Ако в националния патриотизъм винаги се вглеждам внимателно, защото е на една педя от нацизма или някаква подобна идиотщина, локалният патриотизъм ми доставя много положителни емоции.

Удоволствие е да гледаш как някой локален патриот се мъчи с пот на челото да докаже, че неговият град (неговото село) е чист(о) и неопетнен(о), за което влачи от девет кладенци кисела вòда и никога като котка не пада по гърба си.

Ихтиманци например са люто обидени на Захарий Стоянов.

Защото лепнал според тях черно петно на града, като написал в „Записките“, че тези, които дошли от Ихтиман на Еледжик при въстаниците били предатели.

И въртят, и сучат, и изсмукват от пръсти „доказателства“, че бай Захарий лъже.

Вакарелци са още по-обидени, защото в „Записките“ за Вакарел буквално пише: „това развратно, полутурско село, от което не е излязъл нито един свестен човек“.

И също въртят и сучат, и вадят „доказателства“, че знаят повече от бай Захарий за Априлското въстание.

А аз по същата смешна логика трябва да се разсърдя на Петко Рачов Славейков.

Минал той някога през моето село, ама вече се мръквало и почукал на няколко порти за подслон.

Противно на легендите за прословутото българско гостоприемство, моите тогавашни съселяните натирили странника, че дори насъскали и кучетата срещу него.

Всичко това по-късно Петко Славейков го описал.

Ама защо да му се сърдя?

Какво е виновен той, а и какво изобщо ме засяга мене, че онези там хора от моето село в онова далечно минало са се оказали пълни серсеми.

Добре даже, че Славейков не е подминал истината и ги е насапунисал така, както им се полага: за урок на поколенията.

А на Ихтиман се връщам, защото се сетих как преди време една местна активистка и локална патриотка ме убеждаваше, че произведенията на Гьончо Белев (роден е в Ихтиман) трябва да се изучават в училище.

Когато ѝ рекох, че това няма как да стане, защото Гьончо Белев е посредствен провинциален писач, активистката подскочи до тавана от възмущение и известно време даже не ми говореше.

Между другото, ето какво пише за Гьочно Белев в дневника си Чудомир: „Умря тия дни Гьончо Белев – голям писател, ако се гледа по некролога, подписан от Живков и пр., но аз не мога да го чета. Много пъти съм започвал и никога не довършвал негова книга. Зная го от 1910-12 год. още от „Арменското кафене“ като „непризнат талант“. Издаде и една малка книжчица под заглавие „Тайно страдание“, която не направи никому впечатление. Бил женен за учителка в Ихтиман, която късала от залъка си да му праща в София. Умря като партиец (голямо качество!) и като „приятел“ на Димчо Дебелянов.“

Аз също се засилих преди доста време да прочета нещо от Гьончо Белев: пълна скука и скръб безутешна, ама ако не ми вярвате, опитайте.

И винаги съм си мислил, че стремежът ни да лъскаме физиономията на родния си град (родното си село) е всъщност стремеж да лъскаме собствената си не дотам бляскава физиономия.

Защото, ако един човек е порядъчен, какво го интересува, че някой някога от неговия град (неговото село) е бил предател, серсемин, презрян страхливец и прочее, и прочее?..