаб, не дай Боже, народът никога не е слаб, а защото той беше невежа и позволяваше да бъде мамен от католическите свещеници, които му говореха, че кралят, дворянството и духовенството са му дадени по Божията милост и че народът трябва да им служи, да се покланя пред тях и да търпи от тях униженията, за да получи в замяна царството небесно. „Ти си глупав, ти не си способен правилно да ни разбираш, затова се уповавай на нас, ние ще ти бъдем ръководител“ – така казват свещениците на народа, и бедният народ, в който винаги са скрити толкова много вяра и толкова много здрав разум, действително повярва, че той е глупав, и потисна в себе си, като продукт на дявола, всякакви съмнения, всякакви освободителни мисли. Какво освободи народа от това духовно робство? Философията. Философите от миналия век грешиха в много, те видяха много свято и красиво, но своето провиденческо назначение, заключващо се в това да доведат народа до това да почувства самия себе си, да го приведат към съзнаването на своето достойнство и своите неизменни свети права – това назначение те изпълниха вярно. Историята съди винаги най-добре и най-великодушно, отколкото малките, слепи и злобни партии, и поради тази причина тя несъмнено пази техните имена сред освободителите и най-добрите служители на човечеството.

Досега философията продължава още своята упорита борба, борба на живот и смърт, с всички предразсъдъци, с всичко това, което пречи на хората да достигнат своята възвишена свята цел, осъществяването на свободно и братско общество, осъществяването на Божието царство на земята. Тя има още много какво да направи, още срещу много да се бори, за да свали прикритието на лъжите, което консервативните приятели на народа в егоистичните си интереси хвърлят върху народа. Но тя има мъжеството на истината и тя ще победи и трябва да победи, тъй като истината, познаването на истината е нейното единствено оръжие. Тя се сражава на светло, а нейните врагове – в мрака на нощта. Нейните врагове пробуждат в народа груби, тъмни страсти, демонически, а тя, напротив, се опира само на богоподобната, светла страна на човешката природа, тя призовава към висшата страст на свободата, любовта и познанието. А Бог, истината в крайна сметка ще победи над тъмнината.

Това е точката на контакт между философията и комунизма: и двете се стремят към освобождение на хората. Но тук започва и тяхното съществено несъответствие. По своята същност философията е само теоретична, тя се движи и развива само в рамките на познанието; комунизмът в сегашния си вид, напротив, е само практичен. Това показва както предимствата, така и недостатъците на всяко от тези явления по отношение на другото. Наистина, мисълта и действието, истината и нравствеността, теорията и практиката съставляват в последния анализ едно и също, единна неразделна същност. Наистина, най-голямата заслуга на най-новата философия се състои в това, че тя признава и познава това единство, но с това познание тя достига до своя предел – пределът, който тя като философия не може да прескочи, тъй като от другата страна на този предел започва по-висша същност, отколкото е тя – действително, оживено от любов и произтичащо от божествената същност първобитно равенство на общуването на свободните хора, земно осъществяване на това, което съставлява божествената същност на християнството, истински комунизъм.

„И за него (Вайтлинг) – казва „Наблюдател“, – както и за „Швейцарски републиканец“, всяко национално чувство е глупост, безсмислица. Съществуват само хора, а не всъщност народи, само граждани на света, а не граждани на държавите.“

Отново мистификация! О, „Наблюдател“ – мошеник, наистина християнски, но все пак мошеник. Понякога той се шегува толкова тънко, че неговите шеги могат да се приемат за истина, но той е твърде умен, за да бъде действително на такова мнение за „Републиканец“, и твърде нравствен, за да говори сериозно това, което той сам не може да вярва. Как „Републиканец“ обявява всяко национално чувство за глупост и безсмислица? Не знае ли „Наблюдател“, че „Републиканец“ винаги е считал за възмутително, позорно държавното предателство, ако някой заради победата на своите собствени политически възгледи, верни или неверни са тези възгледи, способства вмешателството на чужденци в делата на своето отечество? Самостоятелност и горда независимост на Швейцария по отношение на всички влияния на чуждестранните правителства – не е ли това постоянната цел на „Републиканец“ и не е ли достатъчно доказал със своето поведение, например, в случая на Съвета, в усложненията с Луи Бонапарт и в случая на Хервег [2] ?

Няма да упрекваме Вайтлинг в това, че игнорира значението на националността: това е грешка, но необходима грешка, неизбежна степен в развитието на комунизма. Всяко голямо историческо явление, дори християнството, остава в началото едностранно, само отрицание на съществуващото. Така християнството в началото безусловно отричаше изкуството, защото изкуството беше тогава неразделно свързано с езичеството. Но впоследствие то призна изкуството, като възраждане от християнското начало. И по този начин възникна християнското изкуство. Точно така стоят нещата и с комунизма. Сега той отрича всяка националност, не защото принципът на националността по същество е лош. Комунизмът все още не знае нищо за това, защото той е теоретически, научно още доста слабо развит, защото той е още далеч от това да разбере своя собствен принцип в цялата му истина и в цялата пълнота на излизащите от него изводи. Но комунизмът отрича всяка националност, защото в своя сегашен вид те не изпълняват своя принцип и вместо да бъдат живи и свободни носители и органи на единното човечество, безсърдечно и егоистически въстават срещу това божествено единство, в което само могат да достигнат своето истинско назначение.

Трябва да се внимава смесването на космополитизма на комунистите с космополитизма на миналия век. Теоретическият космополитизъм [3] на миналия век беше хладен, индиферентен, рефлектен, без почва и страст. Той беше мъртва и безплодна абстракция, теоретически построен, лишен дори и от най-малката искра от продуктивен, творчески огън. Срещу тази безжизнена и бездушна сянка демоническата отрицателна стихия на националността беше безусловно права и действително одържа над нея пълна победа.

Напротив, комунизмът не трябва да се упреква в липса на страст и огън. Комунизмът не е фантом, не е сянка. В него са скрити топлота и жар, които с голяма сила се придвижват към светлината, чийто пламък вече не може да бъде потушен и чиято експлозия може да стане опасна и дори ужасна, ако привилегированата образована класа не му улесни с любов и жертви и пълно признание неговата всемирно-историческа мисия на този преход към светлината.

Комунизмът не е безжизнена сянка. Той дойде от народа, а от народа никога не може да се роди сянка. Народ – а под народ аз разбирам мнозинството, най-широката маса бедни и угнетени – народът, казвам аз, винаги е бил единствената творческа почва, от която са дошли всички велики деяния в историята, всички освободителни революции.

Който е чужд на народа, тогава всички дела предварително са поразени от проклятие. Да се твори, действително да се твори може само при действителното електрическо съприкосновение с народа. Христос и Лутер излязоха от обикновения народ, и ако героите на френската революция с могъща ръка положиха първия фундамент на бъдещия храм на свободата и равенството, то те успяха, само защото бяха съживени в бурния океан на народния живот.

По този начин протестът на комунизма срещу принципа на националността е доста по-важен и по-значителен от протеста на просветените космополити на миналия век. Комунизмът не изхожда от теорията, а от практическия инстинкт, от народния инстинкт, а последният никога не греши. Неговият протест е могъща присъда на човечеството, свято и единно спасяващо единство, което до този момент още се нарушава от тесния егоизъм на нациите.

Или може би „Наблюдател“ не иска да знае нищо за човечеството? За него идеята за човечеството наистина ли е безсмислица, празна дума? Това би било странно! В края на краищата той не е само „Наблюдател“, но и християнски „Наблюдател“, а като такъв трябва да знае добре, че подчертаването на идеята за човечеството пред лицето на обособените и строго изолирани в себе си нации в езическата епоха беше едно от най-великите дела на християнството.

Всички хора, всички без изключение, са братя, учат Евангелието, и само тогава, когато се обичат един друг, в тях присъства незримият Бог, изкупителната и освобождаваща истина, добавя към това Йоан. Следователно, отделният човек, колкото висши и нравствени да са неговите мотиви, не може да вземе участие в истината, ако не живее в обществото. Не в отделното лице, а само в общуването присъства Бог, и по този начин добродетелта на отделната личност, жива, плодотворна добродетел, е възможна само по пътя на святото и чудотворно обединение на любовта, само в общуването. Извън общуването на човека няма нищо, а в общуването е всичко. И когато Библията говори за общуване, тя най-малко разбира под това отделните, тясно изолирани в себе си общини или нации. За националните различия първобитното християнство не знае нищо, а проповядваното от него общуване е общуване на всички хора в човечеството.

По този начин Вайтлинг е напълно прав за примитивното християнство, когато в името на единното и неделимо човечество отхвърля разединяващият принцип на националността. Християнството също е действало в началото едностранно като отрицание, като разрушение на всички национални различия. Впоследствие в християнския свят отново се формира разумно различие. Но докато християнството все още запазваше своята мощ, то в отделните велики исторически моменти беше също в състояние отново да отстрани обособяването на нациите и да ги обедини всичките в една велика обща цел. Като най-доброто доказателство за това могат да послужат кръстоносните походи.

Сега властта на християнството над държавата изчезна. Съвременните държави обаче още се наричат християнски, но те вече не са такива. Християнството служи за тях като средство, а не като източник и цел на тяхното съществуване. Те живеят и действат на основи, които са съвършено противоположни на християнството. А това, че те също се наричат християнски, е лицемерие, повече или по-малко съзнателно лицемерие. По-нататък се надяваме да докажем това ясно и неоспоримо. Ние изследваме най-важните аспекти на съвременния държавен живот и показваме, че християнството е само слаба сянка и че само нехристиянското е действително.

Но тъй като християнството е престанало да бъде цимент, който свързва и вдъхновява европейските държави, какво още ги свързва, какво в тях съхранява светилището на съгласието и любовта, които са им провъзгласени от християнството? Светият дух на свободата и равенството, духът на чистото човечество, в гръм и мълнии разкривани пред хората по времето на френската революция и подобно на семена на новия живот, разнасяни навсякъде посредством революционните войни. Френската революция е началото на нов живот. Много са толкова слепи, че мислят, че са преодолели и укротили нейния могъщ дух. Жалки хора, колко ужасно ще бъде пробуждането им! Не, революционната драма още не е приключила. Родени сме под революционна звезда, живеем и всички без изключение ще умрем под нейното влияние. Ние сме в навечерието на голяма световно-историческа революция, ние сме в навечерието на нова борба, още по-опасна, защото тя ще носи не само политически, но и фундаментален религиозен характер. Не трябва да се предаваме на илюзиите: ще стане дума не по-малко за нова религия, за религията на демокрацията, която под старото знаме с надпис „Свобода, равенство и братство“ ще започне новата борба, борба на живот и смърт.

Това е духът, пораждащ комунизма. Този дух сега невидимо обединява в едно всички народи без разлика на националност. На този дух, блестящ наследник на християнството, се противопоставят сега така наречените християнски правителства и всички монархически управители и владетели, тъй като прекрасно знаят, че тяхното мнимо християнство, техните користни дела не са в състояние да понесат неговия пламенен взор. И какво правят те, какви средства използват, за да попречат на неговата победа? Те се опитват да развиват в народа националното чувство за сметка на човечността и любовта, те, християнските правителства, пропагандират омраза и убийство в името на националността!

Срещу тях Вайтлинг и комунистите несъмнено са прави, тъй като според принципите на самото християнство трябва да бъде унищожено всичко, което се съпротивлява на духа на любовта [4].

Бележки:

[1] Става дума за излизащият в Цюрих вестник „Der Schweizerischer
Beobachter“ („Швейцарски наблюдател“), изразяващ възгледите на консервативната партия.

[2] Става дума за дипломатическия конфликт между правителството на Швейцария и Франция по времето на Луи Филип във връзка с отклоненото от швейцарското правителство искане на френското правителство за експулсирането на принц Луи Бонапарт (бъдещият Наполеон III), който се установява в Швейцария след неуспешен държавен преврат. Швейцарското правителство отстъпва под натиска на германските правителства и изгонва през 1843 г. немския поет, революционер-демократ Георг Хервег от Цюрих.

[3] През 40-те години на XIX в. терминът космополитизъм означава придържане към наднационалната идея за единство на човешкия род, солидарност на народите и страните като части от едно човечество. Що се отнася до комунизма, този термин у Бакунин не съвсем адекватно изразява интернационалния му характер.

[4] Статията „Комунизъм“ остава незавършена.

Адрес на статията
Етикети: 

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*