Откъде се вмирисва рибата
Докато нашият министър-председател се вайка колко лъгало и крало предишното правителство и какви шарани нахранило с пачки от хазната, откъм нашия светъл пример и цивилизационен атлантически избор започва да мирише яко на развалена рибешка глава. В края на миналата и началото на настоящата година смрадта стана толкова силна, че за нас, на опашката остава единствено да налагаме противогаза и да чакаме неизбежното. Всякакви приказки за утихване на кризата и „леко съживяване на икономиката“ директно заминават в томчето с оптимистичните речи на Орешарски от март 2008 г., когато предвиждаше годишен ръст от 6% за следващите три години. През ноември 2009 г. в различни американски издания започнаха да се промъкват материали, в които ясно се твърди, че и администрацията на „човека от народа“ Барак Обама лъже, та се къса и то за такива сериозни неща като безработицата. Докато националната статистика обявява, че процентът на безработните в САЩ бил 10% – общо взето прилично число една година след „смелата“ намеса на държавата за обуздаване на финансовата криза, враговете на черния император се заравят в цифрите и откриват интересни неща. Десетте процента всъщност били хората, които търсят активно работа, а не общо хората в трудоспособна възраст, останали без такава. От общия брой удобно били извадени т. нар. „обезсърчени работници“, които се отказали да търсят работа, просто защото не виждат смисъл. Като се прибавят те, цифрата набъбва до зловещите 22-23%, а като се отчете и тенденцията за последното тримесечие, излиза, че един на всеки четирима трудоспособни американци е останал на фотосинтеза.
Това е резултатът след две години „стимули“, които просто наляха 13 трилиона долара в така наречената финансова система и започнаха спирала на смъртта, с която националният дълг на САЩ расте със средно 4 милиарда долара на ден за същия период. Тъй като икономиката за съжаление все още се управлява от икономисти, същите в момента стоят парализирани пред компютрите си и отказват да реагират или дори да коментират цифрите, които по никаква математика не могат реално да съществуват. При сегашните икономически формули, за да се навакса такова огромно чудо, е необходимо някой да го плати, а за да го плати, трябва да изкара пари, а за да изкара пари, трябва да има работа, а при този ръст на безработицата е явно, че уравнението има някакво решение от рода на нова световна война или второ пришествие – нещо, за което немалка част от набожните и въоръжени американци отдавна се подготвят. При липса на хитлерови нашествия и христови пришествия обаче единственият възможен резултат е най-голямата световна депресия, позната досега, след което, ако историята учи на нещо, световните войни и другите дарове на капитализма не закъсняват.
„Единствените събития, което могат да ни върнат към реалността, са прочистването на системата и краят на Уол Стрийт и контролът на банките върху нашата страна. Въртележката между Вашингтон [правителството] и Ню Йорк [банките] трябва да бъде разглобена… Господството на Голдман Сакс над нашето правителство е на път да свърши. То ще бъде наследено от Дж. П. Морган Чейс, което ще бъде също толкова лошо, колкото и това на Голдман. Контролът ще се промени, но не и грабежът на американския народ. Промени няма да има и системата ще се срине – така елитите поддържат контрола върху нашата страна. Ние сме изправени пред последната война за нашата свобода“. Това не са думи на някой съвременен социалист революционер от САЩ, а едно от множеството подобни излияния напоследък от типични финансисти, хора със скъпи костюми и вратовръзки, автори на икономически прогнози и инвестиционни съвети. Когато буржоазията възприеме революционната реторика, това не вещае нищо добро за аристокрацията (т. нар. „елити“), но не вещае и кой знае какво за работниците, които прогресивно се пролетаризират. Това обаче е друга тема, а за момента е по-важно доколко и колко бързо се вмирисва главата на рибата, на която ние сме махащата срещу октопода опашка.
Кризата на Обама
Доскоро в „прогресивните“ кръгове на САЩ беше ужасно неприлично да се плюе по народната надежда, защото – аналогичен случай в наше село – „старата“ власт му оставила огромно гюбре и той милият не можел да го изрине за година-две. Обама определено изрина голяма част от гюбрето, но за изненаданото множество обнадеждени негови поддръжници, то отиде от разчистения свинарник (баланси) на Уол Стрийт, направо връз главите им под формата на 25 хиляди долара дълг за всеки американец. Същевременно костюмите от Голдман Сакс и другите „разчистени“ банки отчетоха за пореден път огромни печалби и съответно си раздадоха огромни премии пред стъписаните погледи на гласувалото за промяна електорално стадо.
Едно от нещата обаче, в които сме настигнали и задминали американците понастоящем, е това, че нашата власт активно хвърля бивши властници „на прокуратурата“ и общо взето персонализира различни части от грабежа, което доскоро ни сочеха като разлика между България и „цивилизованите“ страни. Доскоро казваха, че там все пак хвърляли по някой на кучетата, за да създават илюзия за справедливост, докато тук всички се изнизвали. Сега определено може да се каже, че САЩ се балканизират, докато ние даже започнахме – о, радост – да виждаме и откъде са дошли милионите на Доган малко по малко.
В САЩ обаче започнаха да стават ясни доста неприятни за „гласувалите за надеждата“ хорица. Докато всички псуваха поредния шеф на Голдман Сакс, оглавил американските финанси по времето на Джордж Буш, Ханк Поулсън, в пресата започнаха да се процеждат крайно интересни сведения и за неговия наследник при Обама – Тим Гайтнър. Явно наследствеността между старата и новата власт не се изразява само в запазването на бушовия министър на войната Робърт Гейтс на поста, нито в определението на Обама за текущия шеф на Голдман Сакс, Лойд Бланкфайн на въпрос за 9-те милиона долара премия, която Бланкфайн смъкна наскоро – „той е опитен бизнесмен. Американците не завиждат на хора, които биват възнаграждавани за успеха“. Да оставим тези „дреболии“ и да се върнем на публикуваните наскоро имейли на Тим Гайтнър от времето, когато е бил шеф на Нюйоркския федерален резерв – част от системата на федералния резерв, но за разлика от централната банка, почти неподлежащ на какъвто и да било контрол – един от скрижалите на неолибералната (или по американски, неоконсервативна) доктрина за божествената неприкосновеност на централните банки, в които носът на любопитния данъкоплатец нямал място.
В журналистическо разследване Дейвид Райли, журналист от Блумбърг Нюз, разкрива, че Нюйоркският „Фед“ на Гайтнър е бил използван от централната банка именно като таен канал за наливане на държавни пари в закъсалите покрай кризата с AIG банки. Друг типичен финансист и напоследък яростен критик на системата, Дилан Ратиган, нарича AIG „най-голямата (и все още неразследвана) застрахователна измама в света. Докато работниците, кредиторите и доставчиците на Дженерал Мотърс биват принуждавани от правителството да се съгласяват да „подстрижат“ своите договори, Гайтнър има нахалството да се позовава на „неприкосновеността на договорите“ между тези фирми [Голдман Сакс, Дойче банк и Сосиете Женерал] и AIG“. Работниците на Дженерал Мотърс и Форд обаче не избират своите финансови министри. Те само си мислят така, а всъщност ги избират точно колкото и генералните си директори. На изслушването на Гайтнър за скандалното „спасяване“ на AIG в комисията пред американския конгрес, конгресменът Марси Каптър директно се обръща към Гайтнър: „Много хора си мислят, че председателят на Нюйоркския Фед работи за правителството на САЩ. Вие всъщност работите за частните банки, които са ви избрали“.
Именно от тези частни банки, изброени по-горе, Гайтнър като добро момче изкупува „измислените“ договори на 100%, макар самите банки в този момент да са съгласни и на 40% от стойността на „суаповете“. Тези странни договори са вид застраховка, която „застрахователят“ изплаща, ако определена част от хората престанат да си плащат ипотеките (това и стана). В своята статия в сп. Форчън от септември 2008 г. Никълъс Варкейвър и Кейти Бенет обясняват, че общата стойност на тези „суапове“ в края на 2007 година е 55 трилиона долара, което е повече от целия годишен брутен вътрешен продукт на света (54 трилиона долара). Образно казано, ако всички държави бяха направили това, което е направил Гайтнър, целият БВП на света щеше директно да се излее в джобовете на банкерите, само защото са разменили помежду си някакви хартийки, на които пише: „аз ти дължа 55 трилиона и ако не мога да ти ги платя, ще фалирам и ще повлека света със себе си“. Това е абсурд и всеки нормален човек би им казал да си гледат работата, да фалират и да оставят банките на някой, който гледа какво подписва. Всеки нормален, но не и всеки държавник, хранен от същите тези банкери.
Персоналът на Гайтнър и външни адвокати правят всичко възможно да бъдат засекретени подробностите по тези операции.
По жалък начин администрацията на Обама се опитва да изкара, че Гайтнър „не е знаел“ (няма ли нещо ново да измисли някой най-после?). Телефонните разговори на Гайтнър показват обаче, че той е говорил средно по 10 пъти на месец с шефовете на Голдман Сакс, Дж. П. Морган и Ситигруп.
Мнозина смятат, че когато имейлите на Гайтнър по аферата AIG изтекат – а това ще стане, защото конгресмените се надяват да извлекат дивиденти от своя „поход в защита на данъкоплатеца“ – Обама ще го отвърже и след неколкомесечно слягане на прахоляка Гайтнър ще използва своя „златен парашут“ и ще заеме запазеното си място в някоя от банките, с които така активно е комуникирал. Това естествено може и да не се случи, ако Белият дом междувременно не измисли някаква нова „война срещу…“, с която да отвлече вниманието от големия обир. Тази формула работи безотказно от Фолклъндската война на Тачър, през Чеченската на Елцин, та до Антитероризма на Буш – и тримата с рекордно ниска популярност до момента, в който се развяват байраците и загърмяват бомбите.
Обирът обаче ще остане ненаказан – или поне ненаказан от държавата. Не може да бъде и иначе. През изминалата година в САЩ излязоха десетки книги за финансовата криза, в която неизменно се дискутира как така правителството е „проспало“ краха на банките и защо никой не е осъден. Всъщност, не е точно така – осъден беше един – Бърнард Мадоф, но просто защото беше крал от други богаташи. „Проспиването“ обаче е постоянната тема, много рядко в някоя от книгите се говори за явно съучастие на държавната бюрокрация, макар че то е от явно по-явно. Една от тези наскоро издадени книги е „Никой не искаше да чуе“ на Хари Маркопулос – човекът, който от 2000 г. непрекъснато изпраща сигнали до държавата за аферите на Мадоф, още когато последният е в зенита си. В свое телевизионно интервю от 8 март тази година, на въпрос на водещия защо държавната комисия по борсите не може да се справи с банковите измами, Маркопулос е пределно ясен:
„Първата причина е, че комисията е в плен на самия бизнес, който би следвало да регламентира. Те работят за Уол Стрийт, а не за нас, инвеститорите. Втората причина е, че там работят предимно юристи. Юристите не могат да хванат нас, финансистите. Ние винаги ще ги надхитрим.
Водещ: А защо не назначат финансисти? Защо назначават юристи?
Маркопулос: Защото юристите не могат да хванат финансово престъпление. Това е целта.
Водещ: Тоест, те го правят нарочно. Защо тогава не назначат сладкари например? Защо не назначат хора, които хабер си нямат от финанси?
Маркопулос: Защото те ще имат съвест. Сладкарите имат съвест – това е разликата.
Водещ: Добре, щом комисията си ляга с Уол Стрийт и никой не уволнен, при положение, че очевидно това е било огромна… грешка, каква организация би могла да промени нещата? Може ли конгресът да го направи?
Маркопулос: Не. Мисля, че само американският народ може да го направи. Не можем да вярваме на нито една от двете партии. Трябва някак да гласуваме и против двете и да ги изхвърлим.
Маркопулос не е радикал. Той е просто „инвеститор“. Ясно е обаче, че неговите виждания за изхода от кризата са също толкова осъществими понастоящем, колкото са шансовете на „третия“ кандидат в американската двупартийна система. Още нещо, по което ние сме задминали отдавна американците – при нас вече винаги печели „третият“, но не виждам от това да сме цъфнали и вързали.
А. Ванчев