След закриването на училища и медицински заведения в малки населени пунктове дойде редът и на пощите. Там, където има под 800 души жители, няма вече да има пощенска станция.
Честито!
Учил съм в паралелки от по 45 хлапета. Учил съм и в клас, който наброяваше едва 7 (СЕДЕМ) ученика. От голямата паралелка нямам спомени за нещо интересно, което и е било преподавано. В малкия клас имах най-висок успех и реални знания. Защото в часовете имаше време за препитване, за излагане на нов материал, а после – за ВЪПРОСИ по него, за допълнителни данни. Не бих казал, че имахме тогава перфектните учители, но те нямаха друг изход, освен да се подготвят добре, за да могат да захранват любопитството ни. Помня, че в час по химия ни четяха (или разказваха) интересни случки с известни учени, историята на едно или друго откритие, практическата употреба на различни вещества. Същото ставаше и в час по математика – именно тогава за първи път чух за философските възгледи на Питагор и Рене Декарт, за това как се е появило интегралното смятане, за начините да се избегнат безплодни експерименти, като се направят “изпитания на хартиен полигон”. Да не говорим пък колко богати и завладяващи бяха уроците по география, история, физика. Почти всеки час по руски език (учех в бившия СССР) завършваше с разходки из Тълковния речник на Владимир Даль, бивш флотски офицер, който на смъртно легло чува от прислугата непозната му дума и става да я запише. Тъкмо тогава минавахме “Как закалялась сталь” на Николай Островски – получилият се спор за образа на Рита Устинович (нарекох я “революционна дама с леко поведение”) ми даде повече, отколкото всички часове в следващия клас.
Имал съм вземане-даване с болници и здравни пунктове (в България). Опитът с големите болници е предимно негативен. Разбира се, далеч съм от халби по адрес на един селски здравен пункт. Но тъкмо в здравния пункт пациентите получаваха ЦЯЛОТО внимание на лекаря, още повече, че той познаваше някои от тях едва ли не от пеленачета, а други познаваха него по същия начин. Наред с официалните здравни картони държеше едни тетрадки с анамнези ЗА ВСЕКИ човек, писани лично от него. Помня, че отбягваше да предписва веднага лекарства, беше страстен почитател на народната медицина. Обаче при най-малко съмнение, че няма да се справи, този човек пишеше направление до една или друга софийска болница, като при това СЕ ОБАЖДАШЕ по телефона: “Здрасти, Петров, как си? Ами к’во правя, остарявам… (следваше някаква шега или спомен за студентски подвизи) Виж какво, ще ти пратя една баба, има … … … Утре по обяд ли да дойде? Чудесно! И, нали знаеш, след месец у наше село варим ракията!… До чуване” След това даваше бележка на бабата (или на придружаващия я внук/внучка, син/дъщеря): “Ето с това отиваш при професор Петров в “Пирогов”, ще те оправи, ще живееш до 101 години”.
Да, селски здравен пункт трудно се сдобива с томограф или със система за роботизирани операции, няма пълен набор специалисти, не винаги притежава дори оборудвана като линейка кола за спешно транспортиране на болни и пострадали при злополука. Обаче там има ОТНОШЕНИЕ КЪМ ПАЦИЕНТА.
А и томографът, роботите, специалистите НАВСЯКЪДЕ не са лукс, а развитие на цивилизацията, бъдещето.

(сега, с новата “рейтингова система” на висшето образование, при която ще се закриват специалности, ако те не показват някакво ниво на трудова заетост и добро заплащане, НАДАЛИ ще възпитават отношение на професионалистите към хората и към работата изобщо!)

Сега премахват пощите… Може да се спори за тяхната ефективност във века на съвременните комуникации. Ток и вода се плащат чрез интернет. Пенсиите се получават от банкомат. Обаче остават колетите, препоръчаните писма с документи, паричните записи извън банковата система. Остават и малцината любители, които държат на хартиените писма. И, вместо модернизиране на тази мрежа, се пристъпва към нейното кастриране, към концентрирането й в гарантирано бездушна машина БЕЗ ОТНОШЕНИЕ към хората, които я ползват.
С каква цел? Икономии? Хайде холан! Преследват се интереси. На банките. На държавата. На работодателите. Когато от едно градче изтръгнат без упойка училището (с практически традиционното читалище към него), поликлиниката, пощата (преди време някои пощи направиха опит да отворят интернет-клубчета; тая инициатива беше посечена от законодателите) – какво ще държи човек в такъв градец или в такова село? Той продава имота си и се премества в големия град.
Право в лапите на работодатели, които не желаят да му признават социалните права. В лапите на монополисти, които предоставят жизненоважни услуги при условия, които изнасят само на тях. В лапите на политици, които му налагат правила, изгодни пак преди всичко на тях. В големия град човек по-лесно бива манипулиран, потискан, принуждаван. Управляващата класа си получава своето, а т.нар. “обикновен човек” – малко повече от нищо, ако не броим илюзиите му за “просперитет”.
Какво се получава?
Концентрация на несправедливост се получава.

Настъплението на държавата срещу малките градчета е логична. Ако те имат повече самостоятелност и възможности за достойно живеене, по-трудно ще им се натрапват партии, бизнеси, идеологии (църквите не ги закриват, нали?). Предполагам, че скоро ще уедрят и администрирането – ще бъдат премахнати и малките кметства. Инфраструктурната зависимост от “центрове” отдава е факт, защото е правена преднамерено.
Концентрация на власт.

Честито, българино.
Свободата – това е възможност за избор, избор измежду много алтернативи. Какъв избор имаш след всички тези уедрявания и закривания?
В навечерието на 135 години от Априлското въстание късат от теб свободата – парче по парче.
Не се ли усещаш?