Две години подред ми се беше наложило да пропускам Булгаконовете, по технически причини. Този обаче съм твърдо решил да не го пропускам. Тези петък, събота и неделя няма да съм в София.

Не само защото е в Балчик, а пък не съм имал време да ида на море от години. А най-вече за да видя отново събрани на едно място сродните ми души. Откачалки и кукута, светли умове и души, живеещи колкото на този свят, толкова и на легион други. Тихичко клокочещ казан от творчество и потреблението му, от мнения и съображения, от мечти и визии.

София е един гигантски, прашен, инфарктен и бетонен мегаполис. Гигантска машина, работеща на бързи обороти. Храни те, но и те изпилва. Не си ли дадеш почивка, рискуваш да се счупиш. И механизмът мигновено да те замени и изплюе към бунището, равнодушен към съдбата ти. А изплюе ли те веднъж, трудно се вграждаш отново, трудно намираш прехрана… Затова почивката е необходимост.

Е, морето може да бъде някаква почивка, дори само по себе си (въпреки че напоследък е по-бетонено и от софийските панелни гета). Наслаждаване на красотата му, печене на плажа, къпане нощем, сън под звука на прибоя… Но това рядко е достатъчно, само по себе си. Може да ти даде желанието да не се връщаш никога повече в София, но не това е идеята.

Така наречената развлекателна инфраструктура също може да помогне да си починеш, ако си подходящият тип човек. Алкохол и мезенце на корем и пикочен мехур, дискотеки, разни водни пързалки и подобни. Ако си по-паралия – собствен летен апартамент или скъп хотел, луксозна лапачка и пиячка, бингота и рулетки, асортимент кеф на прахчета или в спринцовки, неглиже руум сървис с консумация, джетове въпреки забраните. За още по-паралиите – собствена къщичка в охраняваната зона, ексклузивни яхти, манекенки по каталог… Уви, за други типове хора развлекателната инфраструктура засега не предлага кой знае какво. Поне не постоянно.

Затова е и толкова ценно, когато го предлага. Ол-инклузив хотел с простонародни цени, и хора, които толкова могат да си позволят. Защото в София (или откъдето са) вместо да мислят как да направят пачката, обикалят книжарниците с раница книги на гръб, или творят нещо, което помага на другите да издържат по-дълго в голямата машина, без да изгубят себе си. Идеалисти, които се грижат да натрупат не от това, което се притежава, а от това, което си.

Това са хората, част от които съм избрал да бъда. Дали по най-добрия начин, надали някой знае. Но съм отстоявал избора си неведнъж, и се надявам да успея да го отстоявам до края. Защото предпочитам да съм от, сред и с такива хора. Не от, сред и с тези с яхтите и манекенките по каталог. Много глупаво ли звучи? Ами, такъв съм, глупав. И надали ще поумнея.

Затова и отивам на Булгакона. И пожелавам на всеки, който също предпочита тези хора пред онези, да може да си позволи да го посети – сега, или догодина, или по-нататък. Там не се случват чудеса. Не кацат марсианци. И определено никой не раздава торби с пари.

Но за тези, които искат да бъдат такива хора, си струва.