През 2004 група студенти в Университетския колеж в Лондон провеждаха кампания за солидарност с Венецуела. Сред организираните от тях дейности беше дискусията за образователната реформа на Боливарската революция с венецуелския начален учител и педагог Оскар Негрин. Той започна с думите: „Във Венецуела днес се опитваме да сменим езика, на който преподаваме на децата: вместо да ги караме да запаметяват абстрактни изрази, ние ги учим на най-важните думички за тях – „мама“, „мир“, „Чавес“.“ Настръхнах. В съзнанието ми нахлу спомен от първи клас. С другарката Тонева репетираме училищен концерт. Кара ме пред всички да хвана ръката на майка ми и да кажа стихотворение. Последните стихове: „…най-добрата майка на света,/ Партията-Героиня“. Аз не знам коя е Партията. Знам обаче, че най-добрата майка на света е моята. Простичко моля учителката да смени сценария. След миг напрегната тишина тя ми дава друго стихче, а след година с облекчение ни кара да забравим званието „другарка“ и да я наричаме „госпожица“. Обратно в Лондон, бързо излязох от залата. Негрин и другите студенти видяха гърба на детето от класната стая през 1988; на момичето от барикадите и сините митинги, скачало, защото „кой не скача е червен“. Докато вървях по коридора, в мен се бореха доволството, че съм запазила позицията си, и опасението, че съм отсъдила преждевременно…

Днес, пет години по-късно и след година теренно изследване на образователната система във Венецуела, вече знам колко повърхностно е било доволството ми и колко оправдано – опасението. Прилики между Източна Европа и Латинска Америка има. Те обаче съвсем не са между държавния социализъм и новата вълна на социализъм на ХХІ век. Паралелни са съдбите ни на народи в периферията на могъщи империи. Сходно е усещането за немощ пред Великите сили; за ядно безсилие пред местните елити, които обслужват техните интереси; за етнически малцинства, произволно стегнати в нескопосни национални образувания. Близка е и действителността под ударите на „меката сила“ на новите транснационални организации в публичния и частния сектор. Опакована красиво като „демокра(тиза)ция“, „гражданско общество“, „човешки права“, „местно развитие“, матрицата на големите надежди на народите ни е „пакетирана във Вашингтон“. Тя ни се предлага с обещанието за живот в консуматорския рай на западните общества. Разликата обаче е, че докато след Втората световна война в Източна Европа владее „социализмът“, в Латинска Америка с няколко временни и едно вечно изключение владее „демокрацията.“

Да се правят аналогии между социалната демокрация на Чавес и тоталитарните общества в Източна Европа е лесно най-вече за представителите на венецуелската опозиция. Студенти и активисти, спонсорирани от международни организации, кръстосват Западния свят в поход срещу така наречената диктатура на Чавес. В бившия социалистически блок те са безусловно подкрепяни от бивши дисиденти и стожери на демокрацията като Вацлав Хавел и Лех Валенса. Дали обаче през 80-те е било позволено на Хавел или Валенса да пътуват свободно, да издават своите трудове и да държат своите речи? Дали сценаристът е можел без разрешение да направи премиерата на сборник есета като Силата на безсилните в луксозна книжарница в шопинг мол в Прага, сред хапки с пастет от сьомга и шампанско? Дали за същата премиера синдикалистът е можел простичко да долети от Гданск и да държи реч срещу правителството пред събрани стотина дисиденти, без милицията да арестува всички присъстващи?

Сценарият не е случаен: заимстван е от премиерата на сборника Тоталитаризмът на ХХІ век, целящ да покаже Чавес като диктатор. Той е публикуван през 2009 година от преподаватели в държавни университети. На разточителния прием те заявяват на всеослушание, че живеят в тоталитарна държава без свобода на словото. Полиция не присъства: нито тогава, нито по-късно. Книгата е един от десетки томове срещу управлението на Чавес, продавани свободно в книжарниците в страната. Не е случайно обаче и местоположението на събитието. Молът El Paseo е в столичния квартал „Лад Мерседес“, свързващ богатите части на Каракас. На юг той граничи с хълмове, където се ширят разкошните жилища на предимно белия икономическия елит. На изток се простира Чакао: община-бастион на опозицията, където медии и международни корпорации намират „убежище“ в няколко добре охранявани квадратни километра. Чужденци и венецуелци от средната класа рядко излизат от този елегантен оазис. Но не е и нужно да „слизат“ в западната част на града, където са държавните институции. След подписването на Вашингтонския консенсус през 80-те публичният сектор се свива до неузнаваемост за сметка на частните услуги, достъпни предимно за елита на петролната държава.

Отвъд описания малък рай се простира светът на обикновените венецуелци. В Каракас те живеят натъпкани в грозни панелни блокове, пред които бледнеят и тези в бившия соцлагер, или в така наречените barrios. Бариото е испаноезичният аналог на бразилската фавела: квартал, където е концентрирано крайно бедно население. Създадени набързо около петролния бум в страната, бедните квартали на големите градове се разрастват стремглаво след 70-те. Ръчно издигнатите тухлени колибки започват обикновено в подножието на стръмен хълм и водят нагоре през главозамайващ лабиринт от тесни улици и стълби. Дошли за да се възползват от предполагаемите нови възможности за работа и социална мобилност, потомците на индианското население и бившите африкански роби издигат за десетилетие съоръженията на петролната индустрия и бетонните градове. След този подвиг, те са отзовани – остават без работа, концентрирани в периферията на същите тези градове-чудовища, извън обсега на публичните услуги и построената от самите тях инфраструктура. Дисквалифицирани от специализирания пазар на труда в една рентиерска държава, издържаща се основно от износа на суров петрол, те остават в бариото: един отделен свят с различна логика. Дали това е органичната логика на човешките общности извън оковите на държавна регулация, или тази на „джунглата“, тоталния произвол и чистото насилие, е спорен, често твърде идеологизиран въпрос. Факт е обаче, че вникването в тази логика засега се оказва единствен ключ към интеграцията на милионите мизерстващи жители на страната.

Да се говори за Боливарската революция и Чавес, без да се вземе предвид това огромно класово и етническо разделение е безпредметно. Нещо повече: политическата фигура на El Comandante е симптом на това разделение. През 1998 Чавес не е социалист. Той опитва да се хареса на политическия елит в страната. Класовата му принадлежност и смесеният му етнически произход обаче му навличат единствено презрение. Наред с това, при опита му за преврат през 1992 и избора му за президент през 1998, той не е припознат като кандидат на цялата венецуелска левица. Военен, религиозен и националист, той събира в себе си три от най-омразните й символи. Членовете й са изправени пред нож с две остриета: да изберат този нов месия, или да продължат неравната борба с „демократичния“ двуполюсен модел отпреди 1998.

Венецуелската левица е репресирана не само при диктатурата на Маркос Перес Именес през 50-те. В новия „социален договор“ от 1958, наречен Пакт „Пунто Фихо“, християндемократите (COPEI) и социалдемократите (AD) запазват незаконния статут на борилата се редом с тях срещу диктатора Комунистическа партия (PCV). През 70-те Комунистическата партия се връща в политическия живот. Фрагментирана след десетилетия в нелегалност, тя е безсилна срещу антисоциалните политики на AD и COPEI, поели сигурен път към приватизацията на здравеопазването, образованието, а и на самата петролна промишленост. Появата на Чавес е нов повод за разкол: в предизборната кампания от 1998 коалицията на президента – Движение на петата република (MVR) – е напусната от различни леви фракции. Символически най-значимо е ядното оттегляне на Движението за социализъм (MAS), основано от Теодоро Петкоф. Венецуелец от българо-полски произход, Петкоф е противоречива фигура. Преди узаконяването на комунистическата партия той е сред идеолозите и водачите на венецуелската левица. Известен с радикалната си дейност като партизанин-комунист, той се разграничава от партията с книгата си Чехословакия: социализмът като проблем, заклеймяваща Пражката пролет от 1968. По-късно Петкоф изневерява на левицата с дейността си като министър на координацията и планирането в правителството на COPEI: в средата на 90-те той подписва договор с МВФ и тласка Венецуела по пътя на нео-либералните реформи.

Разделението между Движението за социализъм и Комунистическата партия не е само на символно ниво – то бележи схизма на две различни виждания за левицата, за които говори и Петкоф в книгата си Двете левици: социалната демокрация на Бразилия, Аржентина и Чили, срещу демократичния социализъм на Венецуела, Боливия и Еквадор. Това, което Петкоф и други като него премълчават обаче, е че субект на първата левица е образованият пост-колониален елит, който се бори да превъзмогне вечния си комплекс за „изостаналост“ от Европа и САЩ. Субект на другата левица е индо-африканското население на Латинска Америка. Социалистическият проект на Чавес и Моралес им помага да осъзнаят и да се противопоставят на факта, че всички те са презирани от елитите и от векове са насилвани да се впишат в един идеал, който им е чужд.

Това разделение във венецуелската левица се очертава с кървава яснота през 2002. През месец април опозицията извършва преврат с финансовата подкрепа на правителството на САЩ и моралната подкрепа на венецуелския елит, в това число и левите движения, застанали срещу Чавес. Населението на Венецуела не позволява техния президент да слезе от власт. Дни на протест и човешки жертви принуждават самоназначеното служебно правителство на опозицията да сдаде властта. Опозицията не признава неуспеха си. При следващ опит да свалят Чавес от власт, те провеждат ефективен саботаж на петролната индустрия: над петнайсет хиляди инженери, техници, мениджъри и администратори напускат държавното предприятие Венецуелски петрол (PDVSA). Венецуела остава със седмици без единствената си валута на световния пазар. Спечелил безусловната подкрепа на народа обаче, в този момент Чавес е припознат и от редица социално ангажирани интелектуалци и активисти не само във Венецуела, но и по целия свят.

Да се мислят за чисто популистки реформите, предприети в Боливарската република – новото име на Венецуела, дадено от Конституцията от 1999 – е опасно лесно. Наречени misiones, новите социални политики на правителството дават решение на крещящи проблеми на венецуелското общество. Чавес прави масов достъпа до здравеопазване, образование, спорт, и създава облекчения за самотните майки и специални услуги за хората с увреждания. Бойкотирани и саботирани от елитите обаче, тези услуги остават като пожелание за един възможен по-добър свят: светът на Боливарската революция и нейния харизматичен лидер. Последният подклажда ентусиазма на социалната утопия, но и държи да покаже ясно, че падането му от власт ще постави край на мечтите за еманципация и нов хуманен социален ред.

Успехът или провалът на Боливарската революция обаче далеч не зависят само от президента. Венецуела е благословена с разкошен климат, плодородна земя и огромни залежи на петрол. Тази благословия е и най-тежката орис на народа й: тя създава невъзможност за обикновения венецуелец да осъзнае достойнството и смисъла на собствения си труд. Живеещи в абсолютния минимум на потребностите си, болшинството венецуелци доскоро са напълно подвластни на манипулация от икономическия елит. В „социалистическа“ Венецуела човек разбира що е то консуматорско общество повече дори отколкото в „комунистически“ Китай. В новата си социалистическа стратегия хората с Чавес влизат в неравна борба. Те се борят не само срещу маргинализацията на населението. Нагърбват се да върнат вярата на венецуелеца в достойнството и автономията на потъпквания народ. Противопоставят се на насадената от комерсиалните медии представа за бързата социална мобилност и консумацията като единствен признак на смислен живот.

Понякога, когато чувам за поредното „поклонение“ на Чавес пред Путин или просто слушам безспирната му реч по телевизията, елитарното ми възпитание несъзнателно ме приближава до венецуелския елит: до хората, които примират от ужас, че това е политикът, който ги представя пред света. После бързо си давам сметка за две много простички истини. Първо: независимо от противоречията на венецуелския социализъм, той е ненадминат в стремежа си да изобличи именно тези фалшиво създадени неравенства не само между хората на един и същ народ, но и между различните народи: нещо, от което и ние българите много се оплакваме. Второ: Венецуела днес е демократично и свободно общество повече, отколкото при предишния режим на репресивната елитарна „демокрация“. Затова, ако вярваме в демокрацията, трябва да вярваме и в Чавес. А ние вярваме във властта на народа, или не? Нали затова скачахме по митингите в „зората на демокрацията“?

* Материалът е публикуван в списание „Искам“