“За резултатата от общуването съдим по поведението на участниците – същите разбират или не разбират говорещите. Намерението, с което говорещият казва нещо на някого, се нарича комуникативно намерение („комуникативен“ идва от „комуникация“ – латинската дума за общуване). Резултатът от осъществяване на намерението наричаме въздействен резултат.

Когато изясняваме кои са участниците в общуването, къде общуват, защо общуват, за какво говорят, ние описваме ситуацията на общуване. Текстът, който е уместен за ситуацията на общуване, а общуването чрез него успешно“.

Това е откъс от учебник по български език за пети клас (урок „Речева ситуация и текст“, т. „Успешно общуване“).

Само от него можем спокойно да разберем защо общуването на българските ученици с българското училище е НЕуспешно.

Защо училищата култивират главно две категории ученици – неграмотници и зубрачи.

Мислещи хора ли?

Забравете!

Достатъчно е един малчуган да учи една година по гореспоменатия учебник (ох, да беше само той!), за да му закърнеят всякакви мисловни способности.

И не ми говорете, дървени теоретици, които гледате училището през далекоглед, за това как учителят имал възможност да интерпретира материала, да го представи така, че децата да имат полза от него.

Дрън-дрън!

Както и да въртиш, както и да сучеш горното, дори и да стане малко по-разбираемо за петокласника (дали?), от информацията, съдържаща се в него, няма до има никаква полза.

Защото по зародиш тази информация е безполезна.

И в такъв случай пред малкия човек има два пътя.

Или да назубри текста, или – ако е по-умен – да отиде да рита топка.