Въпреки водената активна политика на социална справедливост Венецуела не престава да e една от страните в света с най-много убийства. Как да се обясни това постоянно насилие, на което правителството на Уго Чавес дълго време не обръщаше внимание, но което противниците му, вътре и извън страната, не пропускат да използват манипулативно?

ИСПАНСКИЯТ всекидневник Ел Паис рядко проявява сдържаност, когато демонстрира враждебното си отношение към „боливарска“ Венецуела. Ала понякога преминава всякакви граници: Каракас е кървящ град. Реки от кръв текат от неговите сгради, от планините му текат реки от кръв, от домовете му текат реки от кръв (…) [1].

Жителите на столицата, с които споделяме тези редове, избухват в смях, като се почукват с върха на показалеца по слепоочието. Независимо от това по тази гореща тема всички правят една и съща, макар и различна по сила, констатация: Изправени сме пред много сериозен проблем (Тулио Хименес, председател на комисията по вътрешна политика на Националното събрание). Под онзи мост там съпругата ми беше нападана два пъти за две години (бразилец от Движението на безимотните селяни, изпратен на работа във Венецуела). За хората, които живеят в бедните квартали, насилието е част от всекидневната им борба за хляб (жител на огромното предградие Петаре). Убиват дори полицаи с бронежилетки! А какво остава за нас… Боже мой! (работничка от далечния квартал Окумаре дел Туи). Почти няма семейство от нашата християнска общност, в което да няма убит. Много рядко се случва по време на молитва да не бъде засегната темата: тази седмица убиха еди-кой си… (отец Дидие Ейро, пастор в Петаре).

Вярно е, че с 48 убийства на 100 000 граждани през 2008 г. Венецуела фигурира в челната колона на шествието на страха. В Каракас тази бройка е по-голяма. Така при население на столицата 4,8 милиона за периода януари-септември 2009 г. бяха регистрирани 1976 убийства [2]…

Според опозицията отговорен за това е само един човек: Чавес. Пригласящите медии засилват кресчендото: При боливарската революция на президента Уго Чавес столицата на Венецуела се нареди сред градовете в света с най-много насилие [3]. Вицепрезидентът на Института за авангардни изследвания Мигел Анхел Перес не крие раздразнението си: Искат да ни накарат да повярваме, че несигурността е творение на чавизма… Това означава да забравим, че периодът между края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век беше ужасен: човек не можеше да си покаже носа на улицата!

За венецуелците полицията е напаст

И НАИСТИНА, през декември 1996 г., две години преди Чавес да дойде на власт, специализирано списание писа: Със средно осемдесет застреляни в края на всяка седмица, с всекидневни нападения в обществения транспорт, с очевидно задълбочаваща се бедност и в последна сметка с икономическата криза, която разяжда страната вече над петнадесет години (инфлацията е над 1000% годишно), от няколко години Каракас стана един от най-опасните, ако не и най-опасният град в света [4]. Изглежда обаче, че много малко хора си спомнят за това. В политическата борба забравата е страшно ефикасно оръжие.

В изборна година сме, отбелязва Перес [5]. В такива години кривата на т. нар. несигурност се устремява нагоре, разтягана до безкрайност от медиите, защото това е бойният кон на опозицията. Всеки понеделник сутрин пред моргата в Бельо Монте може да се види армията от репортери с камери и микрофони, втурваща се към близките на жертвите от последния уикенд (за предпочитане към облените в сълзи възрастни жени) с въпроса: Какво чувствате, госпожо?

Разпространявани от „неофициални“ източници, в обръщение са най-фантастични твърдения: Днес броят на убийствата (в страната) надхвърля 70 на 100 000 жители, лъже всекидневникът Ел Универсал (3 юни 2010). Венецуелците четат и усещат как пулсът им се учестява, при това най-вече на тези, които живеят в богатите квартали – „Алтамира“, „Пало Гранде“, „Ла Кастеляна“. Но за това отговорност носи и властта, защото пресцентровете на комисариатите на Корпуса за научни, съдебни и криминални разследвания бяха закрити, поради което сега няма никаква база данни на национално равнище, в която по единни критерии да се обобщават числата. Всеки би могъл да измисли „рекордна равносметка“, която да му е изгодна, без да рискува да бъде опроверган. И без никога да се анализират причините за явлението, а единствено ефекта.

Началото на ХХ век. Черно злато бликва от недрата на Венецуела. Безимотните селяни от Андите и от Равнините – саваната, която се простира докъдето ти видят очите – се втурват към градовете: Маракай, Валенсия, Маракаибо, Каракас. Там има работа, надници, малко изръсени трохички от „петролното чудо“. „Окупирани“, хълмовете и планините, обграждащи столицата, скоро биват населени. Строени с подръчни материали, изникват мизерни постройки без вода, без електричество, разделяни от пътечки, тесни улички, стръмни стълбища. Така възникват поясите на мизерията и на този терен на социална маргинализация се появява онова, което се нарича несигурност.

Нищо ново под слънцето, ви казват хората тук и там, като припомнят миналото: Открадвам ти чифт обувки, часовник, златна верижка, притиснат от нуждата, за да оцелея, да имам пари, да ям. Вид насилие, много различно от това, на което сме свидетели днес.

Денят е 25 май. Обичайна драма в „Петаре“: младеж е намушкан с нож и довършен с пистолетен изстрел, защото се опитал да защити свой приятел, впуснал се в препирня. Причината? Конфликтите между престъпници често възникват от дреболия. Обикновен шамар, обида и ето ти избухнала война. Свистят куршуми, струполясва се тяло – да речем на Ел Сапо. Убил го е Ел Пупило. Приятелите на Ел Сапо се събират. Залавят брата на убиеца. Кажи ни къде е Ел Пупило! Братът смутолевя, че не знае. Откос от автомат наказва неосведомеността му. Или чувството му за солидарност. Пътьом на гробището е изпратен и малкият Габиклей, на 4 години, който си играел наблизо.

Кои са обикновено жертвите в бедните квартали? Младежи на възраст между 15 и 25 години, бедни, мургави. Но ако… ти се случи да минаваш случайно и се озовеш насред престрелка, тогава – бум! Куршумът е за тебе! Най-добрият начин да предизвикаш убийството си е да се съпротивляваш: получаваш куршум в главата за един мобилен телефон. Причините за това явление всеки анализира по свой начин, както навсякъде по света: Бащата го няма, майката също, възпитава го бабата и детето кривва от правия път. Вината е на родителите! Домашно насилие, възпроизведена агресивност, струпване на хората…

Добре, но нека не увъртаме: Основният фактор е културологичен: венецуелецът е с буен нрав. Нищо подобно! Това, което става, е загуба на чувството за морал. Вече не се краде от нужда, а от порок Създаде се цяла скàла от ценности, в която мотоциклетът, девойката, която се вози отзад, броят на убитите, които имаш в сметката си, те правят значим. Още повече че алкохолът тече като река и оръжия има навсякъде. Това е вярно, но не бива да се забравя и телевизията, чието влияние е решаващо – с филмите с насилие, с желанията, които събужда чрез рекламата у хората да притежават всевъзможни неща. Още повече че бедността беше намалена, хората сега разполагат с повече пари отпреди и това открива повече възможности за престъпниците. Освен това законите ги щадят, а те знаят как да се възползват от това, оставят се да бъдат арестувани и на часа излизат от ареста!

Любопитен парадокс: в страна, в която за десет години бедността намаля от 60% на 23%, а крайната бедност от 25% на 5%, престъпността се развихря. Дали боливарското правителство не е направило опростенчески анализ, обясняващ насилието само с мизерията? Човек би могъл да си го помисли. Защото действайки много активно, с всички сили, и при това с успех, в осъществяването на социални програми в здравеопазването, образованието и задоволяването на населението с храни, то дълго време не обръщаше внимание на несигурността, за която се мислеше, че ще изчезне магически вследствие на постигнатия напредък.

Но какво прави полицията, ще попита човек. Както почти навсякъде в Латинска Америка, тя е част от проблема, а не от решаването му. Драмата ни, споделя г-жа Сорая Ел Ашкар, главен секретар в Генералния съвет на полицията, е, че ние имаме не една полиция, а… сто трийсет и пет! В тази страна с федерална, децентрализирана структура, наследена от миналото, всеки губернатор, всеки кмет разполага със собствен корпус за сигурност. Няма никакви единни правила с изключение на обучението, много често поверявано на бивши военни, които по правило създават по-скоро военизирани, отколкото професионални институции.

Наркотрафикът, организиран от колумбийците, нахлу в Каракас и в бедняшките му квартали

В КАРАКАС без координация действат пет общински полиции и тази на метрополията, като понякога дори се противопоставят една на друга поради политически различия. През април 2002 г. представители на три от тези полиции – на метрополията, на община Чакао и на община Барута – контролирани от кметове от опозицията, активно участваха в преврата срещу президента Уго Чавес.

Съобщение на цяла страница във всекидневника Ултимас Нотисиас (25 май 2010): губернаторът (чавист) на щата Ансоатеги оповестява своя „трети списък“ на уволнени служители от полицията на Ансоатеги (общо двайсет и пет полицаи) – за неизпълнение на служебни задължения (петнадесет), за сексуален тормоз (двама), за кражба (петима), за убийство (един). Репресивна, лишена от социална чувствителност и понякога замесена в престъпления и трафик, полицията е възприемана от венецуелците като напаст. До такава степен, че министърът на вътрешните работи Тарек Ел Айсами заяви неотдавна: Полицаи са извършители на 20% от престъпленията в страната. Това е причина г-жа Ашкар да заяви: С този модел, който е откъснат от обществото, без върху него да се упражнява надзор или вътрешен контрол, насилието няма да намалее. Само дълбока реформа, каквато предприемаме, ще позволи да гарантираме сигурността.

На 13 май, вече осъзнал сериозността на положението и предприел спешни действия, президентът Уго Чавес откри Центъра за обучение на полицаи към Националния експериментален университет по сигурността, имащ за цел да изгради Национална боливарска полиция. Нов подход, нови методи, нова философия: техническо обучение, но и събуждане на чувствителността към правата на човека и към нуждата от връзка между полицията и гражданите. Хиляда петдесет и осем неопетнени бивши служители на полицията на метрополията вече са подбрани и обучени и действат в бедния квартал „Катиа“. Първоначалните резултати от работата им са окуражаващи, като се наблюдава чувствително намаляване на несигурността. Други хиляда са на път да завършат обучението си. Отправен е призив към завършващите образованието си да се присъединят към новата структура, която след три години трябва да наброява трийсет и една хиляди служители. Това е и много, и малко, като се има предвид, че резултатът няма да е моментален.

В граничните щати паравоенните формации създават хаос, като увеличават насилието

ВРЪЩАМЕ СЕ в „Окумаре дел Туи“. Седнала на пластмасов стол, г-жа Соня Манрике, член на общинския съвет, отпуска ръце на коленете си: Сега причината, поради която млад човек може да те нападне, е дрогата! Седящият до нея Андрес Бетанкур прави гневна гримаса: Непълнолетни, въоръжени с тежки оръжия, по-големи от тях… От къде се взимат тези оръжия? Зад тях стоят мафиотски организации!

Деликатна тема… Според изследване, проведено през 2007 г., 4,2 милиона колумбийци живеят във Венецуела, след като са напуснали страната си, която днес мнозина наблюдатели представят не на шега като модел за… сигурност. В голямото си мнозинство те са честни и почтени хора, били са приети и приобщени [6]. Това означава, че към същността на проблема може да се подходи без никаква ксенофобия: насилието в Каракас е променило характера и обхвата си. Със съучастието на служители от различни подразделения на полицията и на националната гвардия трафикът на наркотици, идващ от съседната държава не само проникна във Венецуела (използвана като транзитна зона към Съединените щати и Африка [7]), но и разшири владенията си в Каракас и неговите бедни квартали: мащабен трафик, осъществяван от босовете; примамване на младежи аутсайдери чрез предлагане на евтин (и понякога дори безплатен на първо време) кокаин. Има чувствително увеличаване на употребата, потвърждава депутатът Хименес, и са налице обезпокояващи признаци за броя на засегнатите млади хора.

Именно те, след като са се отдали на порока, правят обири, крадат, нападат и понякога убиват, за да си набавят „дрогата“, към която са се „пристрастили“. Именно те препродават, занимават се с контрабанда и накрая получават куршум в главата, защото не са имали пари да се разплатят навреме с доставчика си. Именно техните банди воюват за контрола на цели зони… Убийствената логика на внесените отвън мрежи за разпространение и борбата за „територия“ са причината за много от труповете, които привличат интереса на вестниците, споделя един от събеседниците ни.

Дали това е спонтанно явление, свързано с експанзията на транснационалната престъпност, която, като се приспособява към обстоятелствата и като се възползва от откриващите се възможности и от човешката уязвимост, засяга както Бразилия (във фавелите на Рио де Жанейро), така и Централна Америка и най-вече Мексико? Може би. Само че…

Опозицията и медиите ликуват всеки път, когато на базата на съмнителни разкрития [8] или на свидетелства на предполагаеми бивши партизани със скрити лица, наричани с псевдоними, Вашингтон и Бо¬гота отправят обвинения: Ръководителите на колумбийските „наркопартизани“ се намират във Венецуела. За сметка на това се пази целомъдрено мълчание по разкритията, направени с открито лице от Рафаел Гарсия, бивш ръководител на разузнавателната служба на колумбийската политическа полиция – Административното управление за сигурност. След като бе арестуван, той призна за съществуването на връзка между тази институция и крайно десните паравоенни, които са главни действащи лица в наркотрафика. Той потвърди също така, че бившият шеф на Административното управление за сигурност Хорхе Ногера се е срещал през 2004 г. с ръководители на паравоенни формирования и с представители на венецуелската опозицията с цел да бъде разработен план за дестабилизиране и за убийството на Чавес.

Отдавна се знае за присъствието на паракос (паравоенни) в граничните щати Тачира, Апуре и Сулия. През 2008 г. бившият генерален директор на Дирекцията за разузнаване и превенция Елиесер Отайса изнесе данни за присъствието на двайсет хиляди [от тях] на цялата територия на страната, [където те] извършват престъпни деяния, свързани с отвличания, с наемни убийства (sicariato [9]) и с трафик на наркотици [10]. Проникването се задълбочава. Онова, което венецуелският печат скрива, беше разкрито на 31 януари 2009 г. от излизащия в Богота всекидневник Ел Еспектадор под заглавие: „Черните орли отлетяха за Венецуела“ [11]. След като пътува из щата Тачира, журналистът Енрике Вивас разказва как тези групировки са успели да създадат нелегални структури и са се превърнали във власт, която контролира почти всичко, като предлага дори застраховки „Живот“. Такава услуга не се предоставя обаче на членове на Обединената социалистическа партия на Венецуела. Някои от тях бяха избити през февруари и март 2010 г.

С помощта на регионалната полиция в Сулия, под покровителството на опозиционни губернатори, паравоенните, като използват насилие или заемат пари, установиха контрол над някои квартали на Маракаибо и над народната търговия на пазара Лас Плайитас. Ето заключението на един наблюдател: Властите в Сулия организират много мними срещи на селяни. Голяма част от тях пристигат от Колумбия и… не се връщат обратно.

Отиваме още по-навътре във Венецуела, в щата Баринас… Местен жител (пожелал да остане анонимен) споделя: Тук никога не е имало толкова много колумбийци. Те купуват, наемат. Ако възникне проблем, помагат с пари на хората. Действат като бразилските „наркос“. И насилието избухна, като почти се изравни с това в Каракас. Но нима то не би могло да бъде дело на венецуелци? И в какво се състои разликата между престъпниците, без значение дали са родом от съседната страна, и паравоенните? Преди колумбийците не се настаняваха в този район. Отиваха в Каракас, за да търсят работа. И тук никога не е имало толкова много наемни убийства, кланета, отвличания…

На 23 април 2007 г. в хода на разследването във връзка с отвличането на индустриалеца Николас Алберто Сид Соуто полицията в щата Кохедес арестува банда, ръководена от бившия шеф на Колумбийските обединени сили за самозащита Херсон Алварес, който на теория е „демобилизиран“, но е станал финансист на „Черните орли“. През март 2008 г. в Сулия Корпусът за научни, съдебни и криминални разследвания арестува паравоенния бос наркотрафикант Ермагорас Гонсалес. В него намират служебни карти от Дирекцията за разузнаване и превенция и от Националната гвардия. На 19 ноември 2009 г. в Маракаибо е покосена от куршум г-жа Магали Морено, наричана още „Перлата“, която е бивш член на Колумбийските обединени сили за самозащита и е известна с връзките си с Административното управление за сигурност, с офицери от колумбийската армия и с висши представители на властта в тази страна.

Мнозина бият тревога. Понякога се отчитат извънредни нива на несигурност, споделя с безпокойство г-жа Гуадалупе Родригес от координационния център „Симон Боливар“ в крепостта на „чавистите“ в квартала „23 януари“. Това прилича на политика на дестабилизиране. Според Перес, който следи отблизо този проблем, Каракас днес е като Меделин през 80-те години на миналия век. Същият начин на действие. Тъмни интереси създават несигурност, за да се роди една пара-държава.

Банди от престъпници или стратегия за дестабилизиране?

МОЖЕ ли да се говори, размишлява пред нас венецуелски дипломат, за проникване на пета колона? До каква степен може да се твърди, че има план, ръководен от чужбина? Той знае, че тази теза е опасна. Наясно е как неизбежно би се разтълкувало подобно изобличаване: притиснат от „разкритията“ за съучастието си с „терористите“ от Революционните въоръжени сили на Колумбия (ФАРК), Чавес измисля идеалната димна завеса – „заговорът от чужбина“, за да отвърне на удара на противниците си, от една страна, и да за прикрие провала си при бума на несигурността, от друга.

Но съвсем близо до Каракас в чифлика Дактари през 2004 г. са арестувани сто и шестнайсет колумбийски паравоенни, които са подготвяли акция за дестабилизиране и за убийството на венецуелския държавен глава. Няколко дни преди референдума на 2 декември 2007 г. в квартал Ла Вега са извършени други арести [12]. Според събраните свидетелски показания колумбийци купуват къщи в бедните квартали „Ла Вега“ и „Лос Текес Петаре“, отварят ресторанти и барове, където продават дрога под масата, опитват се да сложат ръка върху легалните и нелегални развлекателни игри, върху залаганията за надбягвания с коне, върху проституцията, върху предприятията и таксиметровите кооперации, дават заеми на нуждаещи се от пари със 7% процента лихва без никакви поръчители, предлагат закрилата си (която е препоръчително човек да приеме) срещу заплащане …

Наблюдаването на случващото се близо до границата в Апуре и от известно време в Тачира помага да се разбере скритата логика на събитията. Паравоенните са предизвикали там хаос, увеличавайки броя на насилническите действия, убийс¬твата и отвличанията. От известно време разпространяват листовки в селищата със следния текст: С нас вече няма да има наркотици, престъпност и проституция. Предизвикват паника и след това се представят за спасители. Съвсем основателно е това да предизвиква подозрения за грижливо подготвена стратегия.

Получил уверение, че няма да бъде цитиран, висш служител доверява: Струва ми се, че на върха има подценяване на опасността. Продължава да се говори за престъпни банди, а всъщност сме изправени пред организация, за да не кажа окупационна армия. Преувеличение ли е това? Може би… Опитът от американските машинации „срещу подривната дейност“ в региона не улеснява задачата на тези, които се опитват да разплетат кълбото от проблеми: дали става дума за предприемачи на насилието без истинска политическа принадлежност или за стратегия за дестабилизиране?

Засега, освен в някои бедни квартали като „23 януари“, „Гуаренас“, „Гуатире“, които, бидейки силно политизирани и с десетки години организационен опит зад себе си, успяват да контролират „територията“ си, действащите лица в обществената сфера изглеждат обезоръжени. Общинските съвети все още не са достатъчно развити и нямат набито око, с което да засичат тази тенденция, заключава бразилец, който работи в щата Баринас със селяните. Като споменава червените и още по-червени квартали (rojos-rojitos), Анибал Еспехо прави подобна констатация: Хората разбират… но още нямат нужната политическа зрялост, за да се противопоставят на такова предизвикателство.

На 13 април 2002 г., два дни след като президентът беше свален от власт, масова протестна вълна, тръгнала от бедните квартали, принуди превратаджиите да отстъпят и върна Чавес на власт. В случай на нов опит за държавен преврат с помощта на въоръжени и добре организирани паравоенни в бедните квартали нов 13 април вече няма да бъде възможен, с тревога споделя интелектуалецът Луис Брито Гарсия. Перес не гледа толкова надалеч. Той просто констатира: Подклаждан, за да не кажа подкрепян от медиите, хаосът, създаден от тези престъпни групировки обслужва интересите на десницата. Колкото повече убити има, толкова повече гласове печели опозицията.

LE MONDE DIPLOMATIQUE

- Превод Методи Кръстев

Бележки под линия

[1] „Caracas. Una guerra sin nombre“ (Каракас. Война без име), El País semanal, 18 април 2010.

[2] „Положението на човешките права във Венецуела. Годишен доклад октомври 2008-септември 2009 г.“, Венецуелска програма за образование и действие в сферата на човешките права, Каракас, декември 2009.

[3] „Caracas, la cité de la peur“ (Каракас, градът на страха), L’Express, Paris, 28 май 2010.

[4] Raids, № 127, Париж, декември 1996.

[5] Парламентарни избори ще има през идния септември.

[6] 520 000 от тях са получили венецуелско гражданство, 200 000 имат статут на бе¬жанци, 1 милион са получили статут на „пребиваващи“. Останалите са „нелегални“. И продължават да прииждат всеки ден…

[7] Това не превръща Венецуела в „наркодържава“, както се опитва да внуши Вашингтон, защото в такъв случай именно САЩ, поради неспособността си да контролират границите си (вътрешният им пазар на забранените от закона наркотици надхвърля 60 милиарда долара – на цени на дребно), се класират на първо място сред тези престъпни държави. Според Националното бюро за борба срещу наркотиците от началото на 2010 г. венецуелските власти са заловили на територията на страната около двайсет и осем тона наркотици. На 13 юли в САЩ бяха екстрадирани трима наркотрафиканти, сред които Карлос Алберто „Бето“ Рентерия, шеф на колумбийския картел „Норте дел Вале“ (заловен в Каракас на 4 юли), над когото тегне заповед на Интерпол за задържане.

[8] Вж. „Колумбия, Интерпол и киберпартизанинът“, Монд дипломатик, юли 2008.

[9] От sicario – наемен убиец.

[10] Ultimas Noticias, Каракас, 6 март 2008.

[11] „Черните орли“: реформирана групировка след демобилизирането на паравоенните, извършено през 2005 г. в рамките на оспорван закон, наречен „Справедливост и мир“.

[12] Vea, Каракас, 17 април 2008.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Warning: Use of undefined constant WSFL_TTL - assumed 'WSFL_TTL' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/bezlogoc/public_html/wp-content/plugins/all-in-one-seo-pack-pro/all_in_one_seo_pack.php on line 40

Warning: A non-numeric value encountered in /home/bezlogoc/public_html/wp-content/plugins/all-in-one-seo-pack-pro/all_in_one_seo_pack.php on line 40