Новият бюджет бетонира бедността.

Миналата седмица станаха ясни детайлите около новия бюджет на страната, който предстои да бъде гласуван. Рекламиран като по-социален, всъщност той представлява още едно от същото. Жалкото увеличение на минималната заплата и пенсиите не покрива дори инфлацията и драстичното поскъпване на електричеството, водата и стоките от бита. Традиционното увеличение на бюджета на здравната каса пък, продължава да обслужва най-вече директорите на болници (частни и публични), както и част от лекарския елит, докато за медицинските специалисти и пациентите остават трохите. И това развитие е неизбежно, независимо от сумата, която се налива в системата, и се дължи на организацията на самата тази система, базирана на престъпната схема от клинични пътеки, частни болници източващи касата, и публични болници със статут на търговски дружества. Каквото и да било подобрение на здравеопазването у нас преминава през цялостно преосмисляне на пазарния модел и преминаване към директна бюджетна издръжка.  Реформа, за която никоя политическа сила към момента няма смелост дори да говори, тъй като засяга интересите на здравното бизнес лоби, чиито представители печелят колосални суми от търговията с човешкото здраве.

Единственото осезаемо увеличение в социално значим сектор, това е увеличението на парите за заплати на учителите. Тъй като училищата, за разлика от болниците, не са търговски дружества (все още), то може да се разчита, че увеличението на заплатите действително ще се осъществи, макар и не по начина, рекламиран от правителството. Въпреки това, трябва да ни е ясно, че това увеличение не се дължи на някаква новопридобита социална ангажираност на властта, а идва на фона на срутването на българското образование във всички възможни класации за достъп до качествено образование, безпрецедентното увеличение на функционалната неграмотност в страната (невиждано през последните 70 години) и най-вече натиска на бизнеса, държавата да започне да произвежда поне донякъде грамотни кадри, които да може да експлоатира в своите бизнеси. Това разбиране на бизнеса за необходимостта от образование естествено идва след като същия този бизнес с ужас откри, че пазарните реформи в страната диктувани от самия него, успяха да прогонят половината активно население в чужбина в търсене на препитание, и че този факт удря същите тези бизнесмени по джоба, поради липсата на кадри. Така или иначе, увеличението няма да разреши фундаменталните проблеми в българското образование, което, подобно на здравеопазването продължава да е поле за пазарни експерименти, чрез схемата на делегираните бюджети, от която страдат и учители и учащи.

Цялостната картинка не е по-ведра. Управляващите продължават да отказват да водят бюджетна политика, като се придържат към въведените по времето на световната финансова криза свити публични разходи. Това представлява отстъпление на държавата от нейната активна роля в икономическите процеси и оставянето на икономиката на произвола на пазара и благоволението на „чуждестранните инвеститори“. А те остават все така незаинтересовани от България, въпреки че страната отдавна е превърната в данъчен рай за бизнеса и предлага най-евтиния труд в Европейския Съюз. Редно е да се отчете, че привличането на чуждестранни инвеститори беше, и продължава да е,основна точка в икономическата програма на всяко следващо правителство. В този смисъл (наред с всичко останало), политиката на всички правителства от последните десетилетия следва да бъде считана за пълен провал. Българската икономика е със затихващи функции. Тя се крепи на изкуствено дишане единствено чрез европейските помощи и чрез парите на българските работници в чужбина, изпращащи пари на своите близки. Нещо повече, демографската криза на Балканите, която е особено силно изразена в България ни изправя пред изключително мрачни краткосрочни перспективи. България, въпреки чуждестранните помощи, съвсем скоро няма да може да поддържа основните социални системи на страната – здравната и пенсионната.

Този факт е ясен за всички и спрямо него са се оформили две политически линии. Едната идва от дясното, което доминира политическия живот у нас. Дясната позиция по този въпрос е провеждането на агресивна пазарна реформа, чиято цел е да позволи на бизнеса да спечели от неизбежния колапс на публичните услуги. Тази реформа преминава през преразпределнеието на публичните средства в частни ръце чрез мрежата от частни болници, частни лекарски практики, частни пенсионни фондове и т.н. и води до драстично ускоряване на процеса на дезинтеграция на публичните услуги и приближава техния окончателен колапс.

Другата позиция, е тази отляво, като под ляво естествено нямамe предвид БСП и неговите разклонения, които са интегрална част от управляващата последните 30 години десница. Лявата позиция е за прогресивна социална реформа в публичните услуги и тази позиция е широко подкрепяна от работещите в здравеопазването, пенсионерите и мнозинството хора в страната изобщо. Една смела прогресивна реформа задължително минава през премахване на клиничните пътеки и търговския статут на болниците, прогресивна данъчна реформа, която да осигури повече средства в бюджета за пенсии и засилване на икономическата роля на публичния сектор в икономиката, която да позволи по-големи разходи за здравеопазване и социални дейности. Една таква рефомра може да включва дори национализация на частни болници и предприятия и тя би имала изключително положителен ефект върху социалните системи на страната. Но в дългосрочен план тя може само да отложи и да смекчи ефектите от колапса на социалната система, предопределен от демографската катастрофа, но не и да го предотврати.

Независимо дали управляващите страната елити продължат безпрепятствено с пазарните политики на разграбване на публични ресурс или обществото успее да се пребори за социална реформа, в обозримо бъдеще ние ще бъдем изправени пред неизбежния колапс на тези системи – в единия случай в средносрочен план, в другия – непосредствено. Единственото, което може да предотврати социалната катастрофа и не само да забави, но и да обърне демографската ситуация, това е радикалното преосмисляне на капиталистическата система в страната и в региона. И тук не говорим за някакъв политически радикализъм и визионерство, а за непосредствена практическа необходимост. Ако искаме да живеем в едно общество, способно да предоставя поне елементарна сигурност и възможност за просперитет на своите членове, ние трябва да мислим отвъд капиталистическата система, която ни закотвя на дъното, без каквато и да било перспектива за отлепяне от него.

Абонамент за известия при нови коментари на тази публикация

Един коментар

Trackback / Pingback

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*