Драги приятели,

това което наблюдаваме сред нас не е конфликт, а идейна дискусия, чието ниво, ако продължим така, ще става все по-високо и това ме радва искрено. Защото ние сме или искаме да бъдем идейна организация, тоест организация на апостоли, чиято задача (ще поясня по-долу защо) е разпространението на идеите на анархизма сред масите и подпомагането им да се организират за извършване на социалния преврат или трансформацията на днешното общество в анархокомунистическо.

Относно принципите на анархизма

В предишно писмо бях казал, че те са своего рода аксиоми в анархистическата теория. Очевидно това се нуждае от пояснение, за което този път ще си послужа с пример от математиката: аксиомите на една теория представляват дефиниции на основни нейни понятия, които дават точно и пълно описание на съотношенията и връзките между тези понятия. В общи линии аксиомите са като теореми с разликата, че не се доказват, а се разглеждат като подразбиращи се или като първоначални общоприети схващания, необходими за доказване на теоремите в тази теория. За целта аксиомите се приемат по презумпция за верни и служат като първоначална база за извеждането на други дедуктивни истини/теореми. Математиката не би могла да се развива без наличието на аксиоми, защото доказателствата на която и да е нейна теорема/твърдение трябва да стъпват върху нещо, вече прието за истина. Те са основата, на която се базира цялата математика.

Към съвкупността от аксиоми се предявяват определени изисквания, като това да не са противоречиви една на друга; употребените в тях понятия да са еднозначно дефинирани; ако две или повече от тях представляват различен изказ на едно и също твърдение, едната аксиома е достатъчна за доказване на другите като теореми и т. н.

В нашия случай ролята на такава съвкупност от аксиоми играят принципите на анархизма. Тяхното место е в преамбюла на програмата, която е или би трябвало да бъде концентрация на нашата теория, съдържаща:

– критичен анализ и отрицание на днешното общество;

– разкриване на неговите “тежки тенденции“ и доказателството, че те водят към обществото, чиято структура и функциониране е изложена в позитивната част на програмата.

Пример за една относително добре структурирана програма е “Манифестът“ на Карл Маркс и Фридрих Енгелс. Бедата е там, че аксиомите им не струват нищо, особено главната, че

диктатура + етатизация = социализъм (в първата му фаза).

Ето защо принципите или аксиомите са от изключителна важност при изграждането на една теория и като следствие – на една програма. Затова не бива да говорим недомислия от рода на: “Декларацията не е програмен документ, тя е текст за обща култура. Програмата трябва да е нещо съвсем друго или поне аз така виждам нещата“. (Весо)

В конструкцията, доказателствата и проверката на нашите твърдения („аксиоми“ и „теореми“) съществена роля играят социалноикономическите и политическите изследвания на днешното общество, историческият опит, извлечен от класовите или социалните борби и революционната практика на масите във върховите моменти на кризите на обществото на капитализма и на неговата политическа организация – държавата.

След това скучно и досадно, съкратено изложение на определението на анархистическите принципи и тяхната роля в изграждането на нашата теория и програми, ще премина към някои от засегнатите проблеми в продължението на дискусията от 20 септември 2010 г.

Църквата няма да забраним, но ще конфискуваме имотите ѝ, ще я лишим от субсидии и ще премахнем привилегиите, паразитизма и експлоатацията, практикувани от нейния клир. С други думи, ако става дума за Христовата религия, ще върнем поповете и верующите във времето на първоначалното християнство. Това може да им се отрази благотворно.

Но, ако все пак в бъдещото общество след известен повече или по-малко продължителен период, продължи да има верующи, това ще означава, че това общество не е нашето.

Аз говоря за цел на нашата организация

Тя е лостът, а опорната точка е теорията/програмата. Анархокомунистистическата революция е революция на масите и обществото, към което се стремим, е възможно само като резултат от масовата и съзнателна борба и участие първоначално на мнозинството, а после на всички в решаването на обществените проблеми. Ние можем само да помогнем на масите (на “низшите“ класи по Оруел) да се образоват и организират за постигането на тази извънисторическа цел. Другото би означавало да се провъзгласим за “авангард“ или “елит“, който ще води и ръководи деградиралите, лениви, робски и т. н. тълпи в Обетованата земя.

Аз не ща такъв “анархизъм“ и ще се боря на живот и смърт и срещу него.

За гражданската война

Аз говоря за ескалация на класовата борба, в която гражданската война е последното стъпало. Дали ще се стигне до него е въпрос не на тактика, а на достигнатата степен на съзряване на днешното общество за социалната революция (вижте проблема в сборника статии за роботронната революция като нейна основа) и на дълбочината на кризата на системата на капитализма и неговата държавна организация, при това съзряване и криза в световни мащаби.

А дали гражданската война ще бъде контрареволюция, или революция зависи от това кой ще победи в нея. Освен това “хората“ не трябва да се разглеждат статично, а в развитие, което не е нито праволинейно, нито равномерно.

Въпросът за “малцинството на привържениците на днешното социално статукво“ и “мнозинството на неговите противници“ не е статистически – те се изменят динамично под влияние на много фактори и тук е необходим постоянен динамичен многофакторен анализ на съотношението и състоянието на класовите сили.

Добре е да не забравяме, че “нищожното малцинство на реалните врагове на бъдещата анархореволюция“ отдавна са започнали своята превантивна контрареволюция, която водят на всички фронтове, и мисля, че съвсем не са бълхи в юргана за подценяване.

За съжаление досегашният исторически опит сочи, че гражданската война е била постоянен спътник на социалните революции и това също не трябва да забравяме, нито да се отдаваме на мирни Маниловски мечтания за победа с “прецизни точкови удари“. Не ще и дума, че е желателно в ескалацията на класовата борба да не стигаме до последното ѝ стъпало, но това не зависи само от нас – в “шахматната игра“ има противник, който мести фигурите си в отговор на всеки наш ход и иска да спечели партията на всяка цена, защото в избора между властта и богатството от една страна или смъртта от друга, той винаги е предпочитал смъртта. Особено, когато тя не е неговата, а на наемниците му и на бедните “конформистки низши класи“, които са се одързостили да посегнат към привилегирования му господарски статут и са поискали да го принудят да си вади хляба и да живее като тях.

Що се отнася до междуетническите конфликти, не трябва да забравяме, че “етносите“ също са класови, при това 99% от нашенските етноси (цигани и турци) принадлежат на “низшите“ и бедни класи и ако не можем да ги организираме на класова основа и да ги обърнем срещу “чорбаджиите, султаните и заптиетата“ (както към това се стремял още подстриганият дякон Левски) и да насочим недоволството им срещу патриотарите (националисти, нацисти или болшевики), които са неделима част или са самата господстваща класа на експлоататорите, това ще означава само, че ние не сме дорасли за решението на задачата, която сме си поставили.

Вярно е, че раните от една гражданска война зарастват трудно, но зависи с какво се лекуват.

“Социалната революция трябва да решава градивни социални въпроси“ – да, но ние не строим на “празно място“! Градежът се предшества от разрушението на старата сграда и от почистването на терена.

На разбойниците, които също са класово стратифицирани, и на дребните престъпници не трябва да гледаме като фарисея на митаря. Те са социален продукт и жертва на “легалния свят“. В затворите или вън от тях, си заслужава да се положат усилия за спечелването им за каузата на революцията. (Тук не говоря за така наречената организирана престъпност или за мафията. Тя е организирана и поддържана като пета власт за специални цели от държавата, която е истинската организирана престъпност. В сравнение с легалните властващи гангстери “водачите на престъпните групировки“ приличат на дечица от църковен хор, които държавниците, полицаите и съдиите използват, затварят или отстрелват при “висша държавническа необходимост и целесъобразност“. Дребните гангстерчета или хората от долните етажи на мафията също могат да бъдат спечелени на наша страна, срещу своите „капо“ и „капо ди тути капи“, ако имаме революционна организация, която заслужава името си!)

Универсалната, трансконтинентална социална революция

Не е и навярно няма да бъде еднократен акт (“в един и същи ден“), колкото и да се глобализират кризите на транснационалния капитал и неговата империя. Нелепо е, да си я представяме като “щурм на Зимния дворец“ или “атака на една крепост“. Тя ще обхване цяла ера на революциите, която ще замени ерата на контрареволюциите от ХХ век. Точно срещу тази революция се е образувал многостранният “свещен съюз“ на господарите и техните слуги. Точно затова се издават антитерористични закони и орязват елементарни права и свободи на плебса. Точно затова сме революционни интернационалисти и този принцип ни задължава да работим не само за създаването в противовес на братски съюз на народите, за който говорил и писал още Ботев, но и за изграждане върху основата на общите идеи и цели, на стратегическата необходимост, взаимопомощта и солидарността, на една интернационална революционна организация, чиято секция да бъдем.

Никой не отрича трудността на колосалната задача, но отказът от решението ѝ ще означава свличането ни до нивото на Джугашвили-Сталин с неговата “теория за построяването на социализма в една отделна страна“, на Тодор Живков – “в едно отделно село (Правец) или на Чаушеску – “в едно отделно семейство“ – неговото с Елена и известния печален завършек на всички тези злополучни експерименти. Разбира се, това не значи, че трябва да се откажем от революционната акция в случай на благоприятна ситуация у нас и да скръстим ненужни ръце на празни гърди, заменяйки интернационалното революционно действие с национално анархистическо бездействие. Но в случай на малко вероятната победа на българската социална революция, трябва да сме наясно, че ако не хвърлим всичките си сили за разпалване на световния революционен пожар и ако той не се разгори, можем да считаме съдбата на нашето предприятие или мероприятие за предрешена.

За анархореволюцията и анархообществото

Мисля, че няма по-подходящо словосъчетание и по точно изразяване на целта и същността чрез понятията анархокомунистическа революция, чийто резултат е анархокомунистическото общество. Само че предлагам проблема за комунизма да включим в програмата на нашата лектория, защото бележките ми рискуват да се превърнат в брошура. Тук само ще отбележа, че анархията и комунизмът са в неделимо единство – свободата и равенството се обуславят взаимно и едното не може да съществува без другото. Тезите за комунизма идват от ХIХ век, както и тези за анархията, но точно днешните и утрешни технологии правят абсолютно осъществим комунистическия девиз, формулиран още от граф Анри дьо Сен-Симон (1760-1825 г.): от всеки според възможностите, на всеки според нуждите. Тези технологии създават за пръв път и възможността еднообразният, затъпяващ и принудителен човешки труд да се превърне от наемно робство или обществено задължение в доброволен и свободен творчески труд. За сега поне не виждам как и къде може “да ни хвърли свободната творческа инициатива“ отвъд тази перспектива?

Алтернативата на нашето общество е една модерна, почиваща на “научни“ основи Световна Римска империя с роботи вместо пролетарии и патриции, полицаи, лакеи, проститутки, лумпени и “излишни“ човешки същества от порядъка на 10 до 90% от населението на отделните континенти, спрямо които вече учени и философи обмислят приложението на “окончателното решение“ на Хитлер или “прочистването на асоциалните елементи“ с помощта на инквизиционно-екзекутивната система на ленинско-сталинския ГУЛАГ. Ако създадем революционната организация за въвличане на масите във всевъзможните дисперсирани преки акции, съобразно една анти-Клаузевиц стратегия и тактика, ще можем да спечелим войната за бъдещето на човешкия род.

Накратко за “низшите“ класи и за социалната база на анархокомунистическата революция

Накратко, защото проблемът за социалната стратификация в съвременното общество е сложен и слабо проучен, особено в еволюиращата перспектива на извършващата се в наше време научно-технологична или роботронна революция (от роботи и електроника).

Нашият приятел Ш. говори за ежедневните доказателства за това, че не всички от бедните не са имали късмет, че поне половината от тях не искат да се самообразоват, че са роби по душа (?) и са физиологически деградирали, че стават стачкоизменници, че мечтаят да се “уредят“, че мнозина от бедните класи просто си заслужават мизерията и бленуват единствено за някой “добър господар“.

Това сигурно е вярно в много случаи, но работата е там, че бляновете им са неосъществими, че е невъзможно да се “уредят“, че дори няма да бъде възможно да станат стачкоизменници, защото изобщо няма да има работа, даже и ако са се самообразовали. Днешната система с нейните пазарни ценности ги прави “излишни“!

Да си припомним, че и крепостните селяни са си търсили “добри“ господари, крале и царе, докато не са се превърнали в… жакерия!

Що се отнася до социалната база на нашата анархистическа революция, такава каквато я вижда Ш., съставена от фермери, нереализирали се представители на “средната класа“ (които са или бъдещи работници, или, което е най-вероятно – “войници от резервната армия на безработните“), една много малка част от промишлените работници, евентуално немалък контингент от техническата интелигенция, разочаровани от системата, ще видят “светлина в тунела“ именно чрез нас…, дори Хаджиев е смятал за допустимо съществуването на “трудови частни собственици“…

Казано е: за умрелите – или нищо, или само хубави неща, затова не би трябвало да говоря за Хаджията (с псевдоними “Агров“, бидейки агроном по образование и “Г. Балкански“), но не мога да не споделя с младите приятели, че с него сме работили заедно 13 години в емиграция. Ще подчертая, че той беше завършен опортюнист и конформист, което съм му казвал публично многократно.

Х. никога не е бил революционер и ми е малко смешно, когато служи като отправна точка по теоретическите въпроси за социалната база на революцията. Казах и съм писал (може би малко пресилено), че трагедията на анархизма е в това, че за стотина години от теоретици като Бакунин се стигна до диуретици от рода на “Ганю Балкански“.

Изброените от Ш. категории, които “имали потенциал“, без изключение принадлежат към дребната буржоазия. Никъде в историята тя не е извършила анархистическа революция. Нейни представители, както и отделни аристократи, са взели участие в Парижката комуна, в Руската или Испанската революции, но само дотолкова, доколкото са напускали позициите на дребния собственик или на “благородника“.

Освен това, си струва да се спрем на въпроса за числеността на тези категории. В свръхразвитите страни селяните са на изчезване. В САЩ днес фермерите са по-малко от 3% от активното население. От тях само един процент са конкурентоспособни с ферми над 7000 декара и с по няколко наемни работника. Останалите 2% се поддържат изкуствено със субсидии по политически причини. В Англия те са около 2%. Едва ли е по-голям процентът на останалите три слоя, които е посочил Ш. Или 4 х 3 = 12%, но ние казахме, че анархокомунистическата революция е възможна само като революция на масите или на първо време поне на мнозинството от населението на земята. Дванадесет процента, дори всички да участват в революцията, не стигат за организирането и функционирането на едно анархообщество. Всяко добросъвестно социологическо изследване ще ни покаже кои слоеве и класи образуват необходимото мнозинство. Аз мисля, че “преодоляване на кризата“ няма да има. Ако идеята ни днес е “абстрактна“, никой не ни е виновен. Наше задължение е да я напълним с кръв и плът и да я направим разбираема дори за последния лумпен, просяк и клошар. Освен това, точно бедните и “низшите“ (сред които безработните ще стават все по-многобройни) са най-заинтересувани материално, морално и социално от победата на анархокомунистическата революция. Ако не успеем да ги “мобилизираме“ за нея, всичко ще бъде изгубено за дълги десетилетия. Но аз съм оптимист, защото считам, че колкото по-ясно, вследствие роботронната революция, се очертават перспективите и алтернативата, пред която се изправя човечеството, толкова повече ще се променя масовото съзнание, ще се умножават търсенията на изход и толкова повече хора ще го намират в нашите идеи, организация, методи и средства на борба за експроприация на експроприаторите и за унищожаване на потискащата ги държава с нейните закони и политика на селективно оцеляване. Трета възможност не съществува.

Създаването на полуанархистически острови в морето на капитала и държавността е пробвано многократно от идеалисти и утописти в различни страни и времена по различни поводи. Всички подобни опити, сред които най-дълъг живот имаха кибуците в Израел, са завършвали с фиаско поради споменатия факт за несъстоятелността на “строителството на анархизма в една отделно взета страна, село или семейство“. Защото властниците и капиталистите не допускат съществуванието на “лоши, заразителни примери“. Затова те разполагат с НАТО за военно смазване на експеримента или си служат с икономически блокади и “санитарни кордони“, за да реинтегрират отскубналото се островче в световната политическа, икономическа, пазарна и финансова система на днешния свят или да го стиснат за гърлото, пускайки му малки глътки въздух, докато го превърнат в карикатура на идеала, за да плашат собствените си еснафи и бедняци, сочейки им какво ги очаква, ако не бъдат послушни.

Създаването на паралелно анархообщество (ПАО) или на контраобщество с комуни, съвети, колективи и т. н. е нетрайно явление, възможно само в революционни ситуации, когато за кратък интервал се е създало неустойчиво равновесие между силите на революцията и тези на контрареволюцията. Неговото нарушаване поставя ребром острите въпроси или-или и кой-кого.

Г. Константинов

(следва)