В брошурата си „Невидимият комитет“ се е постарал да ни покаже как всеки специализиран сектор на познанието констатира по свой начин катастрофата, в която са ни насадили.

Психолозите атестират тревожния феномен на разтваряне и обезличаване на личността, на една прогресираща генерализация на депресията, която се дублира от увеличаващия се брой точки на преминаване към „безумни“ акции.

Социолозите ни сочат кризата във всички социални отношения, имплозията-рекомпозиция на семейството, на двойките и на всички традиционни връзки, разпространението на вълните на масов цинизъм, които карат социолозите да поставят под съмнение дори съществуванието на самото „общество“.

Икономистите от новия клон постаутистична икономика са се заели да докажат несъстоятелността на аксиомите и претенциозността на „икономическата наука“.

Еколозите не е необходимо да ни отпращат към събраните данни и факти, за да очертаят констатацията и размерите на природната катастрофа.

Възприемана от специалистите „оптимистично“, катастрофата се превръща в множество „проблеми“, поддаващи се, според тях, на „решаване“ или поне на „управление“, поради което светът може да продължи спокойно своя марш към… пропастта.

Обратно на „специалистите“, Невидимият комитет счита, че водовъртежите, които вълнуват повърхността и увличат настоящето към дъното, произлизат от едно тектонично разкъсване в най-дълбоките пластове на днешната цивилизация. Това вече не е „общество в криза“, а състояние на един свят, който си отива. Тоталитарните акценти, които овоняват епохата, националният пожар от ноември 2005 г. и рядката решимост на някои други движения – всичко това свидетелства за една крайно напрегната ситуация. За едно напрежение, чиято формула е: Ние възприемаме интуитивно планетарния обхват на катастрофата, но нямаме никакви средства, за да ѝ се противопоставим.

„Идващият бунт“ се опитва да изтръгне от всяка специалност частта от истината, която се съдържа в нея, преминавайки през седем кръга, които разбира се, ще се умножават и разширяват. Това са Азът, социалните отношения, трудът, икономиката, мегаполисите, средата, в която живеем и накрая – цивилизацията. Да се изтръгне от тези проблеми истината най-често означава: разрушаване на стълбовете на епохата. В разгледаните седем кръга, във всяка от седемте области, се оказва, че полицейщината е единственото решение и изход, който предлагат господарите на съществуващия ред. И залогът на всеки избор – за президент или парламент – се свежда до отговор на въпроса кой ще има привилегията да упражнява терора; дотолкова вече политика и полиция са станали синоними.

„Идващият бунт“ ни изважда от трите десетилетия, през които не преставаха да предъвкват, че „не можем да знаем предварително от какво и от кого ще бъде извършена революцията, че не можем нищо да предвидим“.

По същия начин, по който Бакунин прокламира тактиката на превръщането на империалистическата война в гражданска, а нея – в Социална революция и формулира лаконично програмата на Комуната в Лион през септември 1870 г., а Бланки успя да планира ефикасната барикада шест месеца преди Парижката Комуна, по същия начин ние можем да определим кои пътища водят вън от кръговете на съществуващия ад и кои днес са неизползваеми. Следователно, едно определено внимание на техническите проблеми на бунта не липсва в брошурата.

Всичко, което можем да кажем тук, е, че тя съсредоточава мисълта ни около поемането на самоуправлението от народа на всички нива, към физическото блокиране на икономиката и премахването на полицията…

От Издателството

Под какъвто и ъгъл да гледаме, настоящето се намира в безизходица. И това не е най-малкото му достойнство. На тези, които искат непременно да живеят с надеждата, то ограбва всякаква опора. Тези, които претендират, че притежават решенията, биват опровергавани ежеминутно. По подразбиране всичко върви от трън та на глог. „Няма бъдеще!“ е мъдростта на една епоха, която, под звуците на измамата и самоизмамата, приема, че всичко е напълно нормално. Епоха, която е достигнала нивото на съзнанието на първите пънкари.

Сферата на представителната демокрация се затвори в себе си. От ляво и от дясно, еднакви нищожества заемат пози на жреци или се правят на девственици. Това са същите шамандури, които сменят речите си според това дали са на власт, или в опозиция. Тези, които все още гласуват, създават впечатление, че нямат други намерения, освен да предизвикат експлозия в урните със своя вот на абсолютен протест. Започват да отгатват, че гласуват в действителност против самото „всеобщо избирателно право“. Всички, които фигурират в бюлетините, са на светлинни години от висотата на задачите, които днешната ситуация поставя. Дори със самото си мълчание, населението изглежда безкрайно по-зряло от всички клоуни, които се карат и бият за гласовете му, за да го управляват и да се облагодетелстват. Всеки полуграмотен наследник на емигранти от бившите колонии е по-мъдър в словото си от всеки от нашите така наречени ръководители с техните кухи фрази и декламации. Винтът на капака на социалната тенджера е затегнат до крайност, докато в същото време отвътре налягането продължава да се покачва. Излетял от Аржентина, призракът на „Всички заедно срещу властта!“ започва сериозно да тревожи нашите държавнически „глави“!

Пожарите от ноември 2005-та г. все още хвърлят отблясъци върху съзнанието на всички ни. Тези първи огньове на радостта са кръщението на едно десетилетие, изпълнено с обещания. „Приказките от 1001 нощ“ на медийните Шехерезади за „Предградията против Републиката“, ако и да влияят все още, са лишени от силата на истината. Пламъците на бунтовните огнища стигнаха до центъра на градовете, макар и да бяха методично и педантично премълчавани. Цели улици в Барселона горяха в знак на солидарност, без никой да научи за това, освен обитателите им. И дори твърденията, че пожарищата са угасени, не са верни! Сред обвинените за тях могат да се забележат всякакви профили – обединени от омразата към съществуващото общество, независимо от класовата им принадлежност, от расата или кварталите. Новото не е в „бунта на предградията“, което не беше новина и през 1980-та година, а в разрива с установените форми и норми. Атакуващите не слушат никого – нито по-старите си братя, нито местните сдружения, които трябваше да управляват „нормализацията“. Никакъв „SOS“ расизъм не може да развие своите ракови метастази в зреещите събития, на които единствено медийната Омерта, фалшификацията и умората се опитват да играят спирачка. Цялата тази серия от нощни удари, анонимни атаки, страст към разрушението без фрази, успя да отвори максимално пропастта между политиците и отрицанието на политиката.

Никой не може честно да отрече очевидния заряд на тази атака, която не формулира никакви искания и няма друг апел освен ЗАПЛАХАТА. Трябва да бъдеш сляп, за да не видиш всичко, което означава това решително отрицание на политиката; или да не знаеш нищо за автономните движения на младежта от последните 30 години. Те станаха първите жертви на бакалското „общество на консумацията“, което не заслужава повече уважение от паметниците в Париж от края на „Кървавата неделя“ (разгрома на Комуната и разстрелите пред стената в гробището на Пер Лашез през май 1871 г.)

Вече няма да има социално решение на настоящата ситуация! Първо, защото цялата смес от социална среда, институции и индивидуални мехурчета, които по навик продължаваме да наричаме „общество“, няма консистенция и второ, защото вече не съществува език за общ експеримент. Богатствата не се делят, ако не споделяме един общ език. Бяха необходими половинвековни идейни борби около Просвещението, за да се стигне до спойката на мисълта за възможността на Френската революция и още един век работнически борби, за да се роди от планината мишката на прословутата „Социална държава“. В борбите се създава езикът, с който се формулира новият ред. Днес няма нищо подобно. Никой от „проблемите“, формулирани със социалния език, не намира решение. „Пенсионният въпрос“, въпросът за „несигурността“, за „младите“ и тяхното „насилие“ са висящи, докато всяко преминаване към действие се „контролира“ и „регулира“ с брутална полицейщина. „Филантропите“ не ще престанат да се възхищават от факта, че са облекли с евтини парцали няколко изоставени от децата си старци, които остават безмълвни. Тези, които са намерили в битовата престъпност по-малко унижения и повече печалба, отколкото в поддръжката на обществените клозети или бъркането в кофите за боклук, няма да предадат своето оръжие и затворът не ще им внуши любов към „обществото на консумацията“. Радостта на ордите от пенсионери да се наслаждават на своята месечна рента няма да бъде понесена от празните кореми и може само да подтикне една още по-голяма част от младежта към отказ от труда. И за да приключим, никакъв гарантиран минимален доход, отпуснат на другия ден след едно масово надигане на недоволните, не ще постави основите на някакъв нов вариант на НЭП-а, на Рузвелтовия Ню Дийл, на един нов пакт или граждански и социален мир. Социалното чувство се е изпарило отдавна за подобен „хепи енд“.

В действителност натискът на властниците нищо да не се променя, заедно с полицейското насилие, не ще престанат да се засилват. Тълпата, която и по признанието на полицията, връхлетя на миналогодишния 14 юли Сена-Сен-Дени, чертае бъдещето много по-ярко от всякакви хуманитарни мъгли. Това, че от министерството на вътрешните работи се погрижиха да уточнят, че тя не била въоръжена, сочи достатъчно ясно накъде се насочваме и какъв път ще поемат събитията. Територията на „единната и неделима република“ ще бъде нацепена на все по-непромокаеми зони. Шосетата около някой „рисков квартал“ ще бъдат използвани като невидима стена, за да не проникне тълпата зад оградите на изолираните „хубави квартали и вилни зони“. Каквото и да мислят благите републикански души, управлението на кварталите чрез „общността“ си остава засега най-оперативно. Най-силно урбанизираните порции от територията и главните градски центрове ще бъдат подложени на все по-голяма карантина, с все по-модерна и ефикасна охрана на техния луксозен живот. Те ще осветяват цялата планета със своите искрящи неони и фенери на публичен дом, докато добре платените патрули на жандармерията и частните охранителни фирми – „милициите“ и „гвардиите“ – се размножават до безкрайност, ползвайки се от един все по-безсрамен юридически чадър.

Невидимият комитет

(следва)

превод: Г. Константинов