Представете си следния случай:
Писателят X създава новото си произведение. Понеже трябва да яде, продава правата върху него на корпорацията Y. Корпорацията честно и почтено му плаща достойно за труда му възнаграждение. Той има стимул да продължава да твори. Корпорацията е получила възможността да си върне парите и евентуално да направи печалби, и т.н. Пазарни отношения в най-добрата си форма. Нали?
(Всъщност, X не продава правата си, защото законът в България не позволява да продадеш авторските си права окончателно. Затова и той продава на Y само правата за разпространение на произведението му. И тъй като в България законът не позволява и това за срок над 10 години, X продава правата си само за този срок. С уговорката, че договорът се подновява автоматично след изтичане, освен ако авторът не се откаже. Като за да се откаже, той трябва да направи нещо, което ама хич няма да му се иска да направи – например да върне на корпорацията всичките пари, с бизнес-лихва върху тях, или нещо от сорта… Но това вече са подробности.)
Корпорацията пуска на пазара произведението на X. Но само в електронен вид. Снабдено със защита, която изисква да плащаш отново при всяко негово прочитане, и предотвратява абсолютно всеки начин да я премахнеш (да предположим, че това е възможно.) Цената за прочитане е приемлива, а техническата поддръжка – безупречна. За хора в неравностойно положение или принудителни обстоятелства прочитането е безплатно. За желаещите да използват цитати под формата на “честна употреба” това е лесно и удобно… Отново пазарни отношения в най-добра форма. Нищо нередно или несправедливо, нали?
Но годините минават, и срокът на авторското право върху произведението изтича. И тук възниква дребен проблем. От този момент нататък всеки може да го вземе и да го чете… стига, разбира се, отново да си плати. Защото единствено корпорацията Y е в състояние да направи незащитено, свободно копие от произведението. А закон, което я задължава да го направи, не съществува. При положение, че ако го направи, тя ще подреже печалбите си, е естествено тя да не го направи. И така де факто да отнеме от потребителите свобода, която уж им е гарантирана от закона.
Ето ви простичък, напълно законен начин едно произведение да бъде превърнато чрез електронна “защита на авторските права” (DRM) във вечна собственост, въпреки че законът го обявява за свободно. Да, след изтичането на правата му то е свободно. Просто така се е случило, че не можете да го прочетете без благоволението на Y, а това благоволение струва пари. Нищо не задължава Y да промени това положение, и да се откаже от тези пари. Пък и помислете – редно ли е те да бъдат принуждавани да постъпят срещу интереса си? Даже престъпниците не са длъжни да свидетелстват срещу себе си…
Нека продължим примера. Да допуснем, че възмутени граждани са успели да принудят законодателите да приемат закон, който задължава Y след изтичането на срока на авторските права да пусне произведението без електронни ограничения върху четенето му… И Y го пуска. Във файлов формат, който не съдържа ограничения върху четенето… Само върху изваждането на произведението от него. И е интелектуална собственост на производител на четци за електронни книги, и може да бъде използван единствено от техните четци – а те не струват евтино. Не на последно място защото корпорацията Y получава годишно солидни суми от производителя. За, ъъъ, консултантски услуги…
Можем да продължаваме примера и още. И от двете страни. Докато не започнем да забелязваме очевидното – че възможността “интелектуални права” да се използват за ограничения задължително и неизбежно води до законна възможност законните права на потребителите да бъдат отнемани.
А изводът оттук нататък е прост. “Интелектуалните права” (по-точно възможността да се използват за ограничения) и потребителските права са така несъвместими, както са несъвместими законите на Нютон и вечните двигатели. Иначе казано, ако някой ви обяснява, че използването на интелектуални права за ограничения няма да доведе до потъпкване на законните ви потребителски права, той се опитва да ви продаде перпетуум мобиле. Имайте грам мозък, и не си давайте парите, тоест правата.
Иначе има да оревавате после света, че ви били измамили. За смях на околните. И най-вече на продалите ви този “вечен двигател”.
За кой ли път ще повторя – не е луд който изяжда чуждия зелник. Луд е който си му го дава. Особено ако е бил предупреден.
Интелекта за мен лично, не може и не бива да се продава а само и единствено да се предава. Интелектуално право за мен не съществува. Когато купуваме книга (електронна или хартиена) или вестник, ние плащаме неговото издаване, а не труда за написването и. Така всичките книги на Стивън Кинг, Вазов и „14 съвета от водещи мениджъри“ са с безплатно съдържание. Ние даваме пари за хартията, за формата и за печатните коли. Не можем да платим на Иван Вазов за новото издание на „Под Игото“, нали така? Плащаме на печатните издатели (собствениците на четците от твоя пример).
И така, излиза, че нашата мисъл не струва пукната пара. Можем ли да наречем една статия – продукт, например? Когато е изречена като платена публикация в платен интернет или платен вестник или организирано събитие в платена зала с платени билетчета – ДА! Иначе, нищо не струва, ако ще и света да обръща.
А в твоя пример с компанията Y, аз бих винил единствено автора. Той е алчния търговец, който се опитва да прави от нищо неструващо съдържание – „скъпа книга“. Компанията просто осъществява идеята с печалба. Автора вече няма собствено произведение, то вече е префаносирано в продукт, нищо интелектуално не е останало в него, вече струва пари.
Какво да кажем тогава за създателите на особен софтуер, които се трудят денонощно за да създадат … какво? Продукт! Продукт, който ще направи живота ни по-лесен?! А може би по-скъп? Докато се съдават продукти, няма такова нещо като интелектуално право. Всичкото е както казваш – Пазарни отношения в най-добрата си форма. Нали?