Днес видях нещо, от което ми увисна челюстта.
Флашка с размер 400 гигабайта. (Повтарям: четиристотин гигабайта.) Sony Vaio.
Купена от Китай за нещо към двайсет и пет долара. (Повтарям: нещо към двайсет и пет долара…)
Последваха въпроси. И отговори. На някои от въпросите собственикът на флашката не знаеше отговорите. Но пък аз си ги съставих лесно от тези отговори, които той можа да ми даде.
Ако си голяма корпорация, и искаш да строиш завод, Китай е раят на земята. Заплатите са почти несъществуващи, и дори за тях работниците работят като сбъркани. Не е капка проблем да разтегнеш 8-часовия по документи работен ден на 12 и повече часа, и да обявиш съботата, а често и неделята за работни. Без да плащаш допълнително. А ако успееш да докараш работниците дотам да почнат да протестират, просто се обаждаш на местния партиен секретар. На следващия ден вече имаш други работници. Къде са старите не е прието да се пита. Нищо чудно дори партийният секретар наистина да не знае.
Райските условия обаче си имат цена. Искаш да строиш завод? Може. Но ще построиш един такъв и за Китай. Неговото построяване ще си го финансира Китай, и продукцията му няма да излезе извън Китай – твоите пазари не се губят. Но не си ли дадеш ноу-хауто, нямаш разрешение да строиш твоя завод.
След строежа почват изненадите. Като начало, оказва се, че китайците са построили с ноу-хауто ти не един, а три-пет-десет завода за тях си. Какво да правиш, голяма държава, много нужда от стока. Уговорката стоката да не изтича към твоите пазари като цяло се спазва. Но каквото и да се опиташ да произведеш в твоя завод, се оказва, че и китайците го произвеждат в техните, без да те питат, и най-вече без да ти плащат никакви права. Трудно е да опазиш каквото и да е в тайна, след като целият ти персонал са китайци. Не ти ли харесва така, лицензът ти за производство хвръква. Ако искаш.
Въпреки това, производството в Китай е много изгодно. (Напоследък не чак толкова – работниците не са под чак толкова железен ботуш, партията и правителството вече не са така коректни към чуждия инвеститор… Но все пак е изгодно.) Но понякога се случват и изненади.
Имаш, например, технология за 400-гигабайтови флашки. Още когато 64-гигабайтовата е едва ли не чудо. Правиш си план да ги промотираш чак към края на 2011 г., нищо че още е началото на 2010. Защо да се състезаваш на всяка цена с конкуренцията? Толкова по-изгодно е да играеш почти с тях, с разлика само колкото да не побеснеят антикартелниците… И за да имаш достатъчно произведени, когато му дойде времето, тихомълком ги пускаш в производство още отсега. Разбира се, в Китай.
След което откриваш, че както с всичко друго, китайците произвеждат в заводите си и тези флашки. С все търговската марка на тях, да не би без нея да откажат да работят. Оплачи се на арменския поп. О, да, извън Китай – нито дума за съществуването им. В Китай обаче няма такова ограничение, флашките спокойно се продават. И разни любопитни западняци си ги купуват за по стотина и нещо юана, ако умеят да се пазарят. Естествено, в магазина на Sony в града никой не е и чувал, че такива флашки съществуват. Няма и да чуе още година и половина. Но магазинчето отсреща ги продава…
Няма да съдя кой е крив, и кой още по-крив в тази история. Оставям го на вас.
Каква поука трябва да си вземат българските държавници? Ти с кои си?