Каква е връзката между спонтанните бунтове срещу неолиберализма по света?

Последните два месеца станахме свидетели на масови социални бунтове из различни части на света. В Еквадор през Октомври, десетки хиляди нахлуха в големите градове на страната противопоставяйки се на пазарните реформи налагани от Международния Валутен Фонд. В Чили, протестите избухнаха малко по-късно, но се разрастнаха толкова бързо, че скоро обхванаха цялата страна, като милиони хора продължават протестите и барикадите вече повече от месец. Конкретния повод беше увеличението на цените на публичния транспорт, но исканията бързо се радикализираха и сега протестиращите настояват за край на неолиберализма и неговите политики на приватизация, дерегулация и либерализация и радикална промяна на целия политически и икономически модел на страната.Те са посрещнати с насилие от дясното правителство на милиардера Пинйера, което доведе до убийствата на десетки протестиращи, а стотици бяха осакатени. По същото време, мащабни народни бунтове избухнаха и в Ливан, където поводът бе налагането на данък върху съобщенията в приложението WhatsApp. Там протестиращите поставиха подобни искания на тези на протестиращите в Чили и успяха да свалят правителството. В съседен Ирак протестите започнаха преди тези в Ливан и се оказаха най-кървавите до момента. Според официалните данни над 300 души са убити от началото на протестите, като е много вероятно бройката да се окаже много по-голяма. Иракчаните се надигнаха на пълномащабен бунт срещу социалната разруха, пълното унищожение на публичните услуги след американската окупация, корупцията, безработицата и икономическите неравенства в страната. Масови протести избухнаха през Октомври и в Колумбия, Хаити и др. и те продължават и в момента. Миналата седмица, към глобалния бунт се присъедини и Иран, където протестиращи атакуваха и запалиха над 15 банки из страната. Там поводът за протестите се оказа драстичното увеличение на цената на горивата.

В настоящия анализ умишлено изключваме вълненията в Каталуния и Хонг Конг, които се случват по същото време, тъй като те са предизвикани преди всичко от сеператистки, а не от социални настроения. Макар че поне каталунските протести все пак съдържат определен социален заряд поради историческите предпоставки в региона и участието на много радикално леви организации и синдикати, те не могат да бъдат разглеждани на една политическа плоскост със социалните бунтове по света. Същото важи и за бунтовете срещу десния преврат в Боливия в момента, където конкретните борби са насочени по-скоро срещу репресиите на подкрепените от САЩ религиозни фундаменталисти опитващи се да овладеят страната, отколкото към перспективата за социална промяна.

Какви са причините?

Макар и поставени в различен местен контекст, оказващ голямо влияние на характера на бунтовете, ообединителните линии между масовите протести в различни части на света са очевидни. Въпреки различните конкретни поводи, които, като спусък, задействат недоволството, причините за тях са почти идентични. Всяка от страните, в които в момента се тресат от протести, както и повечето страни по света последните 30-40 години, е преминала през десетилетия на неолиберални реформи свързани с орязване на публичните услуги, като образование, здравеопазване и социални услуги, подронване на правата на работещите и пълна политическа доминация на бизнеса. В България, където тези политики бяха приложени особено агресивно, сме до болка запознати с ефектите от тях – драстично увеличаване на неравенствата, влошаване на публичните услуги, бедност, неграмостност и т.н. Разликата с България е, че в страните, които коментираме, като Чили, Ливан и Ирак, тези ефекти са съчетани с положителен демографски растеж и поразяват преди всичко младите. Цяло едно поколение, родено през 90-те по време на Прехода се оказва в капана на неолиберализма, при който, въпреки дипломите и уменията си, за тези млади хора просто няма перспектива – те са обречени на нископлатена, несигурна работа, като доходите от нея просто не стигат за да се покрият все по-скъпите публични услуги. Това е и една от причините всички бунтове срещу неолиберализма да са предвождани от студентите (без тези в Еквадор, където водеща роля имаха синдикатите на коренното население), които стават все по-радикални. В тези страни израства цяло поколение от гневни, радикални студенти и изобщо младежи, които не виждат никакво бъдеще в рамките на сегашната икономическа и политическа система и са твърдо решени да я съборят из основи.

Защо сега?

Факта, че тези протести избухнаха почти по едно и също време, из различни точки на земното кълбо изглежда по-труден за анализ. Към момента, бунтовете се разпространяват предимно в периферията на глобалния капитализъм, като твърде възможно е именно в тази периферия, да се усещат първите трусове на престоящата глобална икономическа криза. Повечето икономически анализатори са единодушни, че престоят икономически сътресения, които вероятно ще започнат през 2020г. и в зависимост от оптимизма на конкретния анализатор (който се мени според това кой плаща за настроенията му), прогнозите варират от дълбока рецесия, до пълномащбна глобална икономическа криза, подобна, а може би и по-тежка, от тази през 2008 година. Ако тези прогнози са верни, то социалните въстания скоро ще се разпространят и интензифицират. В България вече се усеща увеличение на работническите и социални борби през последните години, като изглежда само въпрос на време те да катализират в общ социален взрив. Докато икономическите фактори за това отдавна са налице, дори в по-голяма степен от страни като Чили, тук следва да вземем под внимание местните специфики, които оказват възпиращ ефект и спасяват местните елити от сериозни социални вълнения. Това от една страна е демографската криза, която оставя след себе си една страна със застаряващо население, все по-отчаяно и неспособно на политически действия, докато студентите и младите изобщо, намират изход от социалната криза в безсрочната, мълчалива, но масова стачка на  трудовата миграция. Дори самата идея за евентуална миграция, като изход от мизерията, играе възпираща роля за социалните процеси в страната и продължава да отлага неизбежния социален взрив.

Но взривът неминуемо предстои и той ще разклати из основи устоите на икономическото и политическото статукво, както у нас, така и по света. Към момента, милионите заливащи улиците на Сантяго, Бейрут, Багдад и Порт о Пренс все още не успяват да формулират ясна алтернатива на неолибералния капитализъм. Техните действия се ограничават в съпротива срещу неговите най-остри прояви, като най-голямата стъпка отвъд тази защитна позиция е инициативата на чилийския народ за нова конституция, която цели да премахне легалната основа на неолиберализма и да постави страната на пътя на социалната справедливост. Но това не е достатъчно. Тепърва предстои бунтуващите се народи да родят своята визия за радикална социална промяна, способна да вдъхнови глобалната борба. Тази визия може да се роди единствено в бунта и от неговата стихийна творческа дейност. В момента наблюдаваме бавното възстановяване на работническите движения след разгрома през 80-те и 90-те. Видяхме част от този потенциал реализиран в Чили, където работническите синдикати изиграха ключова роля в социалния бунт, като блокираха пристанищата и свикаха генерална стачка. Именно съчетанието между икономическата сила на организираните работници и радикализма на студентите, може да се окаже взривоопасната смес способна да постави на колене управляващите елити.

Абонамент за известия при нови коментари на тази публикация

Един коментар

Trackback / Pingback

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*