В последните поне 40 години доминира идеологията, че т.нар. „свободен пазар“ определя, как да се използват ресурсите на една страна. Това на практика означава, че без значение на националните интереси на дадената страна, с тези ресурси може да разполагат тези, които имат достатъчна икономическа мощ да си го позволят. На практика тук не става въпрос за аргументи, отнасящи се до опазване на околната среда, използване на ресурса на страната, за създаването на благоденстващо общество или за отварянето на работни места и т.н. (Винаги резултатите от такива сделки са точно обратното – по-голяма мизерия за мнозинството в тези държави, като най-често това се съпътства с разрушаване на местния поминък).
Тези аргументи се използват като средство да се прикрие истинската причина, а тя е много по-проста. В основата и стои идеология, непроменена от края на Студента война, не много различна от марскистката и също родена от хегелианско разбиране на историята, а именно, че капитализмът в този му краен вариант, т.е. следващ догмите на Ранд, Хайек и Фридман, е последния стадий от развитието на човечеството и води до край на историята. Напъните на икономисти и финансисти да ни дават „рационални“ аргументи, че предоставянето на национални богатства на чужди корпорации (било то мултинационални, американски, руски и т.н.) е в наш интерес, произлизат тъкмо от сляпата вяра в този неолиберален модел, които винаги води до лишаване на мнозинството от социално-икономически права, културна изостаналост и натрапване на една нова ценностна система, където идеите за социална справедливост се демонизират като им се слага знак за равенство с тоталитаризъм и тероризъм, докато в същото време е налице изграждането на глобален икономически тоталитаризъм с феодален привкус, в които тотална власт упражнява една малка клика.
В глобален мащаб се налага идеология, която редуцира „човешката природа“ до егоистичния интерес, като грижата за другия в най-добрия вариант се простира до семейството. Налага ни се тезата на Тачър, пряко повлияна от Ранд, че не съществува общество, а само индивиди и техните интереси, които по презумция се предполага, че са материални/икономически. Това мислене определя и стожера на тази система – консумеризма. Цялата икономическа система е съобразена с нуждите на консумеризма, като това включва оръжейната индустрия и порно индустрията. Ясно е, че при тази идеология и тази полит-икономическа система, предишните постулати на либералната демокрация – свобода, равенство, братство нямат място. Настъпва изкривяване на представите за добро и зло, етика, справедливост и т.н., възхвалява се „предприемаческия дух“, като въпросите за начина по който предприемача трупа капитал и резултатите от неговата дейност остават на заден план.
Сексуалната експлоатация се легитимира и нормализира, дори романтизира – не малко момичета по-света си мечтаят да бъдат порно звезди, които вече имат статут на знаменитости. Порно индустрията е типичен пример за процавтяващ отрасъл на пост-индустиралния капитализъм (където се залага на производство на нематериални услуги), продукт на този тип идеология. Това е пример за разменяне на ценностната система, породен от умишленото налагане на идеологията на неолиберализма. Всяко консуматорство, от което може да се трупа капитал е позволено, така се стига и до глобалната организирана престъпност, която се грижи за консумирането на проституция и наркотици и която се „храни“ точно от съществуването на идеология, позволяваща това. Процесът на превръщане на природата в обект на консумация тече отдавна. Но след като вече е ясно, че природните ресурси са на изчерпване, а безогледната им експлоатация води до ускоряване на апокалиптичния сценарий за нашия вид, сред капиталистическия елит се обособиха два лагера – този на зелените капиталисти, които търсят начини за печалба чрез нови технологии, оттук и мантрата – „алтернативна енергия“ и този на старите хардлайнери като Шеврон, например, които нямат интерес от края на авто индустрията и разчитат на ПР техники, напоследък се наблюдава сливане на двата лагера, като старите монополисти облякоха костюмите на радетели за алтернативна енергия. Това става чрез мащабни пропагандни кампании. А решението е много просто и засяга всички нас – или избираш да се откажеш от „удобството“ на свръх-консумеризма и даваш право на живот на другите поколения или продължаваш в същия душ и обричаш човечеството на смърт.

G.H.
29 януари 2012

Преди време с прост пример обясних какво означават чуждите инвестиции. Писах и доста за парите . Текущата икономическа политика и общото икономическо говорене, което се представя и за научно, до такава степен противоречат на елементарната логика на здравия човек, че считам за необходимо да разясня ролята на парите в основен и елементарен пример.

Смисълът на парите
Аз, ти и още някой имаме интерес да си свършим някаква работа, ти на мен аз на него той на теб. Но никой от нас няма пари да плати на другия. Какво да правим?
Първият вариант на решение е, да си напечатаме пари. С тях аз плащам на теб, ти на него, той на мен. Свършваме работата, всички са доволни и парите са си у нас, можем да ги ползваме отново.
Вторият вариант. Аз чакам за заем, ти чакаш за заем и той чака заем. Работата стои и чака. „Инвеститорите/кредиторите“ ни обикалят цъкат с език и си заминават. И така година две три … Накрая идва един и вика, „Хайде ще ви дам пари, ама ще ги върнете с лихва“ сиреч, ще свършим някаква работа и за него. Така и става. Какъв е резултатът? Чакали сме няколко години без работата да се върши, т.е. не сме ползвали продуктите или услугите, които искаме да си предоставим един на друг. На по-друг език това означава, че няколко години сме живели в малко по-голяма мизерия отколкото в първия вариант. Вторият резултат е, че сме свършили работата, както и в първия вариант. Допълнително обаче сме свършили работа и за „инвеститора/кредитора” и нямаме пари, тъй като сме му ги върнали. Забележете! Свършили сме работа за кредитора срещу това да ни даде пари, които по принцип е направил от нищото!

Е, вие кой вариант бихте избрали? Убедеността, че трябва да изберем втория е уникално постижение на масовата пропаганда. Уникално! Не казвам, че е лесно да се върти централна банка и да се поддържа смислена парична политика при дадената капиталистическа парична система, но ако не се започне и не се прави очевидно няма никога да се постигне.

Нека дам няколко разяснения. Въпреки, че поставям кредитор и инвеститор в една и съща позиция между тях има известна разлика. Кредитора, най-често банка, е част от системата която създава пари или от нищото или чрез дълг. Инвеститорът също може да бъде банка, но по-често се има в предвид човек или компания които може да са взели пари от банка или просто имат свои и идват при нас не за да ни ги дадат срещу лихва, а срещу труд. Резултатът е един и същ и в двата случая – чакаме някой да ни даде пари или срещу лихва (която трябва да изработим с труд), или директно срещу труд, който няма общо с нашите планове.

Как стана така, че сме убедени в ползата от нещо неизгодно
Примерът показва, че за група взаимосвързани хора е много по-изгодно да си напечатат пари, отколкото да разчитат на чуждестранни заеми или инвестиции. Исторически така се е развивал света – всяка държава си е създавала и печатала собствена валута. Как се стига до там, че в момента всички са убедени в необходимостта да се чакат чужди инвеститори и кредитори? Причината разбира се са онези, които имат изгода от създаденото положение и които са допринесли за постигането му по няколко начина. Първият е Бретън Уудското съглашение от юли 1944 година (1). След Втората световна война почти две трети от световното злато се оказва в САЩ. Европейските страни нямат злато с което да обезпечат валутата си. Тогава САЩ предлагат европейските страни да обезпечават валутата си с долари, които в последствие САЩ ще обърне в злато. Европейските страни приемат това съглашение сравнително неохотно, но по това време се е вярвало, че златното обезпечение на парите е крайно необходимо. Така американският долар става световна резервна валута. За да се развиват останалите страни трябва да трупат долари с които да обезпечават валутата си при фиксиран курс към долара. САЩ напечатва и раздава (по-голямата част от парите по „Плана Маршъл” са давани безвъзмездно) огромно количество долари, необходими за развитието на Европа. През 60-те обаче европейските страни вече са възстановени и започват изкупуване на злато по фиксирания курс и скоро се оказва, че то не достига. През 1971 година президента Никсън отменя златното покритие на долара, т.е. САЩ престава да предоставя злато срещу долари. Формално, Бретън-Уудската система се разпада, но само по отношение на Европа и Япония. За останалия свят (изключвайки соц. страните) тя продължава да работи до днешно време. Говори се за втора Бретън-Уудска система в която ролята на възстановяващите се европейски страни е поета от развиващите се азиатски страни.
Малко след премахването на златния стандарт САЩ чрез шантажи принуждават саудитското кралско семейство да търгува петрола си само в долари (2). Това е вторият фактор който прави доларът световна валута и също е постигнат с нечестни методи – подкуп и шантаж.
След Втората световна война САЩ е най-развитата и незасегната от войната страна. Подобно на Великобритания през 19ти век САЩ опитва да прокара свободен пазар в света. Споразумението от Бретън-Уудс, макар и принципно подкрепяно и от други страни, е част от този опит. То разбира се е мотивирано с аргументи за стабилност и дори избягване на бъдещи войни. Нещо повече, ако през 19-ти век става дума главно за митнически тарифи след Втората световна война вече става дума и за чуждестранни инвестиции. Приемането на система от фиксирани валутни курсове като регулация, макар и да е отстъпление от свободния пазар, всъщност е неолиберална стъпка тъй като лишава правителствата от възможността да управляват обменния курс на валутата си (1).
Вторият главен фактор за популярността на мнението, че трябва да се избере вторият вариант е наплива на неолибералните мозъчни тръстове, които пропагандират независимост на централните банки. Техният разцвет започва в края на 60те и началото на 70те (3). Причината са политическите вълнения от края на 60те. Тогава едрия бизнес (формално Трилатералната комисия) решава, че в света има твърде много демокрация и следва нещо да се направи. Онова което правят е да изсипят пари за създаването и дейността на неолиберални мозъчни тръстове. Онова което Достена Лаверн е написала за българските мозъчни тръстове е вярно и за чуждестранните. Едната от техните цели е идейния и медиен монопол, а втората – подготовка на лоялни към неолиберализма политици. Днес над 40 години по-късно тези две цели са постигнати. Паричната самостоятелност на страните е атакувана по два начина. Единият е изискването  за независимост на централната банка от държавата, а вторият, убеждението, че само чуждите инвестиции могат да помогнат. Така в демократични страни централните банки се оказват тъмни недемократични субекти, които не са отговорни пред никого, не се отчитат пред никого и не се подчиняват на никого.
Двете изисквания са свързани, след като централната банка става независима от държавата, последната губи възможността за активна парична политика, т.е. аз ти и той не можем да си напечатаме пари и да си свършим работата. Това е изгодно за чуждия капитал, след като институцията с която си печатаме пари е елиминирана то остава само да чакаме на чужди банки и инвеститори, т.е., те решават какво ще правим ние.
Важно е да се отбележи, че тази ситуация не следва от никъде и зад нея има не обективна реалност, а човешко решение и то на заинтересовани да бъде точно така, т.е., става въпрос за политика. Основният аргумент на неолибералните тръстове в полза на независимост на централната банка е идеология на Милтън Фридмън, според която правителствата имали полза от инфлацията и затова печатали повече пари отколкото е нужно. Да, вярно, такава ситуация може да има, но защо се представя като винаги случваща се. Второ, САЩ отдавана има частната банка наречена Федерален резерв като независима централна банка. Има ли инфлация в САЩ? Има. Защото проблемът не е в държавата, а в самата парична система която изисква непрекъснато рефинансиране и експоненциално нарастване на паричната маса. Иначе се изпада в дефлационна (дългова) криза.
Вторият аргумент, че правителството печели от инфлацията тъй като при прогресивна данъчна ставка данъчните приходи също се увеличават е смешен, тъй като данъчната ставка може елементарно да се индексира посредством инфлацията. И накрая, защо се счита, че ръководителите на централната банка ще са по-отговорни от политиците? Защото са банкери ли?
Така се оказва, че изискването за независимост на централната банка от държавата не е подкрепено от някакви солидни икономически аргументи, а е политика наложена от мозъчните тръстове с пропаганда и обслужва единствено западният едър капитал. Това е една съвременна мярка с която западът спъва развитието на останалите страни, както свободният пазар през 19-ти век. Както съм писал преди, неолиберализма не е националистическа доктрина. Той е класова доктрина. Затова се промъква и в западните страни, т.е. на тях също няма да бъде простено. Западните държави също ще бъдат обезсилени и опоскани от едрия капитал, но имат по-дълъг път докато обеднеят колкото нас.

Заключение
Убеждението, че трябва да загърбим собствената валута за да приемем валутен борд или евро и да разчитаме за икономическото си развитие на благоволението на западни банкери или инвеститори е резултат от чиста пропаганда наследена от практиката на Бретън-Уудското съглашение.  Очевидно, от създадената ситуация губим ние, при това губим повече отколкото печелят от нас чуждите инвеститори. Нещо, което никъде не споменах, но е ключово важно, това е доверието. Аз, ти и той в примера по-горе трябва да си имаме доверие за да осъществим първия вариант. Имаме ли си доверие ние българите?

Кихано
15 януари 2012

Изключително неприятния и вреден за България Институт за пазарна икономика (ИПИ) днес, както и предишни години, пусна манипулацията „Tax Freedom Day”. Сиреч, пак изчислиха денят до който бихме „работили само за държавата”, ако от началото на годината тя прибираше всичко изработено. Или, „денят на свободата”, както още му казват, „показва кога държавният бюджет ще се попълни, ако всичко изработено бъде моментално изземвано.” Заглавието под което „новината” бе публикувана в „Дневник” е „До 20 април българите ще работят за бюджета, после – за себе си” (1).
Внушението изглежда просто и ясно. Ако работното време през годината което отива за изработване на вноската ви за данъци се събере в непрекъснат период, то той би имал дължината на работните дни от 1.01.2012 до 20.04.2012. Тази сметка трябва образно да ви покаже колко много данъци плащате, като превръща парите във време - почти една трета от годината работите само за данъците. До тук добре, предполагам сметката е вярна. После идва лъжата. Тя е още в заглавието. След като до 20-ти април работим за държавата, то след 20 април явно ще да работим за себе си. Внушава ни се, че ние и държавата сме противници, че държавата отнема нещо от нас.
Нещата обаче стоят долу горе обратното. Всъщност, истината е, че до 20-ти април ние работим за нашата държава и плащаме пари, които поне по идея отиват за услуги, които ние си предоставяме на нас посредством държавата, т.е. това са пари които се връщат под някаква форма отново при нас. Това че държавата функционира лошо не е проблем на данъците. Каквато си я направим държавата такава ще си я имаме . Никой не ни е крив, че си търпим политиците (и ИПИ).
След 20 април обаче вие не работите за себе си, както внушават от ИПИ! Работите за частниците, най-общо казано! След 20-ти април вие работите за джиповете, лодките, вилите, екскурзиите, почивките и проститутките на частниците! На вас се оставя само колкото да вегетирате, както пише по книгите, колкото да се възпроизвежда трудовата сила. Частния бизнес ви облага с печалбата си, която прибира за себе си, за свои лични нужди.

ИПИ е продажен институт, който защитава единствено интересите на частния бизнес, при това едрия и то не българския. Неговата стратегия, както и на цялата световна мрежа от (без)мозъчни тръстове е да обезсили нашата (и не само нашата) държава максимално, за да нямаме ние никакви шансове да се съпротивлявате срещу диктата на частния бизнес (разбирай „пазара”). В случая с данъците ИПИ се преструва, че е на наша страна, демек ако по-малко работим за държавата повече ще работим за себе си, докато всъщност е точно обратното, колкото по-малко работим за държавата толкова по-малко работим за себе си и повече за частниците. Частниците облагат с печалба всяка дейност до която са се докопали. Затова всяка държавна дейност за тях е потенциален източник на печалба, който се реализира след приватизация или след задушаване на въпросната държавна дейност. Оттук и идеята за свиване на държавата и единия от начините това да стане е да се намалят приходите й. Така че по-малките данъци и неплащането на данъци не са в наша полза, а в полза на частния бизнес. Задната мисъл винаги включва намаляване на данъците за бизнеса.

Разбира се, Tax Freedom Day не е измислен от ИПИ, а от американски бизнесмен (2), т.е. от частник. Манипулацията „Tax Freedom Day” е перфектен пример двойственото отношение на частния бизнес към държавата, за което вече съм писал, и за пропагандните му методи. Изгода за бизнеса се представя като изгода за целия народ. Внушаването на фалшиви ценности и изгоди е метод, който ако не води началото си от Фридрих Хайек, то поне той се явява негов основен привърженик и популяризатор. Нека приведа някои цитати от неговата изцяло пропагандна книга „Пътят към робството” (3).

„Той [лидерът] трябва да спечели подкрепата на покорните и наивните, без силни собствени убеждения, готови да припознаят конфекционни ценностни системи за свои, стига само достатъчно силно и постоянно да им се набиват в главите.” …
…
„За да изгради сплотена група поддръжници, лидерът трябва да се опре на общите човешки слабости.”
…
„Успехът зависи до голяма степен от готовността да се вършат неморални неща.”
…
„От съществено значение е хората да се накарат да припознаят тези цели като свои собствени. Това се постига със средствата на пропагандата и с пълния контрол върху всички информационни източници”
…
„Най-ефективният начин да се накарат хората да припознаят като свои ценностите, на които трябва да служат, е ако те се убедят, че по принцип става дума за същите идеали, на които са държали винаги, само че дотогава не са ги разбирали и схващали истински. А най-ефикасната техника за постигане на тази цел е да се използват стари формулировки, но с подменено съдържание.
…
Не е трудно да се лиши голямо мнозинство от хора от независимо мислене. Но малцинството, което ще запази склонността си към критичност, трябва също да бъде принудено да мълчи. Публичната критика или дори изразяването на някакво съмнение трябва да се потиска, защото такива явления водят до отслабване на подкрепата на режима.”

Да, Хайек е писал тези редове за колективизма на социалистическа Русия, но никак не е трудно в тях да се разпознаят целите и принципите, които са заложени в световната мрежа от мозъчни тръстове на която той е основател (4). Освен това е практика, западните политици и идеолози и особено крайните привърженици на капитализма да проектират собствените си аморални цели върху жертвата която са си избрали .

Та „конфекционната ценност” която следва да припознаете в „Tax Freedom Day” е плащането на колкото може по-малко на държавата. „Общата слабост” на която се позовават манипулаторите (от името на спонсорите си) е вашата алчност и егоизъм – предполага се, че искате да работите само за себе си. Целта, която трябва да припознаете като своя е свиване на държавата като дейност поради което големи данъци не й трябват. Пропагандата и пълният контрол на всички информационни източници са цел на мрежата от мозъчни тръстове , която в голяма степен е постигната в световен мащаб (4). Да, някои източници и мнения не могат да бъдат забранени, но могат да бъдат заглушени, компрометирани и никога да не достигнат широка публика. „Tax Freedom Day” се превежда като „ден на освобождаване от данъците”. Идеалът с подменено съдържание на който винаги сте държали е „свободата”. В случая „свободата да не плащаш данъци” се транслира като „свободата да не се грижиш за себе си”, тъй като по идея чрез данъците и държавата ние осигуряваме грижи за себе си – от административно обслужване и ред до образование и здравеопазване. Но вие трябва да загърбите тези ползи в името на егоистичното неплащане на данъци. Върху горните цитати може да се напише отделен текст, тъй като ценнстите в капиталистическото общество действително са подменени и продължават да се подменят чрез солидна политическа и търговска пропаганда точно по методите и принципите формулирани от Хайек.

Така че ролята на мозъчните тръстове и у нас и по-света е именно тази – да манипулират обществото по методите които създателя им, Хайек, е очертал и приписал на колективизма. В този контекст ИПИ е най-вредния за България мозъчен тръст. Както виждаме, от този и предишни мои текстове (5-7) той се занимава се главно с повърхностна икономика и съчинени на запад дълбоки мозъчни промивки.

Кихано
07 януари 2012

В края на миналата година бяхме свидетели на почти едномесечна стачка в българските железници, която бе изпълнена с най-разнообразни парадокси. Например това, че макар да беше обявена против съкращенията в БДЖ, тя успя изобщо да се състои заради стачкуващите в друга компания – НКЖИ. Също бе парадоксално, че при стачкуващи 2-3% от всички служители, влаковете наистина не се движеха – но само пътническите, които така или иначе генерират само загуби за БДЖ. Най-абсурдното в тази стачка обаче бе това, че в резултат от нея ръководството успя да наложи по-големи съкращения и икономии, отколкото първоначално бе планирало. Колкото и упреци да изказаха другарите Недев и Владимиров по адрес на синдикалистите по време на стачката, със сигурност вътрешно са им много благодарни, защото без тях нямаше как да постигнат подобен успех.

Самата стачка започна далеч след като коня на БДЖ вече беше у реката, а кредиторите бяха почнали да точат ножовете, за да го направят на суджук. Различните планове за „преструктуриране” на железниците се дъвчат от края на 2010 г., знаеше се за съкращаването на влакове, съкращаването на служители също беше очевидна стъпка предвид продължаващото свиване на дейността. През цялото това време обаче синдикатите не съумяха, а всъщност не се и опитаха да направят най-естественото, а именно да съставят и представят алтернативен план за действие. Всъщност в продължение на дълги месеци след изтичане на предишните Колективни трудови договори (КТД) през пролетта, синдикатите водеха борба единствено по въпроса за събирането на членския внос – а именно, те настояваха той да се събира по ведомост от страна на работодателя. Вероятно защото не си правят илюзии, че могат да очакват от служители сами да им носят 5-те лева, които очевидно не са заслужили.

Когато около седмица след началото на стачката започнаха преговори, в техния център се оказаха не съкращенията, а подписването на нови КТД. Нищо лошо на пръв поглед, но реално борбата се водеше не за правата на служителите, а за правата на синдикатите, заложени в договорите. Това естествено допълнително отслаби подкрепата за стачката, а синдикатите преговаряха така „убедително”, че в новите КТД залегнаха неща, които шефовете на БДЖ не бяха посмели да поискат преди това – намаление на годишния отпуск от 22 на 20 дни, на обезщетението при пенсиониране от 9 на 8 заплати, също така на допълнителният отпуск, който досега беше твърдо десет дни, сега е намален от пет до десет в зависимост от тежестта на условията на труд. Ще бъде въведена и бонусна система за заплащането, което по принцип е добра идея, но със сигурност ще доведе до спад в доходите на много от железничарите.

Този резултат е особено нелеп предвид факта, че макар и с изтекли КТД, до стачката БДЖ изпълняваше всички залегнали в тях социални ангажименти към служителите си. Така синдикатите осигуриха на малкото подкрепили ги работници единствено законово оформено орязване на социалните им придобивки. Въпреки, че се инатяха до последно, КНСБ и Подкрепа загубиха и правото си да налагат вето над съкращенията, което съвсем ще ги извади от уравнението при следващите етапи на „преструктурирането”. Синдикатите в НКЖИ поне имаха доблестта да признаят, че стачката се е провалила поради липса на подкрепа от служителите, докато тези от БДЖ до последно отчитаха илюзорни постижения.

Наблюдавайки това фиаско, човек може да си помисли, че синдикатите всъщност играят за противния лагер. Реално обаче то е резултат от това, че нашенските профсъюзи са едни изпразнени от съдържание отломки от тоталитаризма и/или мелези на прехода, които нямат реален синдикален бекграунд. На първо място едни истински синдикати не биха оставили компанията да бъде опоскана и докарана до това жалко състояние. Истинските синдикати биха се възпротивили на вземането на непосилни за връщане кредити (последно около 800 млн. лв.!), от които същевременно няма никакъв видим ефект; биха поставяли под въпрос съмнителните обществени поръчки, с които от десетилетие се източва БДЖ; първо те биха забелязали и липсата на около 1000 вагона, оказали се откраднати при последната инвентаризация. Пак те биха смъмрили машиниста Пешо за навика му да си тръгва от работа с туба служебна нафта, а стрелочника Гошо за фалшивите му болнични. Ако синдикатите бяха вършили каквото се очаква да вършат през последните десетилетия, не само БДЖ щеше да е в по-добро състояние за радост на всички ни, но и служителите щяха да ги припознават като свои представители, и когато се стигне до стачка щяха да излизат 10 000, а не 100.

Дали реформата в БДЖ ще даде някакъв положителен ефект, или ще е просто поледен гърч преди компанията да тръгне окончателно по пътя на „Кремиковци” или „Балкан” предстои да видим. Едно обаче е сигурно – с поведението си по време на тази стачка КНСБ и Подкрепа забиха поредния пирон в ковчега на синдикализма и успяха да окипазят борбите за трудови права повече, отколкото и най-активните им противници.

Икономистите винаги са се оплаквали, че не могат да правят експерименти като физиците, та да събират данни за системите които изучават. Ако оплакването им беше искрено, то те би трябвало непрекъснато да се ровят в икономическата история на света, тъй като тя е единствената, която може да им предостави данни за изследваните от тях явления. Странното е, че не го правят. Е, не е странно, ако приемете твърдението, че икономиката не е наука. Реалността дори е още по-куриозна. Икономистите не само не изследват икономическата история, те я измислят. Тук ще разгледам една книга от икономическия историк Пол Байрох, която по-детайлно потвърждава тезите на един друг икономист – Ха Джуун Чанг. Тя разкрива някои митове на които се гради съвременната икономическа теория. Ще преразкажа голяма част от книгата, тъй като предполагам няма да излезе на български език в скоро време.

За автора
Пол Байрох (Paul Bairoch) е професор, икономист, специалист по икономическа история (1). Роден е в Антверпен през 1930 година, потомък на полски евреи. Учи икономическа история в Париж. Защитава докторат в Свободния университет в Брюксел. Две години работи в GATT (предшественика на СТО). Става професор в Университета „Джордж Уйлямс“ в Монреал и в Женевският университет. Доктор хонорис кауза на Швейцарския федерален технологичен институт в Цюрих. Пол Байрох е един от водещите учени в областта на икономическата история на света . Нека видим какво има да ни каже.

Най-популярната и достъпна негова книга е „Икономика и световна история: Митове и парадокси” (2). Под „мит” Байрох разбира погрешни знания, т.е. заблуди, за факти от икономическата история, които се споделят от голямо количество икономисти и от учени в хуманитарната област и са широко разпространени сред населението. Като академичен учен той дава неутрална дефиниция на онова, което аз наричам фалшификации на икономическата история. Както самият Байрох твърди, някои от митовете се споделят от дясно настроени икономисти, а други от ляво настроени. Първите обаче преобладават, а и ни засягат доста повече тъй като дясната и крайно-дясната идеологии доминират.

Книгата представлява икономическо изследване с изобилие от числа и цитиране на източниците от които са взети. Основната мярка за развитост е брутния национален продукт (БНП), а не брутния вътрешен продукт (БВП). Разликата между двата е, че БВП отчита произведеното на дадена територия, независимо кой е собственика на предприятията и капитала, а БНП произведеното по цялата планета със собственост на средства за производство и капитали принадлежащи на хора от дадена нация. Ползването на БНП е донякъде обосновано исторически, тъй като книгата е писана преди 1993 година. БВП става популярен през 90те, което е естествено, тъй като той укрива истинският печеливш от глобализацията. Например, БНП на България за 2005 е 26,7 милиарда долара (3), а БВП е с 8% по-голям (4). И двата индикатора се считат за валиден измерител на икономическото състояние на дадена страна, а и във времената за които се говори чуждестранните инвестиции не са били на мода, така че БВП и БНП са почти едно и също. Аз лично смятам БНП за по-реален измерител.

Най-големият мит
Най-фрапантният мит, който изцяло променя позицията на съвременната икономическа теория е митът за „златния век на свободния пазар” (2 стр. 16). Този мит (или фалшификация) твърди, че през 19-ти век свободният пазар е бил правилото, а протекционизмът – изключението. Протекционизмът по това време се изразява главно в мита, налози и дори пълна забрана за внос на промишлени стоки. Байрох изследва и предоставя цифрите на конкретните мита и налози в различните страни. Това еднозначно доказва протекционистичната политика. Книгата не е теоретична! Както вече съм писал, идеологията на протекционизма е създадена от Александър Хамилтън, а в Европа е донесена от Фридрих Лист. По това време тя се отнася само до индустриалната продукция. Целта на протекционизма е изграждането на силна икономика. Той не е цел сам по себе си, а средство, чрез което се постига развитие. „Основната му теза е: една страна следва да се индустриализира като в началото на този процес не бива да изпитва надмощието на конкуренцията на икономически по-силни страни.“ Дори и да има негативни последици, те трябва да се считат за неизбежна цена в процеса на научаване” (2 стр 17). Оттук произлиза и терминът „зараждащи се индустрии” (infant industries).

Каква е истината? През целия 19-ти век САЩ и почти всички западноевропейски страни освен Великобритания прилагат протекционизъм спрямо индустриалната си продукция. Преди 1860 година с либерален търговски режим освен Великобритания са само няколко страни, Холандия, Дания, Португалия и Швейцария, които представляват 4% от населението на Континентална Европа (2 стр. 22). Дори Великобритания, която е била най-индустриализираната страна по-това време, отваря границите си за свободен пазар едва през 1846 година, почти век и половина след началото на Индустриалната революция. Към 1830 година индустриалната продукция на Великобритания на глава от населението е 250% повече отколкото на останалите европейски страни (2 стр. 20). След 1846 година Великобритания не само става все по-либерална икономика, а  започва да убеждава другите европейски страни да отворят икономиките си. Тъй като тя по-това време е най-развита и същевременно либерална икономика привържениците на свободния пазар започват да представят икономическия успех за следствие на свободния пазар докато всъщност е точно обратното – либерализацията е следствие на икономическия успех. Парадоксално е, че през 90-те години на 20-ти век същия трик направиха Западните страни с нас, бившите социалистически страни, и с Азиатските тигри.

Либерализацията обаче не изтрайва дори 20 години, развива се икономическа криза след която страните от континентална Европа отново се връщат към протекционизъм и към 1879 търговските бариери отново са вдигнати. САЩ от своя страна въобще не са преминавали към либерален търговски режим през въпросните 20-тина години и се оказват най-големият печеливш от британската инициатива за свободен пазар. Западноевропейските развити страни, както и САЩ приключват с протекционизма едва през 50-те и 60-те години на 20-ти век.

Още по-интересно е какво става по териториите, които сега заема така наречения „Трети свят” или като му викат по-модерно му – „развиващите се страни”. Цитирам страница 30: „В онези части на света, които постепенно ще се превърнат в развития свят протекционизмът е доминиращата търговска политика. Това важи особено за САЩ, които са далеч от либералната страна, за която много хора ги мислят, и които биха могли да се охарактеризират като „родина и бастион на модерният протекционизъм”. Във втората сфера, бъдещият „Трети свят” (и особено в колонизираните страни), либерализмът преобладава. Но тези страни не са имали избор, либералната търговска политика им е била наложена.” В колонизираните страни свободният пазар за стоки от метрополията е бил обичайна практика. За колониите на Великобритания дори вносът от трети страни е бил свободен, като се е давало предимство на британски стоки. В страните които са били вече свободни от колонизация свободният пазар е наложен от договори подписани под британски натиск. Освобождаването на почти всички латиноамерикански страни става с помощта на Великобритания в периода 1804-1822. Великобритания разменя помощта си срещу подписването на такива неравностойни търговски договори. Османската империя подписва такъв договор през 1838, но по принцип тя и останалите страни от Близкия изток не са имали склонност към протекционизъм. Китай губи своята търговска независимост след Опиумната война през 1839-42 година (2 стр. 42).

Разбира се книгата не пропуска и страни като Канада, Австралия и Нова Зеландия. Те не правят изключение. С увеличаването на тяхната независимост от Великобритания се издигат и митническите бариери, т.е. преминава се към протекционизъм.

Така истината се оказва много различна от вярването за „златен век на свободния пазар”. В най-важната част от света, оная която ще стане развития свят с много малки изключения се прилага протекционизъм. Съществено изключение е единствено Великобритания, която прилага свободна търговия, но само след като е станала развита страна, чиято степен на индустриализация далеч надхвърля тази на останалите страни в света. Свободен пазар има в страните, които ще станат бъдещият Трети свят. Привържениците на свободният пазар и държавната ненамеса би трябвало още тук да си оскубят косите. Ако техните теории бяха верни, то сега би трябвало Третият свят да е развит, а западните страни да са развиващи се! Очевидно, свободният пазар няма някакви особени предимства и не води до бърз икономически успех. Дори изглежда да е обратното.

Бил ли е Третият свят изостанал още в началото на 19-ти век?
Много хора веднага ще кажат, „Ами той Третия свят още тогава си е бил изостанал!” и ще сгрешат. Това е друг от митовете които книгата оборва. В Глава 9 се привеждат оценки както на Байрох така и на други автори за БНП на страните от бъдещите Трети свят и развити страни. Оказва се, че към 1750-та година отношението между БНП на човек от населението е между 1 и 1.3 в полза на развитите страни (2 стр. 106). Тази разлика е между усреднени стойности. В началото на 19-ти век сред европейските страни се наблюдават дори по-големи разлики в БНП на човек – от 1 до 1.3-1.4 (2 стр. 103). От това директно следва, че страните от бъдещия Трети свят не са били фатално изостанали и са имали всички предпоставки да станат развити. Защо това не се е случило?

Един левичарски мит
На това отговаря друг мит, който е поддържан от ляво настроени икономисти и признавам дори от мен. А именно, че развитите страни са станали развити благодарение на колониализма. Уви не е така. Пренасянето на злато от колониите към метрополиите е известен факт, но също така е факт, че транспорта през 19-ти век и преди него е бил прекалено скъп за да се пренасят големи и количества от евтини стоки. В глави 5 до 7 Байрох прави статистика на потреблението на европейските страни на енергийни суровини, метали и минерали и показва, че сегашните развити страни тогава са били почти напълно самодостатъчни и не са се нуждаели от внос. Изключение правят калая и медта (2 стр. 65). Другата стока която не са имали в достатъчни количества е нефта, но той започва да се употребява едва в началото на 20-ти век и особено след Втората световна война. Същевременно, страните от бъдещият Трети свят не представляват и особено привлекателен пазар за стоките на развитите страни. Общият износ на стоки от развитите страни за бъдещия Трети свят в периода 1800-1938 е около 1.3-1.7% от БНП на развитите страни (2 стр. 73). Износът към Третия свят като част от целия износ на европейските страни през 1909/11 е 21% а износът от САЩ към Третия свят е 19%. Въпреки това, през 1800-1938 износът от развитите страни към Третия свят е 1.4-1.8% от обема на производството на развитите страни. Така се оказва, че за развитието си днешните западни страни не са се нуждаели от останалата част на света нито като пазар нито като източник на суровини. Това разбира се не пречи на Великобритания да гледа на колониите си като на суровинен придатък според думите на Робърт Уолпол казани век по-рано, когато Великобритания все още води силно протекционистична политика.

Това което създава мита, че Третия свят е съществен пазар за стоките на развитите страни е фактът, че всички промишлени стоки в Третия свят са внос от развитите страни. Макар и малък, този внос се оказва напълно достатъчен за да предизвика деиндустриализация в страните от Третия свят. Както пише Байрох, въпросът не е в това дали настъпва деиндустриализация, а колко е тя, между 50 и 70% или между 85 и 95% (2 стр. 88). Типичен пример е текстилната индустрия на Индия (по това време, началото на 19-ти век, това е основна индустрия). През 18-ти век памучните платове представляват 60-70% от износа на Индия. В началото на 19-ти век, британските памучни платове навлизат в Индия и изцяло изместват местното производство. Вносът покрива между 55 и 75% от потреблението (2 стр. 89) Това е възможно, тъй като производителността на английския работник става около 300 пъти по-голяма от тази на индийския. В същото време обаче в Европа и САЩ митата за британския текстил са между 30 и 80% от стойността му, докато в Индия вноса е безмитен. По същия начин стои въпросът с производството на желязо. Същата съдба споделя и останалата част на Азия с изключение на Китай, който покрива между 50 и 70% от потреблението си на текстил със собствено производство.

Малко по-различна, но подобна е ситуацията в Латинска Америка. Подобна, тъй като страните също са подложени на деиндустриализация поради вноса от Европа, но по-различна тъй като те се окопитват по-бързо и към 1880-та, макар и късно, но все пак поставят митнически тарифи. В резултат към 1913 макар и да представляват 7% от населението на Третия свят притежават 21% от машините му за тъкане на памук.

Очевидно, след като Третия свят се деиндустриализира, т.е. предприятията му фалират, той няма с какво друго да търгува с развитите страни освен със селскостопанска продукция. Но западните страни не се нуждаят особено и от селскостопанска продукция. По тази причина експорта на развитите страни към третия свят е малък – Третият свят няма с какво да го плати. Свободният пазар води до бедност .

Заключение
Икономическата история на 19-ти и началото на 20-ти век красноречиво потвърждава тезите на Александър Хамилтън и Фридрих Лист за необходимостта от протекционизъм. Нещо повече, добавяйки историята на Южна Корея (5), останалите Азиатски тигри и дори Китай виждаме, че малко се е променило за повече от един век. Заключението е еднозначно: слабо развита страна в началото на своето развитие се нуждае от протекционизъм. Едва когато стане достатъчно силна и конкурентноспособна може да излезе на международния пазар. Свободният пазар не вреди само на най-добре развитата икономика и то ако няма страни които прилагат протекционизъм. Слабо развита страна приела свободен пазар изпада в деиндустриализация от която следва бедност. Така изостаналостта на страните от Третия свят се дължи на наложеният им насилствено от Великобритания свободен пазар.

Коментар
Историята се повтаря. Ако през 19-век Великобритания налага насилствено свободен пазар по света, то днес това правят САЩ, МВФ, Световната банка, Европейският съюз, Световната търговска организация и свързаната с тях световна мрежа от мозъчни тръстове. Новото е в начина на налагане. Някъде то все още става със сила, Чили, Аржентина, Ирак, но все повече се ползва измама, чрез така наречената „Шокова доктрина” (6) формулирана от Милтън Фридмън. А именно, чакаме някъде да се появи криза и излизаме с решението – свободен пазар. Няма значение каква е кризата. Рецептата е една и съща (виж интервюто на Джоузеф Стиглиц), тази на МВФ и СБ – свободен пазар. Ако няма криза, може да я създадем, но няма такава нужда, кризите при капитализма са неизбежни. Факт е, че на нас, бившите социалистически страни, беше пробутан свободен пазар и ние изживяхме същата деиндустриализация, както Третия свят през 19-ти век, само че по-дълбока и по-бърза.

Историята се променя след войните, за което се надявам да разкажа в следващ текст. Променя се главно това, че Западните страни вече наистина стават зависими от суровините на Третия свят. Фридрих лист е смятал, че протекционизъм следва да се прилага само към промишлените стоки тъй като производството на селскостопанските по това време се е определяло от климатични особености и географски дадености, а не от прилагането на машини. Механизацията на селското стопанство в развитите страни обаче превръща Третия свят от износител на храни във вносител. Следователно, селското стопанство следва също да бъде вкарано под протекция. Историята на Южна Корея и другите Азиатски тигри показва, че по време на развитието е необходим и контрол на чуждестранните инвестиции и валутните операции.

Всичко това е в пълен разрез със теориите на неолибералите и привържениците на свободния пазар и ненамесата на държавата в икономиката. Теориите за свободния пазар нямат минимална историческа подкрепа. Тъкмо обратното, историческите факти показват, че свободния пазар води до бедност. От свободен пазар никой няма полза. Дори развитите страни не са еднакви и отварянето на пазара между тях ще задълбочи разликите докато едни фалират, а други забогатяват още повече. Това се случва в момента с Европа. Свободния пазар е най-вредната икономическа химера която някога е била създавана. Теориите за предимствата на свободния пазар очевидно почиват ако не на исторически фалшификации и заблуди, то поне на куха несвързана с реалността демагогия. Основна роля в създаването и поддържането на лъжата за ползите от свободния пазар играят световната мрежа от мозъчни тръстове и симбиоза й с частните медии и политиците. Тази мрежа от мозъчни тръстове се е впила в мозъците на хората като тумор и вече е изместила всеки зародиш на здрава икономическа и политическа мисъл. Уникално е, че във векът на информацията се оказваме не по-добре информирани, а направо дезинформирани. Това е парадокс на капитализма в който всичко, дори информацията, зависи от хората натрупали капитал и служи не в обществена, а в тяхна частна полза.

Кихано
06 декември 2011

Искрено вярвам, че капитализмът е създаден да помага на хората да живеят по-добре, но за съжаление през годините той е загубил леко посока. Краткосрочното фокусиране на доходите е накарал по-голямата част от бизнеса да забрави за важната дългосрочна роля, която има, в грижите за живота и планетата.

(курсивът не е мой – б.а.)

Дни по-рано същият господин купи банката Northern Rock за 747 млн. паунда. Купи я от държавата, която преди това я „спаси“ от собствениците ѝ за два пъти повече пари. Разбира се, искрените му намерения да инвестира откраднатите 700 милиона в „правилната посока“, оправдават кражбата. Проблеми със съвестта хората като него нямат. Те вярват, че ако ги нямаше, досега да сме се качили обратно по дърветата. Тъжното е, че дори голяма част от хората, които им работят като маймуни, също го вярват.

По-интересното е, че дори г-н Брансън е забелязал, че нещо куца. Причината за това не е в гладните хора по света – гладни имаше и преди 10 години. Не е и във войните по света – те не са спирали. Не е от загриженост за хората – нали от капитализма по-„добро няма измислено“. Тогава какво?

Мисля, че на г-н Брансън му е станало топло. На дупето. На него и на колегите им вече не им е толкова удобно в креслата на глобалната империя, колкото преди 10 години. В низините се разпалва пожар и той вече се усеща дори по върховете. Дали ще успеят да го потушат ще видим. Но вече не могат да се правят, че не го виждат.

The Economist публикува  10-те най-големи работодатели в света. Първата позиция се заема от американския Департамент по отбраната с 3.2 млн. служители (голяма част от неговите „служители“ „отбраняват“ САЩ в Ирак, Афганистан и други страни). На второ място е Китайската армия с 2.3 млн. служители (очакваме скоро и те да отидат да „отбранят“ някого). Едва после идват престижните професии на продавачи и сервитьори в УолМарт и МакДоналдс.

Чудно ли е тогава, че хората масово се преквалифицират в… бандити. Така хората най-лесно си намират работа на „пазара на труда“, макар и сигурно в не толкоз престижни „предприятия“. У нас служителите на МВР са 63 000, на МО – около 50 000, а частните охранители са около 130 000. Излиза, че в сферата на бандитизма (обикновено маскиран с имена „охрана“ и „сигурност“) по груби сметки работят 7-8% от трудоспособното население. Има резон, значи, човек да се научи да държи оръжие. А къде ще го насочи е друг въпрос.